Размисли по българската периферия

Дунав край Видин

© Юлия Лазарова

Дунав край Видин



Напоследък пак изпаднахме в географско самосъзерцание. Къде наистина сме и защо сме тук, а не другаде, точно в този юго– (източен или западен – според гледната точка) ъгъл на Европа, където дори нещо да върви, комай не е съвсем така, както трябва.


Изобщо част от Запада ли сме, или сме изначално на Изток: Западът на Изтока или Изтокът на Запада и така до безкрайност; дебат, който се води от памтивека. Само със смяна на центъра, в чиято периферия пребиваваме.


Особената картина, каквато представя европейският източен свят, настоява проф. Петър Мутафчиев, е причина за много превратни схващания и преценки. Дълго време се държеше, пък и сега не е съвсем изоставен възгледът, който обвинява византийския живот в неподвижност, а византийската култура в пълно безплодие. В тоя възглед има нещо само наполовина вярно. Във Византия не виждаме наистина това буйно и разностранно развитие, което се наблюдава на Запад, но тук, у нея, то не бе и тъй необходимо, както там. Западното средновековие започна с хаоса, предизвикан от рушението на старата цивилизация, при което взелите връх необуздани сили на новото имаха да водят упорита борба, за да надделеят и създадат по тоя начин възможностите и условията за един нов разцвет на мирното човешко творчество. ("Изток и Запад в европейското Средновековие", 1925 г.).




Да оставим настрана вричанията за "пълното безплодие" на византинизма като норма, ала има някои "закостенявания", дето направо ще избодат очите на всеки днешен българин. И щом "географията на историята" дотолкова ни е обсебила, ще го формулирам по следния начин:


Защо сме толкова вгледани в юга,
докато съчетанието между север и запад в днешна България
дава толкова катастрофално сечение?


Защо покрай Македония и Западните Балкани (чиято перспектива, не споря, е важна за бъдещето на региона) Дунавска България изобщо се губи от хоризонта ни или изниква само като рискова зона, в чиято най-земетръсна точка на всичкото отгоре отново тръгваме да градим втора ядрена централа? Сякаш с убеждението, че там може всичко. Нали и без това е пустош, какво толкова.


Извинете, ама какво му е на българския Север, та да е на този хал? Обезлюден и опоскан, в пълна, не само икономическа, но и жизнена занемара? Нима това не е старата граница на Дунавския лимес, където са всичките римски крепости, пределите, отвъд които всъщност се простира варварството, нахлуващо от източните степи, заплахата, която и до ден днешен тревожи Европа? Нали тъкмо тази линия е била ивицата на т.нар cultura – не само в буквалния смисъл на обработваема, сиреч "култивирана" земя, но и въплъщение на всички напластявания, които цивилизацията предполага.


Нали тази земя, в най-чист вид, е културата на Дунавска Европа. И защо всичко това днес е сведено до "мерзост на запустението" (Мат.24:15)? От Видин до Виена да има-няма половин ден път с кораб. А пък разликата е от небето до земята. Как тогава да си обясним съсипията на градове като Видин и Лом, тъпченето на едно място на Свищов и Силистра, важни центрове на възраждането ни като нация? Включително на Русе, който въпреки изключителните си дадености (местоположение и културна традиция) изобщо не е в състоянието, което му подобава? Нали всички изброени градове са пристанища по устието на онази велика река, която в елегиите на Хьолдерлин е противовес на Рейн, тъй като вдъхва живот на Европа, носейки истината от Изток.


В българския си вариант пространството на тази дунавска култура
сякаш е на път да предаде Богу дух


Видин от дълго време е най-бедната община в Европа (днес съперничеща си само със Сливен). И нито крепостта "Баба Вида", нито пристанището и индустриалната традиция, нито пък Дунав мост 2 дават шанс на този край с огромен потенциал да се възроди.


Пребиваването в "ъгловост" не е никак лесна работа. То е вклиняване в две срещуположни посоки, изисква устояване, но и носи риск от размиване. За всичко ли е виновна историята?
Нали това е най-лесното обяснение на днешното дередже на северозапада – дупки по пътищата, порутени къщи, затворени училища. Фалит след калпава индустриализация от времето на комунизма, насложила се върху исторически разпокъсвания от ХХ в., най-вече продължителното от които е това на Добруджа, което няма как да не е повлияло в дългосрочен план.


Ала вижте за какво протестират хората от Видин – искат поне нормални пътища, най-малкото да има магистрала Видин - София. Инфраструктурата на Дунавска България е мислена сякаш само с оглед на войната – да разделя, не да свързва. И до днес между големите дунавски градове няма добри преки пътища, непрекъснато е необходимо да се свърва към вътрешността на страната.


А още при император Траян (98-117 г. сл. Хр.) е имало крайдунавски път,
който и сега няма еквивалент


Да не говорим за крайпътните знаци на всеки километър и половина или за солидната изработка – чакъл с пясък, камъни, после пак чакъл, вече с хоросан. Последният пласт е покрит с масивни каменни плочи. Как се изграждат днешните магистрали при Бойко Борисов – през куп за грош и с лошокачествени материали – по-добре да не мислим.


Траяновият път е водел от днешния Видин (Бонония) към Белене (Димум) и Свищов (Нове), за да стигне оттам до Дуросторум (Силистра). Той е гарантирал отбраната, развитието на региона, замогването на занаяти и търговия, благоприятствани от близостта с голямата река. Днес всичко това е загърбено, то е спомен от миналото, а единственият план, с който разчитаме да вдигнем на крака тези исторически центрове, е чрез построяването на атомна централа в най-земетръсната зона по Дунава. Като по-съветски продължаваме да наричаме това "модернизационен проект": без се съобразяваме нито с геофизическите реалности, нито с екологията.


А после се чудим защо днешните гледки по дунавския ни бряг ни връщат тъй далеч в историята. Съответни на описанията, които Ханс Кристиан Андресен прави при пътешествието си там, още в Османската империя през 1841 г.:


Българският бряг се извисяваше неравен и обрасъл с растителност, а почвата изглеждаше благодатна за обработване. Но големи площи стояха напълно пусти. Хиляди хора емигрират от Европа към Америка, а колко по-добър дом биха могли да намерят тук. Тук е плодородна земя, разположена до една от най-големите реки на Европа – пътят към Ориента.


Емиграцията, както и ориентализацията, са възлови проблеми на българската периферия. Но не са част от решението, което предполага адекватна "дунавска стратегия" с европейска подкрепа. Алтернативата е да затънем във вайкания, подтикващи или към масово бягство, или към доморасло евразийство под чужда опека. Вече цитираният проф. Петър Мутафчиев го е формулирал отдавна и то съвсем ясно:


Всеки опит да се върне развитието на закъснелия ни Изток из пътища, които човечеството отдавна е напуснало, ще увеличи само неговите мъки, както и опитът да се изпревари развитието, оставя там само развалини.


Текстът е публикуван в портала "Култура"


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK