Мостът и робският хомот (силата на метафорите)

Мост на Кольо Фичето в Бяла

© Анна Христова

Мост на Кольо Фичето в Бяла



От "Мостът на Дрина" на Иво Андрич, през "Мостът с трите свода" на Исмаил Кадаре или мостовете с много сводове на уста Колю Фичето, та чак до реалния мост между Европа и Азия в Истанбул, балканските народи, или поне тези от тях, които не са били в Австро-Унгария, мислят за себе си като за мост между Изток и Запад.


За разлика от метафората "робски хомот" метафората визуализираща културата ни като "мост" има положителна конотация, тя създава национално самочувствие и усещане за уникална историческа мисия. Метафората "робски хомот", изиграла своята положителна роля по време на борбата ни за национално освобождение, има днес определено негативен ефект - създава национални комплекси, усещане, че сме обречени да бъдем поробвани за векове (от културно чужди завоеватели) и освобождавани (от културно близкия Голям брат), че от нас нищо не зависи в света на Великите сили.


За съжаление и метафора "мост", както и метафората "робски хомот", макар да дава далеч по-оптимистична представа за националната ни култута и да има далеч по-позитивен смисъл за националната ни психология, за разбирането ни за нашата история, също е неадекватна в днешния свят.




Метафората за моста между Изток и Запад започва да се обезсмисля
още в началото на миналия век


Тогава се появява самолетът. Макар че в Балканската война ние участваме и с бойна авиация, самолетът е емблемата на едно ново време, в което не се пътува с конски каруци по прашни пътища и каменни мостове.


Пътуването от Европа към Близкия или Далечен изток днес обикновено се осъществява със самолет. Така че пътниците от Европа за Индокитай може и да не минат над Балканите, или ако минат, дори да не знаят това. А едни от най-удобните и евтини полети от София за Ню Йорк минават през Истанбул. Балканският мост между култури, мостът над Дрина или над Янтра, вече е само историческа забележителност.


След Втората световна война Европа бе разделена с Желязна завеса (една друга важна не само за нас историческа метафора) на Западен и Източен лагер. Тези лагери водеха, и изглежда продължават да водят, Студена война помежду си. Макар че границите се преместиха и ние вече сме в западния, европейския "лагер", а източният се стесни до територията на Русия. Студената война между Изток и Запад през втората половина на миналия век не беше религиозна или етнокултурна война (каква е етнокултурната връзка на Чехословакия и Източна Германия с Туркменистан или Якутия?), а чисто идеологическа — война между Западната либерална демокрация и Източната тоталитарна диктатура.


У нас образът на освободителя Дядо Иван по комунистическо време бе насилствено смесен с образа на Альоша - войникът-освободител от Съветската армия


Комунистическата диктатура поощряваше робското самочувствие и преклонението пред Големия брат, който ни завладя на 9 септември 1944 година, но беше представян като "двоен ни Освободител" - от Турско и от Фашистко "робство". Мостовата метафора не беше на мода по комунистическо време. София беше не по средата, не мост, като Югославия, а твърдо отсам Желязната завеса - най-верният съюзник на Москва. Москва, но не и София, се споменаваше в българския национален химн от онова време: "Дружно, братя българи!/С нас Москва е в мир и в бой!/ Партия велика води/нашия победен строй" България на практика стана съветска колония.


Изключително депресиращо е да осъзнаем с почти 30-годишно закъснение, че пипалата на КГБ (или българския му филиал КДС) са проникнали така дълбоко в тялото и душата на нацията: били са вербувани, или са правени опити да бъдат вербувани дори университетски светила и видни интелектуалци. А много от тези, които са ги вербували, на практика продължиха да управляват страната след 1989 година. Някои от тях хамелеонски смениха съветското с европейското знаме.


Но страната ни е пълна със "спящи клетки" (както и много будни клетки) на бившата съветска, а сега отново руска, имперска идеология


Днес обаче по-важни са икономическите лостове за влияние: енергийната зависимост, олигархическото задкулисие на политическата власт.

Волен Сидеров вижда днешна България като мост между ЕС и Русия. Днес, когато България е член на Европейския съюз и дори домакин на европредседателството, да се възражда метафората за България като "мост" (този път между Европа и Русия) и така да се постави страната ни в невъзможен разкрачен стоеж между ЕС и Евразия - това е удобна за Русия позиция, но за нас тя е равностойна на самоубийство.


Не можем да бъдем мост между себе си (ЕС) и нещо друго, извън нас


В новата фаза на Студената война няма видима Желязна завеса. Физическите граници се преминават свободно. Няма ясна граница и за руското влияние. По-ясно очертана, понеже е граница на Европейския съюз, е границата ни с Турция, през която минава мигрантският поток от Близкия изток към Европа. Много се говори за охраняването на тази граница. Чудесно е да имаме добросъседски отношения с Турция, но все пак ние не искаме да се поставим в позиция на "мостова" държава, балансираша между Европа и Близкия изток. Не можем да бъдем и "мостова държава" между Европейския съюз и путинова Русия. Ние сме в Европейския съюз.


За хибридната война няма ясно очертана фронтова линия - тя се води с бойни отровни вещества в Сирия или във Великобритания, води се като реална война с много човешки жертви и страдание в Сирия и Украина. Но войната има и по-невидим, "тих фронт" в електронното пространство.


Войната се води навсякъде - дори в САЩ и в Западна Европа по време на избори и референдуми през последните години. Войната се води от компютърния екран, чрез медии разпространяващи като вируси фалшиви новини и подмолна пропаганда, тя е дори в приятелските ни кръгове във фейсбук, води се всекидневно в собствените ни домове. Информационните технологии дават възможност да се атакува всеки отделен човек персонално, и с реклами и с пропаганда, без той дори да съзнава това.


Мостът е метафора за толерантност и сътрудничество. Тя е мирна метафора, метафора за взаимоотношенията в свободния глобален свят. Но при война (топла или студена, физическа или психологическа) мостовете (реални или виртуални) се използват от нашествениците. И се изгарят от тях при отстъпление. Мостът е средство, а не цел. Искаме ли да бъдем мост в този смисъл, като държава в Европейския съюз? Това е нещо съвсем различно от мира и добросъседството. Ако се прехвърли от оригиналния й исторически контекст в контекста на съвременната политика, метафората "държава-мост" може да бъде не по-малко опасна за нас от метафората "робски хомот". Някои дори ни виждат като троянски кон в Европейския съюз.


Всяка култура има свои основополагащи метафори и митове. "Мост" и "робски хомот" са две метафори основополагащи за новата ни държава през 19-и век. Те са свързани с края на османското владичество на Балканите. Но в контекста на новия тип психологическа студена война в информационната епоха, в която съзнанието се атакува с фалшиви новини, а подсъзнанието - със "значещи образи", пред които разумът е безсилен, тези метафори могат умело да бъдат използвани срещу нас.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK