Тръмп: Сценарии година след избора

© Reuters

Шокът с избирането на Тръмп за президент на САЩ на 8-ми ноември 2016 г. доведе до процъфтяване на сценарийното мислене и методики. Сценариите не са анализи, а синтетични конструкции, разкази; те не са и предвиждания или прогнози за определено събитие, а свободно изградени сюжети. Причината Тръмп да стане обект на сценарийни техники е тъкмо шоковата неопределеност, която избирането му внесе в американския, а и световния политически пейзаж.

Около встъпването на Тръмп в длъжност на 20 януари 2017 г. популярното социологическо издание "538" предложи цели четиринайсет сценария за развитие на президентската институция и съдбата на президента в предстоящия мандат. Прочутото Foreign Affairs предложи сценарии, в които Тръмп може да промени цялостно установените в САЩ политики по време и след Студената война.

Днес някои от факторите, които провокираха екстремни сценарии намалиха значението си. Скандалното поведение на Тръмп стана част от американското политическо всекидневие. При международни посещения никой не очаква Тръмп да се държи като солиден световен политик. Каквато и дивотия да сервира, светът няма да застине в почуда, както преди месеци при срещата с Ангела Меркел.

Хората масово свикнаха, че това ще е едно Туитър-управление. Битките с медиите ще са всекидневие. Прес-офис на Белия дом ще се надпреварва с боса си било в откровени лъжи, било в потулване на неговите.

"538" и други издания правят напоследък оценка на собствените си сценарийни картини. Година след изборите се открояват по-вероятните към момента, а други минават на заден план. Тук ще дам някои развития, които също имат характер на сценарии, с кратка оценка за вероятност, без да следвам някое от известните издания, ангажирали се в подобно упражнение.

Предизборна кампания. Тръмп засилва своето отместване от поста си и продължава да се държи като в кампания. Този сценарии не е основен, но би бил, ако Тръмп скрито абдикира от президентската позиция и съвсем се отдаде на кампанийни акции, особено в средните щати, при своята електорална база. Подобно развитие обаче е слабо вероятно. То би имало основания, ако Тръмп се чувстваше провален като президент. Месеците досега показват, че независимо кой как го оценява, нарцистичната му природа няма да допусне той да смята себе си за неудачен президент.

Но Тръмп ще продължи да разиграва кампанията в паралелна на официалната си позиция линия. Той обича това, то го заражда, той го изживява и като най-силен отговор към критиците и най-вече остро критичните либерални медии в САЩ. Големият недостатък на това поведение, дори то да остане в две паралелни линии, е разделението в американското общество, което обичайно характеризира кампаниите, но след това трябва да се преодолява от победителя. Такава задача на Тръмп му е чужда обаче.

Постепенно потъване. Това развитие в някаква степен протича в момента. То е комбинация от няколко фактора със сравнително равна тежест. Тръмп има рекордно ниско одобрение, много нисък публичен рейтинг като президент. Партията му е раздвоена, той не е нейн обединител. Видни сенатори републиканци се разграничават вече открито от него (Боб Коркър, Джеф Флейк, Джон Маккейн по-шумно и много други по-предпазливо). Основен фактор в това развитие е хаосът в управлението, вътре в администрацията на Тръмп. Освен хаоса в екипа, по-скоро отсъствието на екип, тук се добавят и серията шокиращи уволнения като директора на ФБР Джеймс Коми.

Има и множество други фактори, които си взаимодействат. Нито един от тях не може да провали президента, но играта на множеството може, защото те така усилват действието си. Даден единичен провал като скандала с Коми засили съпротивата в Републиканската партия, срина още рейтинга и т. н. При такава игра провалът би бил резултат на скрито взаимно усилване на условия и оттам невидимо отдалеч придвижване към демистификация на Тръмп като негоден за поста си.

Отчуждено адаптиране към поста. Това би било един вид резигнация и смирение. Много републиканци, които бяха наясно, че избират човек, успял по хакерски начин да превземе партията им, но нямащ нищо общо с традицията на Айзенхауер и Рейгън, се надяваха институцията да дресира Тръмп. Тази надежда се оказа напразна. По-скоро стана обратното. Републиканската партия започна да свиква с Тръмп, да проумява, че трябва да го търпи и да се принуждава да го харесва официално.

Тръмп няма психологическата кондиция на човек, който ще бъде опитомен от какъвто и да е пост. Това стана ясно последните десетина месеца и едва ли установеното в този период ще се промени.

Оттегляне от поста. Психо-менталният профил на Тръмп прави подобно развитие недотам ексцентрично. Не е нужно оттегляне по свое желание да става с един шумен акт, с фасон, това е малко вероятно. Но не трябва да се изключва възможността Тръмп да се умори от тежестта на поста, която и по собствените си признания не е очаквал.

По-вероятното развитие в тази посока е постепенно отдръпване, един вид вътрешно отчуждаване от дейности по управление, срещи с чужди лидери, спорове със сенатори, натиск на медии и т. н. Тръмп изпитва видима досада от тази част на своята длъжност на президент. В целия си бизнес живот той е практикувал друго: нахално налагане на своя воля, движение по ръба на закона, та и отвъд него, прегазване на конкуренти и пр. Този модел той опита да практикува в началото на мандата си, но не му провървя. Отегчението от работата може да се засили по тази линия и да доведе до лична резигнация, оттам и до разхвърляне на функции по администрацията.

Отстраняване от поста. Това развитие не зависи от Тръмп, а от няколко фактора, които са извън негов контрол. Единият е руската връзка. Дори да не стигне директно до Тръмп в смисъл на прокурорско обвинение, може да покаже недопустими контакти на обкръжението му, както се разбира от вече повдигнати обвинения на специалния прокурор Мълър. Другата са възможни разкрития за нередни, дори да не са престъпни, финансови взаимоотношения с руски, арабски и др. бизнеси. Трета биха били недопустими транзакции било на самата Тръмп организация, било на зет му Джаред Къшнер.

По-сериозни обаче са факторите, свързани с възможен заговор за отстраняване чрез импийчмънт, организиран от сенатори в координация с членове на администрацията. Има достатъчно сигнали, че основните лица в кабинета на Тръмп едва издържат на своите постове. Никой няма да напусне просто така, защото му е дошло до гуша, това е неприемлив в американската политика мотив. Затова основните лица – държавният секретар Рекс Тилърсън, шефът на администрацията на Белия дом Джон Кели, секретарят по отбраната Джон Матис – биха подкрепили, макар и да не са склонни да организират, отстраняване на Тръмп. При дадени условия – особено комбинация от разследване и пореден скандал, или недвусмислени разкрития за сексуален тормоз, или нещо друго – Конституцията на САЩ предвижда такава възможност. Тя може да се реализира с действия по станалата напоследък известна 25-та поправка вместо с традиционен импийчмънт, който предвижда по-сложна процедура.

Хаос и отегчение. При това развитие отегченият и изтощен Тръмп продължава безцелно и някак безхаберно да обитава Белия дом, без обаче да лансира амбициозни политически инициативи. Той е разбрал, че федералните институции на САЩ не са лесни за преодоляване, ненавижда ги дълбоко, но си дава сметка, че са по-силни от него. От време на време Тръмп произвежда някакъв публичен скандал, изстрелва туитове, кара се със сенатори, дава сигнали, че в крайна сметка той е босът и че е тук задълго. Но не се занимава с управление. Ходи през ден по голф игрищата си.

Това не е сценарии за бъдещо развитие, а наблюдение върху случващото се. Тръмп се доказа през изминалата година, предвидимо, разбира се, изключително неуспешен президент от гледна точка на основен критерий – прокарване на законодателни политики през Конгреса. До този момент нито една от амбициозните му идеи не е минала през законодателния орган. Ако тази тенденция продължи – което е доста вероятно – тя може да доведе до трайно разделяне между политиките на президента и хулиганското му лично поведение.

Така онова, което виждаме последната година ще се втвърди като модел на президентство. Тръмп ще безумства напред-назад, ще върши произволи от всякакъв вид, ще бомбардира през Туитър, но сериозният политически процес ще тече извън него. Никой няма да го отстранява, Републиканската партия ще преглътне собственото си унижение и ще чака края на мандата.

Война. Тръмп може да прибегне инстинктивно към такава опция за да консолидира властта и репутацията си. Военна акция обслужва добре подобна цел. Точките по света, които могат да предизвикат директна американска намеса не са малко. Преди всичко към момента това са авантюрите на Северна Корея и непредвидимото поведение на Ким Чен Ун. Към тях могат да се добавят Сирия, Иран, Южнокитайско море, Украйна и други. В друга ситуация всяка подобна точка би била внимателно обработвана от гледна точка на редукция на риска от военен конфликт. Но при Тръмп няма политика на традиционно въздържане и възпиране. Вместо нея президентът сам се държи предизвикателно, тоест не като президент, а повече като водещ на ТВ шоу.

Но Тръмп е по природа страхлива персона, крайностите в заплахите, особено към Северна Корея, са повече невъздържан език, отколкото политика. На второ място, членовете на администрацията, които са най-пряко отговорни за военни кампании, работят систематично за избягване на директни намеси. На трето, дори временно Тръмп да заздрави властта си, една военна авантюра може да радикализира противниците му и да предизвика по-остро поставяне на въпроса за неговата непригодност като президент. Особено ако военна акция, примерно в Северна Корея, излезе от контрол и доведе до мащабна катастрофа.

Авторитарен успех. В това развитие Тръмп успява да разшири подкрепата, която сега има в сектори на американското общество. Разширението на тази база му дава възможност да наложи волята си над ред институции, които сега му се противопоставят, особено Конгрес и съдебна власт. Така той успява да осъществи ред свои хрумвания, стената между САЩ и Мексико, отмяна на Обамакеър, крайности в имигрантската политика, може би и до частично оттегляне от НАТО, изтегляне от търговски споразумения.
Това беше мечтата на съветника Стивън Банън, на когото се наложи да напусне. Подобен сценарий означава трансформация на институции, политика и общество в САЩ. Шансовете му са много ниски, дори да среща подкрепата на "алтернативното дясно" и на електоралната база на Тръмп. До този момент по-скоро се наблюдава обратното: институциите са под натиск от президента, но работят добре, а за една година до конституционна криза не се е стигнало.

Това са осем сценария. Те могат да се множат чрез включване на нови или раздробяване на някои от дадените. В тях обаче се вижда една тенденция, която характеризира този президентски мандат. И тъкмо тя е по-съществена, отколкото всеки разказ само по себе си.

Първо, всички сценарии са като цяло негативни, нежелателни. Те са сценарии на неуспеха, било на директния провал на един президент, било на западането на политическата тенденция, която той представя. Второ, дори сценарий, който предвижда успех на Тръмп би бил сценарий за нежелателно развитие в американската политика и общество. Каквото и Тръмп да желае, сбъдването му би довело до допълнителен упадък на САЩ.

Трето, от всички сценарии става ясно, че политиката и институциите на САЩ са трайно в режим на редукция на щетите от това президентство. Радостни и щастливи няма, а отговорните внимават как да предотвратят катастрофата.

Накрая, ако има все пак най-вероятен сценарий, той би бил комбинация на някои от предложените по-горе. Най-вероятна ми се струва една (а) протяжна и мъчителна ситуация, в която (б) Тръмп не управлява, а безумства, (в) институциите ограничават белите, (в) САЩ губят международна репутация за сметка на нови сили като Китай. За САЩ това означава повече от просто по-добър избор на президент. "Революцията Тръмп" подсказва необходимост в бъдеще да премислят някои елементи на федералната политика, характер и структура на партиите, контрол над президента, отношения между властите и пр.

Ако по принцип тенденцията се окаже такава, разбирането й от страна на лидерите на ЕС трябва да доведе еманципация на Съюза и развитие на собствена политика на сигурност, включително разузнаване и отбрана. Това вече би бил поне един положителен сценарий.

Текстът е от поредицата "Факторът Тръмп". В нея четете анализи за действията и ефектите от тях на президента на САЩ. Автор е Стефан Попов от "РискМонитор"