Кръстева и комисията

Юлия Кръстева

© Анелия Николова

Юлия Кръстева



Преди Великден ДС в своя бурен задгробен живот постигна един вторичен ефект – помогна името на френската семиотичка, психоаналитичка и писателка от български произход Юлия Кръстева да стигне до широката аудитория. Преди да бъде огласена истината за връзките й с тайните служби на комунизма, тя беше известна само на хуманитарната интелигенция, която впрочем веднага се усъмни дали тази истина за Кръстева днес ни е нужна и доколко е истина.


Можеше ли обаче Комисията по досиетата да не обяви Юлия Кръстева за съпричастна към ДС? Едва ли. Първо, защото това щеше да е незаконно – комисията сама щеше да наруши закона (добър или лош), който е избрана да прилага, тъй като документите, изисквани от него за подобно решение, за Кръстева са налични. И второ, защото щеше да е несправедливо към стотиците други, обявени на базата на същите документи, та по някой път и на по-малко – без писмени следи за срещите им с офицери от ДС и за изложенията им пред тях.


Защо тогава точно това решение на комисията генерира бурен дебат (чуха се дори апели за закриването й), а не, както питат оттам, при обявяването примерно на Георги Първанов за агент Гоце? Просто на Първанов идеологически му отива да е такъв, а на Кръстева – не. Образът й, създаден от интелигенцията, без да е особено дисидентски, влиза в мъчително противоречие с представата за човек с агентурно минало. Води до ценностен колапс, какъвто повече или по-малко са предизвиквали и други "осветлени" учени и творци, но в случая става дума за фигура, интегрирана на високо интелектуално ниво в западната култура, от която се очаква да е историческа алтернатива на комунизма, негово спасително отрицание. Освен това страда и критическото мислене въобще – то предполага очертаването на ясни граници, а ако и Кръстева е била сътрудник на ДС, те стават твърде обтекаеми и релативизмът им негласно започва да оправдава бившите тайни служби. Това е причината политическото "ляво" да е доволно от огласяването на Кръстева, а интелектуалното "дясно" да изпитва съпротива. Поне част от него. Другата обратно – пази устойчивостта на границите, като отказва оттук нататък да припознава Кръстева за лице на комунистическата алтернатива (за което помагат и маоиските залитания в младостта й).




Виновни ли са обаче комисията и законът за разминаванията между образите, които интелигенцията си създава, и архива на ДС? Не, разбира се. Вината, или по-точно


дефицитът е преди всичко на закона и се състои в друго
– в твърде бюрократичния начин за обявяване на "съпричастните"


който се свежда до списъци с имена и бланкетно позоваване на няколко типа документи. Вярно, който се интересува, може да проучи в библиотеката на комисията много повече архивни единици, но първо това е специализирано занимание, което изисква време и компетентност. И второ, именно за тази цел е създадена комисията – орган от 9 души, който да гласува по съвест отделните случаи, нещо различно от нормативния автоматизъм при взимането на решения.


През изминалите години след приемането на закона се наложи практиката на "братски могили" от вербувани (далеч по-видими публично от вербовчиците им) и тя не беше оспорвана (освен от време на време от самите вербувани), защото и без това отварянето на архивите на ДС у нас много се забави и имаше глад в обществото час по-скоро да се запознае със съдържанието им. Количеството отхвърлена работа можеше да компенсира качеството й "в детайл". Пък и поправянето на една голяма несправедливост от миналото няма как да стане без допускането на по-малки в настоящето.


Благодарение на случая с Кръстева обаче стана ясно, че обществото изпитва и друг глад – за повече информация за осветлените лица (комисията дори в порядъка на изключение се принуди да огласи цялото й налично досие). Дебатът показа, че вече общият негативен етикет ДС не е достатъчен, а трябва да има възможност за последваща го морална преценка, ако не по всеки персонален казус, то за личностите с влияние върху културата ни. Защото отношението ни към тях повече или по-малко има значение за собствената ни идентичност. В някаква далечна перспектива въпросът коя е Юлия Кръстева или Богдан Богданов, Вера Мутафчиева и пр. се пресича с въпроса кой съм аз. Тези случаи изискват напрегната морална работа, в която трябва да вложиш нещо от себе си, да си способен на "авторски избор между добро и зло", както Зигмунд Бауман определя морала.


Нашето общество не възприе никаква друга форма на лустрация на съпричастните към репресивния апарат на комунизма освен моралната и тя дава смисъл на съществуването на закона и комисията. Иначе за какво са? Ако е само за да подпомогнат историци и журналисти, то те спокойно биха мигли да осъществяват своите проучвания в архива на ДС и без публичното му огласяване. Така че, когато политици правят опити да защитят закона и комисията, като отричат моралната им функция, фактически ги отричат и тях, изпразват ги от съдържание.


Което не значи комисията като институция да дава морална оценка, а да съдейства максимално на гражданите да я направят, да им чете "на глас" архивите така, че да си набавят материал за нея. Ако не го извърши, фактически именно тя се нагърбва с оценката, която огласяването само по себе си носи – еднаква за всички огласени. Разбира се, това може да стане едва когато законът се промени и й осигури правомощия, ресурс и кадри за нов тип публично поведение.


Защото в сегашната ситуация


моралният мързел сякаш доминира над моралната работа
при публичната употреба на архива на ДС


Свидетелство за това са офицери от бившите служби и сътрудници с тежко агентурно минало, които продължават да се държат като арбитри и да се радват на медийно и партийно гостоприемство, а основната вина е стоварена върху такива, чиято принадлежност към ДС е далеч по-периферен и случаен персонален белег. Причината, разбира се, е и в тях самите, в неспособността им да проговорят публично, особено преди огласяването им. Причината е и в онези първите, които пък достатъчно добре владеят манипулативните техники, за да се изкарат патриоти, демократи, герои... докато масовото съзнание съвсем "му изпусне края".


Но причината е и в


едностранчивото огласяване на архива на ДС, предвидено в закона,
което, вместо да стимулира морална работа,
по-скоро деморализира оценката на бившия режим


Спестени са човешките истории в и отвъд документите, а моралът принадлежи на човека, не на ролите му. Възможността огласените сами да ги разкажат в своя защита не е кой знае колко перспективна, защото те са позицията да се оправдават. Отношението е – "хвърляш ни прах в очите", и в повечето случаи действително е така.


Давам си сметка, че подобно персонално нюансиране при огласяването е сложна нормативна задача, но има няколко многократно обсъждани различия зад принадлежността, които могат да бъдат публично комуникирани и да задвижат авторския избор между добро и зло. Защото не е едно и също дали си се съгласил да сътрудничиш под натиска на "лош произход", скалъпени обвинения и заплахи, дали си го направил, за да имаш шанс да се реализираш, но си се пазил да не навредиш някому, или пък си вредил целенасочено за пари и облаги, бил си острие на системата. Не е без значение и колко осъзнато си го вършил, както и къде свършва разработката и откъде започва сътрудничеството, които не рядко се преплитат.


Важно за идентифицирането на същинското зло е и


обществото да получи обработена информация за щатния състав на ДС
и за действията му в конкретните вербовки.
Именно така комисията ще стане институт на паметта


– трансформация, която произведе изненадващ, включително и политически, консенсус.


Струва ми се, че един период от живота на комисията – да го наречем информационно-неутралният, свършва и й предстои (с решаващото участие на законодателя) да влезе в следващия – да го наречем ценностно-аналитичния. Ако не успее, ще постави под съмнение смисъла от създаването си. Което би било жалко, защото институционалното осветляване на архива на ДС през последното десетилетие бе единственият процес, който, въпреки всички нерешени въпроси, реално се противопоставяше на плашещата рекомунизация в оценката на комунизма.


Позволявам си да имам ангажирано мнение по темата, защото през 2006-а бях инициатор на гражданската акция "Чисти гласове", която даде израз на изнервеното тогава очакване истината, съдържаща се в архива на ДС, да стане достояние на обществото. Но тя не е равна на написаното от служителите и сътрудниците на тайните служби, а може да бъде постигната само в резултат от морална работа при прочита му.


Акцентите са на редакцията


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK