Конвенцията и теориите за "идеологическия вирус"

Демонстрация с искане за ратифициране на Истанбулската конвенция пред Народното събрание в деня на официалното откриване на българското европредседателство

© Николай Дойчинов

Демонстрация с искане за ратифициране на Истанбулската конвенция пред Народното събрание в деня на официалното откриване на българското европредседателство



В предишния свой текст се опитах да възразя на развихрилите се у нас страхове от "световна конспирация на либералите", подхвърлили ни – в най-последни дни – една Конвенция (уж) за "превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие".


Подозрението за конспиративни цели на Конвенцията (инак с пределно ясно заглавие и формулирани задачи) събуди отначало съдържащата се в нея дефиниция за "пол" като за "социално изградени роли, поведения и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете". Как така – сепнаха се "конспиролозите"? Та нали полът е "биологично детерминирана характеристика на индивида (фабрично така сме направени)"! Не ни ли казва следователно Конвенцията, че "полът" всъщност е "социално изградена роля", която макар "дадено общество" да е сметнало за "подходяща" за определени индивиди (до ден-днешен "мъже" или "жени"), друго "общество" – напр. утрешното – би могло да престане вече да смята за "подходяща" за тях и да я предостави на свободата на тези индивиди? С други думи, ако полът е "социално изградена роля" на индивида, то днешният индивид би могъл да си избере утре онази "роля", която си поиска. "Игралият" до днес "ролята" на мъж индивид може от днес нататък да заиграе другата "роля" и щом "полът" е "роля", той може да стане "жена", както пък жената – "мъж" и т.н.


След като на паникьосалите се от "лукавата" дефиниция в Конвенцията бе посочено, че в оригиналните езици на документа въпросното определение въобще не е определение за "пол" (на англ. думата в цитирания документ щеше да е тогава sex), а за "gender", която дума отдавна е терминологизирана в социалната наука и означава съвсем не биологическите различия на мъжа и жената, а техните характеристики, които дадено общество или култура свързва с присъщото и подобаващото за мъжкия и за женския пол (и които могат наистина да бъдат доста различни в различните общества и култури, включително противоречащи на европейско-християнското общество и култура и затова следва да се инкриминират в Европа), нещата трябваше да се успокоят. Те обаче не се успокоиха. Защото сега се оказа пък, че с термина gender на Запад отколе си служели и различни леви (феминистки) и ЛГБТ движения, които, да – тълкувайки gender като "роли", които обществото свързва с подобаващото за мъжкия и женския пол, все пак настояват, че индивидът би трябвало свободно да избира тези роли. Конвенцията специално уговаря (в цитирания миналия път от мен "Пояснителен доклад"), че понятието gender, с което тя си служи, "няма за цел да измести термини като жени и мъже", но нали вече е ясно, че други подразбират под gender друго. Ами ако утре тяхното "разбиране" надделее? Ами ако утре някой каже, че под gender в тази конвенция трябва да се подразбира и ЛГБТ разбирането (защото то вече е едно от разбиранията на този термин)?




Да, страховете от корспиративен "заговор" не се успокоиха. Те се фиксираха сега върху тази непозната (за повечето от "конспиролозите" до днес) "чуждица", с която, чувано е, си служели също и ЛГБТ дейците. А нали те са дейци, които целят да извоюват "нормализация" за "извратените" си идеи, и значи не могат, просто не могат да не се опитат да се възползват (ако вече не са се и възползвали) от "подпъхването" на "техния" термин в документа.


Понеже съм далеч по-запознат с живота на Църквата (ни), ще прибягна тук до една аналогия на ситуацията, която разискваме, със ситуация имала (до неотдавна) място именно в нейния живот.
И тъй, в началото на 20-те години на ХХ век един Константинополски патриарх на име Мелетий (Метаксакис) решава да реформира богослужебния календар на Православната църква, като се съобрази (най-сетне – след повече от три века) с астрономическото преизчисление на датите, извършено в края на XVI век на Запад по поръка на тогавашния Римски епископ. Патриархът се решава да направи това, защото и държавите в Европа са започнали да съобразяват това преизчисление в гражданските си календари. И ето – патр. Мелетий (Метаксакис) – свиква в Константинопол събор (на който да – не се отзовават всички) и чрез него се опитва да наложи т.нар. нов (богослужебен) стил (календар), компенсиращ астрономичното изоставане с 13 дни, установено по-рано на Запад. Особеността на т.нар. "нов стил" в Православието – трябва особено да го подчертаем – се състои в това, че той касае само празниците от т.нар. неподвижен цикъл, т.е. празниците – на светците, Христовите и Богородичните празници – които се честват на фиксирана дата през годината, но не и т.нар. Пасхалия, тоест датата на празнуване на Пасхата, която се изчислява по комбинация от лунния и слънчевия календар и затова всяка година е различна (в рамките на определен период). В "новия" православен църковен календар Пасхалията остава непроменена – остава си "старата" (за разлика от католическата), именно защото единствена е свързана с определени канонични изисквания, които в рамките на аналогията не е нужно да бъдат разяснявани.


С две думи – реформата на Мелетий е напълно резонна и внимателно извършена. Само че изведнъж тя среща остра реакция от неподозирани дотогава крайно консервативни среди в Православието като цяло и макар в следващите десетилетия "новият стил" да се възприема от повечето негови поместни църкви (БПЦ например го приема през 1968 г.), тази тяхна реакция не изчезва. Напротив, води до отделянето на цели групи в тези поместни православни църкви, неприемащи промяната и обособяващи се по-късно в т.нар. "старостилски" (разколнически) общности.


От какво е мотивирана реакцията? В последна сметка от това, че реформата на календара за първи път е изработена на Запад, в средите на Католическата църква, която – известно е – е "отпаднала от Православието" и вече е чужда нему. На възражението, че чисто астрономическият въпрос, по който тази църква се е произнесла в края на XVI век, е все пак абсолютно ирелевантен към догматическите различия между нея и Православието и следователно в извършената реформа няма нищо собствено католическо (т.е. не-православно), старостилната реакция отговаря с твърдото си убеждение, че "няма как това да е така", след като реформата изхожда оттам, където "няма благодат".


Добре, в какво собствено е подлият "анти-православен" ход, извършен от католиците с календарната реформа, при това цели три века и половина преди (чрез Константинополския патриарх) той да пробие крепостта на Православието? Това питат не-виждащите нищо страшно (и неправославно) в "новия стил". И ето: тук "старостилните" ревнители наистина изпадат в затруднение, защото трябва да обяснят какви по-конкретно раз-православящи Православието следствия, приетият "от Запад" нов стил произвежда. А това никак не е лесно, защото такива практически няма. Невярно е (твърдяното понякога от старостилците), че старият стил бил канонизиран още на Първия Вселенски събор в 325 г. (решения за неподвижния календар на този събор въобще не са взимани). Невярно е също, че "новият стил" прави възможно християнската Пасха в определени години да се празнува в един и същи ден с (или преди) иудейската Пасха (което наистина е забранено с канон). И то е невярно, именно защото новият стил в Православието (за разлика от католицизма), както бе казано, не пипа Пасхалията. Какво остава? В някои години постът преди Петровден (който зависи и от датата на "подвижната" Петдесетница) можел да стане пределно кратък – само ден или дори да го няма; двата празника Пасха и Благовещение (празнувано по нов стил вече на 25 март) не можели никога да съвпаднат. Добре, но за нито едно от тези две неща няма канонично изискване – т.е. Петровият пост да не е кратък, а Благовещение и Пасха непременно да трябва понякога да съвпадат. Ако следователно в това се състоят всички "поражения" за Православието, плод на приетия "от Запад" нов стил, то те не са никакви поражения и реакцията на "старостилците" е безпочвена.


И ето тук идва техният последен "аргумент". Да – казват – въвеждането на новия стил не нарушава с нищо догматическия и каноническия строй на Православието, но доколкото той е изработен в Католическата църква, която a priori воюва за душите на православните, то неговото приемане от нас не може да не представлява начало на едно отстъпление от крепостта, в която сме се утвърдили срещу католицизма; не може да не представлява стартиране на едно отстъпничество (апостасия), която оттук нататък ще продължи да "пълзи" в душите на православните – стартиране на една "пълзяща апостасия", като която оттук нататък ще се стилизират (и осъждат) всички последващи реформи в църковния живот, колкото и оправдани и ирелевантни към "календара" да са те.


Чрез въвеждането на "новия стил" Католическата църква – казват старостилците – (с помощта на "фанариотите" от Константинопол) стартира един процес на "постепенно" раз-православяване на Православието. "Новият стил" следователно представлява по същество конспиративно-произведен на Запад "вирус" (нека да води сам по себе си единствено до "флуктуации" в богослужението), но който стартира необратима "пълзяща апостасия" в поместните православни църкви, която на финала ще доведе до "апостасия" от православността изобщо.


Мисля, че вече е ясно каква е аналогията, която правя тук. Когато един светоглед е поразен (или изманипулиран) от катастрофично-конспиративни страхове, когато е скован (спонтанно или съзнателно) от реактивен консерватизъм, той много лесно може да "препарира" съвсем невинни реалии, идващи "отвън" като "вирус", подобен на "новостилството". Днес – внушават ни определени среди – нашият източен, посткомунистически, православен свят е "окупиран" (Дугин ще каже дори – "епистемологически окупиран") от идеологията на триумфиращия на Запад нео-либерализъм (днешния аналог на "католицизма" тогава), който поначало (и като него тогава) желае световно господство. Във фундамента на нео-либерализма обаче стои идеята за "абсолютно автономната личност", която, щом е така автономна, може да не се съобразява повече с никакви "традиционни" ограничения за свободата си (с никакви "традиционни ценности") и следователно може да реши дори да раз-човечи самата себе си, да се превърне в пост-(или свръх-)човешка, в хибрид, в киборг.


Всичко следователно, което идва днес от този "либерален свят", може и трябва да бъде a priori заподозирано, че цели реализирането тъкмо на тази абсолютно автономна личност и в света на "традиционното". Да, последното битува все още и на Запад, но основното му "убежище" все пак е тук, при нас, на Изток и следователно "либералната идеология" има за обект на своето "облъчване" най-вече и преди всичко "нас". Днес, следователно, на мястото на едновремешния "съблазняващ" католицизъм и неговия "наместник" на Изток (Константинополския патриарх), е застанал целокупният "западен свят". Респективно, неговият обект вече е не (просто) Православието, а "светът на традицията" (на "традиционните ценности") изобщо. А поради това всеки "вирус", конспиративно произведен там, в света на "либерализма", по битие цели да порази днес вече не просто "православния човек", а – въобще човека.


Та ето – казват ни – отначало, след падането на Берлинската стена, "раз-човечаването" на традиционния човек "либералната идеология" извършваше чрез подкопаването на "традиционните ценности" като цяло. Днес обаче тя вече е решила да се прицели направо в най-дълбоката, фундаментална "традиционна ценност", поразяването на която ще доведе до загиването и на всички други. Прицелила се е в "половата идентичност" на човека – ценност, буквално на границата на етиката с антропологията. В този смисъл понятието gender ("социален пол") днес се разчита като аналог на "новия стил" от началото на ХХ век. И точно както с "новия стил" тук започват и спекулациите на съвременните – вече глобалистични – "старостилци". Щом – казват ни те – понятието gender е произведено там, в "либералния Запад", където идеал е абсолютно автономната личност, то няма как да не е произведено именно като "вирус", който, след като бъде приет в тялото на "традиционния ни свят", ще започне процесът на неговото разлагане. Ето – алармират ни – днес ни предлагат да го приемем в текста на една, наглед безобидна "конвенция за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие". Но нали знаете как се разбира още днес това понятие в средите на войнстващия феминизъм, на ЛГБТ движенията? Приемем ли го веднъж с "подлата" Истанбулска конвенция, същите тези движения тутакси ще започнат раз-човечаването ни.


Но, възразява им се, понятието gender – просто понятието, само по себе си все още не извършва никаква релативизация на биологичния пол. Тя би се извършила само ако изрично се възприеме именно ЛГБТ значението на gender. По принцип (а и в тази специално Конвенция обаче) gender означава просто онези "социално изградени роли, поведения и характеристики", които "определено общество" свързва с "подобаващото за мъжкия и женския пол" – т.е. с подобаващите "мъжествености" на мъжа и с подобаващите "женствености" на жената, и значи е аналогично на реформата в богослужебния календар само в нейната астрономическа част.
Така е, преглъщат съвременните аналози на старите "старостилци", но щом това понятие ни предлага да възприемем "либералният Запад", то няма как да няма в обществото ни функцията на "вирус", който, макар и сам по себе си миниатюрен като всеки вирус, неминуемо ще предизвика оттук нататък "пълзяща апостасия" от човешкото и – на финала ще доведе до раз-човечаването на човека, до "тоталния ЛГБТ човек". Та помислете – нали утре "нестереотипната" от традиционна, патриархална гледна точка "роля" на жената да е равноправна участничка в сексуалната брачна игра, може да доведе до отказа ѝ от "брачен секс" и тогава мъжът ѝ, който ("с право", пак от традиционна гледна точка) ще я "шамароса" за отказа ѝ, ще може да бъде наказателно преследван (както вече ни предупреди един нашенски "традиционалист"). Вдругиден всичко това може да доведе пък до такова "нетрадиционно" овластяване на жените, което ще сведе вече мъжът до "дискриминиран пол" и т.н., и т.н. Изобщо ще започне една война на половете, която ще ги "изтощи" докрай и ще ги докара дотам сами да "капитулират" пред раз-човечителите. "Вирусът", щом е "вирус" – казват ни – действа с неминуемост. Ето защо, докато е време – нека да побързаме и да се отделим от поемащата по пътя на "пълзящата апостасия" общност, и ако това се окаже дори целокупната общност, към която до днес сме принадлежали – да си потърсим друга общност, все още "здрава".


Например евразийската.


"Дневник" препечатва текста от портала "Култура". Акцентите са на автора


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK