Отвъд юбилейната скръб

Отвъд юбилейната скръб

© Живко Ангелов



Текстът на проф. Александър Кьосев е публикуван във "Фейсбук". "Дневник" го препечатва с разрешението на автора. Заглавието е на редакцията.


Днес е ден за възпоминание на жертвите на комунизма. Не обичам такива дни, в които скръбта става юбилейна, не обичам патос – нито героизиращ, нито виктимизиращ. Защото юбилейната скръб е абстрактна – по някакви числа, колко души са загинали в лагерите и пр.


Моята скръб и паметта ми са конкретни


На този ден ще ви разкажа за един концлагерист, чичо ми Никола Кьосев. Единствен от синовете на дядо ми Гиго, кожар, дребен търговец, най-малкият, може би най-любимият, преди 1944 г. той получава пари и учи в Американския колеж, завършва го с отличие. След 9 септември обаче това добро образование веднага се превръща в голям недостатък – дюкянът на дядо ми е експроприиран, малкото пари се стапят, а той никъде не може да си намери работа.




Тогава – било е някъде през бедните 50-те години и с цел елементарен поминък, той се свързва със свои бивш учител от Американския колеж, който по това време е консул в американското посолство в София. Очевидно от чудене как да помогне консулът му дава идея да изработва фолклорни кукли, български сувенири, които американското посолство да подарява на свои гости от САЩ. Това е фатална грешка.


ДС не спи


и не след дълго чичо ми е арестуван, обвинен (ако въобще е имало някакво обвинение, не можах да разбера) за нерегламентирани контакти с чужденци, ужасни американци, и освен това и за шпионаж. Намекват му, че вътре в куклите има тайни съобщения, с които той предава на Врага важна информация за Родината. Това е истина, млади хора, не е зловеща шега. В резултат на това чичо заминава за неопределено време в Белене, на лагер. Излиза по същите неясни причини някъде след около година и половина, с тежка язва, която предизвиква кръвоизлив, спасяват го по чудо. След това години наред не може да си намери работа, работи на преса, какво ли не, накрая става преводач на техническа литература срещу хонорар – това работи почти до края на живота си, умря на 94.


Чичо Кольо не обичаше да говори за Белене


аз разбрах, че е бил там чак когато се върнах от казармата, на 22 г. Разпитвах го много, но той не искаше да разказва, разбрах само че е имало бой и комари, било бедно, грозно и мизерно, че мнозина са умрели. Впрочем, като стана дума за грозно – пътувал съм по Дунава с лодка и мога да ви уверя, че остров Персин и района на Дунав около Белене с малките островчета и каналите с величествени надвиснали дървета между тях са едно от най-красивите места, които съм виждал. Но за концлагеристите е било грозно.


Той сякаш се беше напълно разделил с този травматичен спомен. Не познавам по активен и жизнен, позитивен човек от него – беше активист на протестантската църква в София, събираше литература за родния, любимия Дойран, имаше огромна библиотека с много съчинения за Македония в нея, беше фотограф и филателист, събираше картички, четеше научна фантастика, обичаше децата, мене специално. И най-важното - беше пътешественик. Първо, по времето на късния соц, с писма – поддържаше връзка с много от своите съученици от Американския колеж, разселени къде ли не по света – през 90-те години гостувах на едни негови съученици в Лондон по негова препоръка. После започна да пътува реално, със сина си Любен, като всеки път спестяваше дълго за това, и посети какви ли не места и хора по света.


От подновения Американски колеж в София го откриха незнайно как и го направиха почетен ученик на училището, той беше щастлив, показваше ми албуми със съученици от 30-те години, албуми със свои фотографии от пътуванията. На стари години се хвана и направи родословно дърво на нашия дойрански род. Страдаше много от това, че внукът му се бе преселил в Германия и не поддържаше никаква връзка с него, с нас и България.


Това е историята


на погребението дойдоха ученици и учители от Американския колеж. Смятам, че чичо Кольо е един от малкото, които са превърнали Белене в жизнена енергия след това, повечето концлагеристи никога не успяват да направят това, мнозина оцелели се самоубиват години, понякога десетилетия след преживяното, посттравматичен синдром, прави го даже и Бруно Бетелхайм, един от теоретиците на концлагерния травматичен опит. Той се самоубива в същата нощ, в която нацистите са нахлули в Австрия, но 52 години по-късно.


Разказвам всичко това не само защото съм тъжен за подобни хора. А защото съм бесен от модния израз на глупави млади хора: "Айде стига с тия концлагери!". Те избързаха да затворят книгата на миналото, преди въобще да са я прочели; не – да са прочели и една страница. И сега спорят за третия пол. Да ви кажа от позицията на паметта – третият пол не е заплашително бъдеще, той е реално минало.


Трансхуманизмът не ни очаква, той вече е бил. Защото концлагерите са родили първите трансхуманоиди, хора без пол, без възраст, без социален статус, без джендър роли, без стереотипи, за които Примо Леви възкликва: "Нима това е човек?", а Агамбен помества техния "оголен живот" в самия противоречив център на модерното общество. Загубилите надежда, концлагерните "мюсюлмани" (не става дума за бежанци и ислямисти, четете Леви), са били първите екстремни същества отвъд пол и джендър, отвъд надеждата и човешкото. И днес честваме тях, отвъдхората от близкото минало. Навремето не е имало конвенции, които да ги защитават. Само ние, спомнящите си за тях, сме им останали.


А на другия полюс на екстремния концлагерен опит са онези, които са оцелели и не са се предали, които, обратно, са станали хора, запазили са воля за живот. Като чичо Кольо.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK