Изчезването на оптимистичната концепция за Запада

Изчезването на оптимистичната концепция за Запада

© Shena Tschofen, Creative Commons License.



"Вие, европейците, идвате тук да ни поучавате, да ни обвинявате и мърморите, а след това очаквате да ви защитаваме", ми каза един американски колега по време на скорошното ми пътуване до Вашингтон. Горчивината му, която не беше нова нито в тона, нито по същество, все пак ме изненада, тъй като го познавам почти от 20 години, когато НАТО се разшири към Централна Европа.


В духа на времето тогава той беше непоправим оптимист и много "западен" в желанието си да разшири значението на термина "трансатлантически". Характерният за началото на века оптимизъм пасваше идеално на убеждението, че Западът е концепция за бъдещето (‘Zukunftsbegriff’) за разлика от провалената съветска империя – окончателната победа на либералната демокрация или иначе казано, "краят на историята".


За човек като мен, който идваше от Централна и Източна Европа, този оптимизъм изглеждаше естествен. Бяхме станали свидетели на края на непопулярните тоталитарни режими, на възхода на гражданските общества и на стремежа на свободния свят да изгради общо бъдеще. Колкото и да беше болезнен, преходът беше популярен, защото означаваше "завръщане към Европа", а САЩ допълваха картината за проспериращия, творчески и обединен Запад.




Тази ентусиазирана представа за Запада получи първия си тежък удар още през 2002 г. преди войната в Ирак, когато Робърт Кейгън написа: "(...) факт е, че европейците и американците вече не споделят една и съща представа за света. По всички важни въпроси за властта - за ползата от силата, за морала на силата - пътищата им се разделиха." Кейгън настоява, че след края на студената война Европа и САЩ са развили фундаментално различни гледища за това какъв е светът и какъв трябва да бъде: според европейците светът трябва да се основава на правила, а според американците - той ще бъде хаотичен, което ще налага употребата на твърда сила.


Стратегията за национална сигурност като... академично усилие


Днешното раздразнение на моя колега от Вашингтон беше изненадващо, защото веднага след 2000 г. той не се притесняваше от противоречието между Марс и Венера. Подобно на мнозина други, той гледаше на това разделение като на възможност за прехвърляне на мостове и за интелектуално усилие за коригиране на гледищата в рамките на трансатлантическото доверие и чувство за обща принадлежност към Запада. А сега осъзнах, че тази широка рамка вече я няма. Американско-европейските отношения днес са подвластни на открита враждебност и недоверие - и докато през 2002 г. Кейгън смяташе, че американската гледна точка по-правилно схваща глобалната реалност, през 2018 г. САЩ сякаш са лишени от каквото и да било интелектуално желание да й отговорят.


Липсата на интелектуално усилие в дебата във Вашингтон учудва, а причината е, че той е фокусиран само около един човек, американския президент, чиято егоцентричност и повърхностност, неуважение към институциите и партньорите изглеждат безпрецедентни. Администрацията и президентът говорят на различни езици, а опитът от следвоенната дипломатическа история сякаш е изчезнал.


Съществува стратегия за национална сигурност, създадена от Белия дом на Тръмп, но тя е "отделена от реалността на управлението на Тръмп", тя е "чисто академично усилие". Главният въпрос, на който стратегията не отговаря, е кои са действителните приоритети на администрацията, защото документът влиза в дълбоко противоречие с изявленията на Тръмп по ключови теми. Така например стратегията призовава за единство на Европа и Америка срещу общата заплаха от Москва. В нея се казва, че "Русия използва подмолни средства, за да отслаби доверието в американския ангажимент към Европа, да подкопае трансатлантическото единство и да отслаби европейските институции и правителства". За да противостоят, "Съединените щати и Европа ще работят заедно, за да противодействат на подривните действия и агресия на Русия", включително като потвърждава, че "Съединените щати остават ангажирани с член 5 от Вашингтонския договор", който задължава Америка да защитава своите съюзници в НАТО.


Обратно, когато говори за НАТО, Тръмп не споменава заплахата от Русия, а се фокусира изключително върху заплахата, която идва от съюзниците на Америка. "Няма да допусна държавите членки да не си покриват вноските, а ние да им гарантираме сигурността и да бъдем готови да водим войни заради тях", каза той. За разлика от Стратегията за национална сигурност в речта си Тръмп не каза нищо за ангажимента на Америка към чл. 5 от договора.


Някои американски официални лица в последно време се опитаха да преодолеят различията между позициите на президента и на администрацията. Гледайте политиката и без да влагате емоции, не обръщайте внимание на шума и опаковката, е посланието към европейците зад закрити врати. Но фактът, че според проучване на центъра "Пю" от 2017 г. 75% от анкетираните в 37 страни намират Тръмп за арогантен, прави невъзможно посланикът да бъде отделен от посланието.


Какво мисли Берлин и какво мислят германците


Още по-впечатляващи са резултатите от едно изследване, което сравнява общественото мнение в Германия и САЩ. "Докато приблизително двама от всеки трима запитани американци характеризират отношенията като добри, 56% от германците застъпват противното мнение", заключава проучването. По този въпрос германският елит и общество изглеждат на едно мнение, но докато политиците в Берлин ясно съзнават колко важна е ролята на Америка за сигурността и отбраната, едва 16% от германците оценяват това като важно.


Мюнхенската конференция по сигурността също обърна внимание на рисковата ситуация в днешния мултиполярен свят, съчетана с огромните отбранителни разходи на САЩ и липсата на надеждна трансатлантическа рамка ("Светът е на ръба"). Но изчезването на оптимистичната концепция за Запада не е само лоша новина, тя носи и надежда: допуска се, че това ще доведе до обединяване на усилията за изграждането на европейска отбрана. Проучване на общественото мнение, поръчано от Мюнхенската конференция и McKinsey, показва, че мнозинството от европейците искат да имат собствени въоръжени сили, които да бъдат способни да се разгръщат извън техните национални граници, за предпочитане по целия свят.


Наред с това друга добра новина е, че предизвиканата от Тръмп вълна не води до укрепване на националистите и популистите в Европа. Както написа "Гардиън", трайният резултат вероятно ще бъде укрепването на евролибералите и провокирането на дебат в Европа дали трансатлантизмът все още има смисъл. Неясно е какъв ще бъде отговорът на Америка на поканата на Путин за надпревара при стратегическите оръжия. А оповестените от Тръмп мерки за търговски протекционизъм очертават перспективата за търговска война. Възможно ли е въобще някой днес да бъде убеден трансатлантик?


Рейгън, Тръмп и империята на злото


Верните американофили от Централна и Източна Европа все още помнят Рейгън, американския президент, който победи империята на злото. Предизборният му лозунг беше подобен на този на Тръмп - "Да направим Америка отново велика", а през първата година от управлението си той въведе данъчни облекчения и повиши военните разходи (което на свой ред подхлъзна СССР в икономическата пропаст). Между другото съчетанието на тези две политики доведе до ръст на бюджетния дефицит, който достигна приблизително 6% от брутния вътрешен продукт през 1983 г. - път, по който пое и Доналд Тръмп, изтегляйки заем от приблизително 1 трилион долара през тази финансова година.


Рейгън също се опита да наложи протекционистични мерки, но за разлика от Тръмп днес направи това след преговори с европейските си партньори (а малко по-късно се отказа от мерките). Днес с повишаването на митата за стоманата федералното правителство в САЩ е на път да отчужди редица европейски правителства. Подобна беше схемата и при наскоро одобрените от Конгреса санкции срещу Русия: те бяха въведени без консултации с ЕС, макар икономическите връзки между европейците и Русия да са далеч по-активни, отколкото тези между Русия и САЩ.


Но разликите с Рейгън вероятно са най-многозначителни, когато става дума за отношенията с Русия. Докато неприкритата цел на Рейгън беше да "напише последната страница от историята на Съветския съюз", Тръмп далеч не е толкова категоричен. Той не само се противопоставя на своята категорично настроена администрация по този въпрос, но и неговата двусмисленост по намесата на Русия в президентските избори в САЩ доведе до формирането на двупартийно мнозинство срещу него.


Полша и Унгария не са притеснени


Шизофреничната ситуация във Вашингтон сякаш не притеснява лидерите на Полша и Унгария. Американската военна подкрепа за Полша задоволява очакванията на Варшава в областта на сигурността. Полското ръководство днес е загрижено да увери своите американски колеги, че "нищо" няма да се промени, когато силно критикуваният закон за ролята на Полша в холокоста влезе в сила. Поляците без съмнение са благодарни на Рейгън за победата над комунизма, за утвърждаването на свободата и демократичните принципи (през 2007 г. президентът Лех Качински удостои Рейгън посмъртно с най-високият полски орден, даван на чужденци - "Орденът на белия орел"). Днес Ярослав Качински може да се асоциира с популизма на Тръмп, но неоповестеният формално поход на Тръмп срещу либералната демокрация всъщност противоречи на наследството, завещано от Рейгън в Полша.


В Будапеща мекият автократ Орбан се зарадва от победата на Тръмп. Ала надеждите му за установяване на близки отношения все още очакват да се превърнат в реалност: поканата за негово посещение в Белия дом засега се отлага от американската администрация заради симпатиите на Орбан към Путин и неговия (доста успешен) опит да превърне Унгария в подобие на Русия. За съжаление на Орбан Унгария не е достатъчно важна, за да се превърне във въпрос от дневния ред на големия шеф.


Освен способността им да говорят от името на народа и възмущението им от либерализма Качински, Орбан и Тръмп са обединени и от липсата на симпатия към Ангела Меркел в Германия. Неотдавна точно до статуята на Рейгън на Площада на свободата в Будапеща беше издигнат паметник на жертвите на нацистката окупация в Унгария. Критиците на този паметник го интерпретират като опит за заличаване на съучастието на Унгария в трагедията от Втората световна война, но преди всичко като израз на новия унгарски национализъм. Съществува голям контраст между призива на Рейгън към обединение ("Господин Горбачов, разрушете тази стена!") и изолационизма на Орбан, издигнал стена срещу имигрантите, е друг аргумент срещу паралелите между Рейгън и Тръмп в американско-европейските отношения.


Последиците


Управлението на Доналд Тръмп несъмнено ще има трайни последици за Европа, за трансатлантическите отношения и за света, а последиците от него ще продължат да бъдат усещани в глобалната сигурност, международната търговска система и в света и след края на неговото управление.


Но все повече видимо изглежда разрушаването на Запада като концепция.


Перспективите за това бяха видими още преди изненадваща победа на Тръмп, вероятно това щеше да се случи малко по-късно и ако победителят беше друг, но истината е, че 45-ият президент на САЩ създаде недоверие, допусна враждебност и започна действия, които фундаментално подкопаха тази концепция. Предстои да разберем дали е възможно връщане назад.


Авторът е директор на българския офис на Европейския съвет за външна политика (ecfr.eu). Статията с оригинално заглавие "Краят на концепцията за Запада?" е публикувана във външнополитическото списание на германската фондация "Хайнрих Бьол". Вътрешните акценти са на "Дневник".


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK