За Истанбулската конвенция и други демони

© Николай Дойчинов

Социалната и въобще житейската роля на мъжа се дефинира най-лесно като антитеза на тази на жената. И докато женската социална роля до известна степен е предопределена биологично от майчинството, то мъжката е значително по-флуидна и зависима от външни фактори. "Мъжката роля в обществото, която в сравнение с биологическата сигурност на женската винаги е била абстрактна, трошлива и сложна, става несигурна" пише още Маршал Маклуън в "Механичната булка" (1951). Дали не е това гледната точка, която най-точно може да обясни притеснението, граничещо с истерия, което демонът "джендър" и всички свързани с него аспекти (хомо-, транс- и интрасексуалност, еднополови бракове, "трети пол", защита на правата на жените и т.н.) поражда в съвременното българско общество?

Ако разгледаме агентите, които най-яростно и кресливо защитават "класическите семейни ценности", ще установим, че това са най-вече мъжко-конотирани институции и групировки: фашизоидни формирования, Църква, Мюфтийство, консервативни и националистически партии. Парадоксално, в България в последните две категории попадат управляващи партии, както и социалистическата, като фактът, че нейната лидерка е жена, на практика не променя нищо. Ако пък се обърнем към специфичните особености на съвременното ни общество, които до голяма степен го отличават от демократичния западен свят, виждаме следното:

- корупция, мафиотизирани държавни структури, неработеща и несправедлива съдебна система и съответно липса на правила и предпоставки за честно състезание между гражданите;

- демографски срив, затормозена и неефективна система за здравеопазване, масова емиграция - все фактори, пораждащи ирационален страх от "различните" - такива, които или "не могат" (хомосексуални) или "не бива" (от други раси или етноси) да се възпроизвеждат;

- разпадане на морала, девалвация или направо липса на естествени ценности като доброта, порядъчност и честност - развитие, което следва и от несъстоялия се обществен разговор и липсата на смела преоценка на тоталитарното ни минало.

Съвместното действие на изброените фактори пропива обществото ни с чувство на

безпомощност, онеправданост и дълбоко объркване

До голяма степен на тях се дължи и масовото неразбиране на концепцията за разлика между социален (gender) и биологичен (sex) пол.

Социалната роля на глава на семейството, традиционно приета за "мъжката" роля, у нас е размита и - в условията на несигурна, слаба и преобладаващо сива икономика - еднакво трудна до невъзможна за повечето членове на социума. Майчинската, или традиционно "женската" роля, не получава достатъчна институционална и обществена подкрепа, така че повечето майки и бащи са принудени я да съвместяват наравно с усилията за изхранване на семейството ("мъжката" роля).

Тъй като социалната система не предлага адекватна помощ при отглеждането на деца, като осигурен достъп до детски заведения, детски надбавки на смислена стойност или пък прехвърляем или индивидуално регулируем отпуск по майчинство, същностната роля на "майката" масово се поема от трети лица – по-възрастни роднини или детегледачки. Така

социалните роли в българското общество

трудно могат да бъдат дефинирани и диференцирани и по необходимост се отъждествяват с материални, веществени белези – биологични или културологични, традиционно наследени от "време оно".

Например: Мъжът притежава пенис, акъл и физическа сила (както и изконното право да я прилага), той е хетеросексуален, носи панталон и не слага червило. Жената притежава бюст и вагина, по важните въпроси обикновено си мълчи и освен това ходи на токчета.

Докато джендър-концепцията има предвид нещо съвсем друго. Например: Госпожа Х има успешен бизнес, тя прекарва голяма част от времето си на работното място, печели добре и от нея зависи финансовото благополучие на семейството. Госпожа Х притежава вагина и е от женски биологичен пол, но нейната социална роля е "мъжката". Господин Х е графичен дизайнер на свободна практика, той работи предимно от дома си и се грижи за домакинството и децата. Господин Х притежава пенис, той е хетеросексуален и от мъжки биологичен пол, но неговата социална роля е "женската". При това нито госпожа Х има право да бие господин Х, нито пък той нея. А господин Y и господин Z, които живеят в партньорство и имат общо домакинство, а може би и дете, грижите за което разпределят помежду си по даден начин, са просто частен случай на горното.

Впрочем въвеждането на понятието "социален пол" по никакъв начин не се отразява на традиционното разбиране за ролите на жената и мъжа при зачеването и раждането на деца. Независимо от това обаче, за ужас на пазителите на свързаните с пола "изконни" ценности, междувременно механизмите за размножаване на човека търпят драстични промени. Вече не само хетеросексуални двойки с медицински или емоционални проблеми имат възможност да се сдобият с биологични деца, тази възможност е отворена и за хора в еднополова връзка или такива, които изобщо нямат (или не желаят да имат) партньор/ка.

Светът се променя, върви напред и се усъвършенства, остарелите разбирания се преразглеждат и

все повече нерационални табута биват отхвърляни

което логично води до предефиниране на социални и юридически норми. Поради специфичните особености на българското общество, а оттам и на икономиката и политиката ни, то не успява да влезе в крак с тези промени.

Конфликтът се задълбочава от факта, че България членува в елитарен клуб, който очаква от нея да кооперира, да участва наравно и малко или повече да се движи в общата посока. За целта обаче са необходими известни предпоставки, които да обхващат преобладаващата част от населението: икономическа сигурност или поне гарантирано оцеляване, доверие в държавните механизми, наличие на реален и авторитетен интелектуален елит, който да подтиква и регулира обществения диалог, както и адекватно на особеностите на епохата образование, осигуряващо модерно и поне донякъде свободно мислене на гражданите.

Ако сега се върнем към демона на "третия пол" ще установим, че спорът май не се свежда до "лошите" срещу "добрите", независимо от разпределението на лагерите, а следва да се разглежда като

един от поредните симптоми

(спомнете си истерията с бежанците) на боледуващо общество, затънало дълбоко в блато от битова и морална несигурност, разпад на ценностите и екзистенциален страх. В нашата държава, в която повечето пътища за честна личностна реализация са блокирани, най-лесният и често единствено възможен начин за остойностяване ценността на субекта и мястото му в обществото се базира на два вида фактори: от една страна на биологични, вродени, независещи от собствената воля белези като пол, сексуалност и раса; и от друга на строга дефиниция на това, което индивидът не е - например "женчо", "дебела грозна феминистка", "хомо" или пък "циганин".

А концепцията за всеобщо равноправие заплашва да заличи точно тези псевдо-привилегии и така да отреже и последната пътечка за бягство от пълното обезценяване на личността. Ето защо гневът на "истинските" български мъже и жени срещу дразнители като Истанбулската конвенция според мен не представлява реален обществен дебат, направляван от сведущи авторитети и базиран на добре обмислени и обективно защитими аргументи.

България е държава, която разчита на пропити от чувство за вина и безпомощност смс-и, за да лекува болните си деца и място, където мъже убиват съпругите си, за което биват осъдени на едва седем години затвор (ако въобще). Социалната система не може да осигури места в детска градина на бездруго малкото деца, образователната не може да ги опази от това да се избиват в училищата. Високите държавни постове в страната ни са заети от тлъсти "мъжкари" с неясно семейно и финансово положение и афинитет към блъскане на възрастни жени.

В такъв контекст аргументите на политически партии, духовници и псевдо-специалисти за "защита на традиционните семейни ценности" звучат меко казано неубедително. Тези хора просто имат нужда да залъжат и отвлекат вниманието ни. По тази причина смятам, че колективният рев срещу измисления демон на "третия пол" и всички производни по темата не е резултат на искрен, дълбоко осмислен и праведен морализъм, а болезнен вик за помощ. Защото в обезверената и тежко ранена от липсата на перспектива и справедливост България здрав морал отдавна вече няма. Да не говорим, че здравият морал би застанал на страната на по-слабите, на лишените от права. Той обаче е заменен от една наистина красиво извезана, но прокъсана и окървавена кенарена фуста, под която се крие само отчаяние.