Убийците са наши хора

© Георги Кожухаров

В последните дни убийства на жени потресоха българското общество. Темата за насилието, която е неизменна в медиите (а и за съжаление – в живота ни), влезе в саундтрака на дните ни като висока, повтаряща се нота, в музиката към филм на Хичкок, която трябва да засили съспенса в балканския трилър, в който преминават повечето ни дни. Но не живеем ли в постоянен съспенс? В който не спираме да се питаме кога ще се случи следващото произшествие. Лошо, защото то никога не закъснява, а дори често подранява.

Елена Василева беше публично разстреляна с четири куршума от нейния съпруг Венцислав Василев в заведение в София пред очите на най-добрата й приятелка. Какво от това, че била написала четири жалби до полицията и прокуратурата? Какво от това, че няколко пъти се обаждала на 112? Какво от това, че имало ограничителна заповед? Какво от това, че подала последната жалба срещу Венцислав броени часове преди той да тръгне да решава проблемите си като в някой уестърн? Какво от това, че те имали две деца? Е, той посбивал голямото дете, но нима това е рядкост в България? За съжаление, колкото и да се опитваме да викаме, институциите в нашата страна не чуват вика ни:

Станете вие, институции,
от сън дълбок се събудете,
но вие тънете в корупция
и с бездействия душите ни ядете.

В комплекс "Меден рудник" в Бургас в асансьор беше открит трупът на 11-годишно момиче с прободна рана във врата. Не след дълго беше открит и извършителят на това убийство – 15-годишно момче. Двамата се скарали, защото не могли да се разберат къде да пушат едно наргиле. Сега момчето ще трябва да излежи наказанието си и ще опропасти живота си. Но дали вината не е както на момчето, така и на обществото ни, което произвежда насилие в огромни количества? Насилие, което не спираме да одумваме, но без да правим нищо конструктивно за неговото намаляване?

Ето, в Монтана е станало още едно убийство на непълнолетно момиче. 16-годишно момиче от село Габровница е било пребито до смърт от нейния приятел (с инициали Ц. Т. от село Малорад, област Враца), с когото доскоро живеели на семейни начала. Той й нанесъл многобройни удари с нож и дори за момент не помислил, че двамата имат 11-месечно бебе. 21-годишният мъж бил гневен, защото момичето не искало да се върне да живее при него. След станалото кой знае кога самият той ще се върне да живее в дома си (и дали това някога ще се случи).

Тези случаи (а има и още) би трябвало да ни алармират, че имаме

огромен проблем с домашното насилие

Че все по-често единственият език, на който говорим, е този на юмруците, ритниците и (опази, Боже) на оръжията. Очевидно опитите на управниците да направят нещо срещу домашното насилие не дават никакви резултати. Закон има, но той не работи. Както купчина други закони в нашата мила родина. А дори и да работеше, какво от това? Законите у нас не се спазват. Институциите не натискат достатъчно за тяхното спазване, а и българите по принцип не харесват много законите. Да, те не спират да повтарят как правилата трябвало да се спазват, но тъкмо когато говорят за това, димят с цигара в някое заведение или карат без колан. Без да проумяват, че ако искат да се спазват "големите правила", трябва да се спазват и малките такива. Защото пред закона всички са равни. И всички закони са равни.

Чудно само как в медийното пространство по едно неписано (дали?) правило приоритет са престъпленията, които извършват малцинствата и чужденците. А може би никак не е чудно.

Сутрин, докато се наблюдаваш в огледалото, забелязваш, че имаш рана на лицето. Нищо, слагаш си лепенка. А после се смееш на раните на другите, които засичаш по улици, тротоари и трамваи. И докато пред очите ти твоите извършват престъпление след престъпление, ти гордо и с до болка познатия патриотичен патос насочваш гнева си към престъпленията на другите.

Проблем има, той е огромен и е в 91% наш, български

Поне до такова заключение може да стигнем, ако се запознаем с резултатите от социологическо проучване на БХК, обхващащо постановените в периода 2012 – 2014 г. присъди за умишлени убийства и опити за убийства на жени. За въпросния период 91% от убийствата са извършени от мъже, 7% при съучастие между мъже и жени и едва 2% от тях са извършени от жени. Това не е толкова учудваща информация. Но картинката (или по-точно това огромно ужасяващо платно) става по-интересна, когато проверим какво казват статистическите данни по отношение на въпроса "Кои са извършителите на убийства на жени в България".

Повтарям, че става думи за данни от периода 2012 - 2014. Прочитам годишния доклад на БХК за 2014, където са публикувани резултатите от проучването. И каква изненада? 35% от извършителите са настоящи или бивши партньори на жертвата, 25% са роднини, 31% са други познати. На убийците, които не са познати на жертвата, тоест на тези, които обикновено заемат челно място по новините (непознатите), се падат едва 9%.

© Български хелзински комитет

Този апокалиптичен портрет на обществото ни се допълва от това, че в 19% от присъдите изрично се споменава, че жертвата е била подложена на системно физическо домашно насилие, а в 21% от случаите жертвата е била в напреднала възраст или е страдала от тежко физическо или психическо заболяване. При цели две трети от случаите убийството е било извършено в дома на жертвата.

Напук на масовия страх от другия, от чужденеца, най-често убийците са наши хора.

Не трябва ли сега да смелим тази информация, вместо да се тупаме в гърдите и да повтаряме колко антибългарска организация е БХК? Не е ли добре да осъзнаем какви са фактите, каква е реалността? Нищо, че тези факти и тази реалност от години ни избождат очите, докато ние сме вперили поглед някъде другаде. Не е ли крайно нужно да се опитаме да разрешим този проблем, вместо да изчакаме медийната буря да отмине, нищо да не направим и така до следващите престъпления. Докато в същото време (сигурен съм) толкова престъпления над жени остават скрити поради страх, срам и омерзение? Не е ли наложително да си кажем, че това не може да продължава, и да видим какво може да се направи?

Защото българските жени са майките на бъдещите поколения. И заслужават да водят един нормален и спокоен живот, вместо с разширени от ужас зеници в очите да наблюдават как българинът беснее над майчиното им огнище. И защото по силата на обстоятелствата, ако майките са жертви на насилие, вероятността децата им да станат насилници или жертви е огромна. Тъжно, но факт.