Революционери

От фотоизложба за Пражката пролет

© Велко Ангелов

От фотоизложба за Пражката пролет



Текстът се препечатва от вестника "Култура" с разрешението на редакцията.

Роден съм в Англия през 1948 г. – достатъчно късно, за да избегна с няколко години задължителната военна повинност, но навреме за "Бийтълс": бях на четиринайсет, когато излязоха с "Love Me Do". Три години по-късно видях и първите минижупи. Бях достатъчно голям да ги оценя по достойнство и достатъчно млад, за да се възползвам. Раснах във времена на охолство, сигурност и комфорт – и щом станах на двайсет, през 1968-а, го ударих на бунт. Също като мнозина деца на бейби-бума, аз бях конформист в своя неконформизъм.
Шейсетте без съмнение бяха чудно време да си млад. Всичко като че ли се променяше с невиждана скорост; светът сякаш бе доминиран от младите (статистически доказуемо наблюдение). От друга страна, поне в Англия, промяната можеше да е измамна. Като студенти ние шумно се бяхме обявили против подкрепата на лейбъристкото правителство за войната на Линдън Джонсън във Виетнам. Помня поне един такъв протест в Кеймбридж след лекция на тогавашния министър на отбраната Денис Хийли. Изпъдихме го от града заедно с колата му – един мой приятел, днес женен за висшата комисарка по външните работи на ЕС, скачаше по капака и думкаше по стъклата с все сила.
Едва след като Хейли отпраши, изведнъж осъзнахме колко късно е станало – след няколко минути щяха да сервират вечерята в колежа, а ние не искахме да я пропуснем. На връщане към града забелязах, че се нося в тръс до един униформен полицай, пратен да наблюдава тълпата. "Как мина демонстрацията, а?", попитах го аз. Без да се впечатли от въпроса ми – сякаш беше напълно нормален, - той отвърна: "Според мен, превъзходно, сър."
Явно Кеймбридж не беше дозрял за революция. Но и в Лондон бе същата работа: на прочутата демонстрация пред американското посолство на площад "Гросвинър" (пак за Виетнам – като много свои съвременници, аз най-лесно се палех за неправди на безброй километри от мен), притиснат между отегчен полицейски кон и някакви заграждения, аз усетих нещо топло и мокро да тече по крака ми. Слаб мехур? Кървава рана? Де такъв късмет. Една бомба с червена боя, дето трябваше да лети към посолството, се бе спукала в джоба ми.
Същата вечер трябваше да гостувам на бъдещата си тъща, немска дама с безупречно консервативни инстинкти. Надали съм разсеял скепсиса й, когато се показах на прага, покрит от колана до глезена с лепкаво червена субстанция – и без друго бе потресена да открие, че дъщеря й излиза с един от оръфаните левичари, дето само скандират "Хо, хо, Хо Ши Мин!". Същия следобед ни бе гледала с лека погнуса по телевизията. Аз, разбира се, съжалявах единствено, че е само боя, а не кръв. Дай да дразним буржоата -épater la bourgeoisie.
За истинска революция, разбира се, човек трябваше да отиде в Париж. Като много от своите приятели и съвременници, аз отскочих там през пролетта на 1968-а да наблюдавам – да вдишвам – автентичната драма. Или поне изключително съвестно представление по оригиналния сценарий. Или – по скептичните думи на Реймон Арон, - психодрама, изпълнена на сцената, където някога се е играла автентичната пиеса. Защото в Париж наистина са се разигравали революции – всъщност, голяма част от визуалните ни асоциации с тази дума идват от нашите познания за събитията през 1789-1794 г. – тъй че понякога е трудно да направиш разлика между политика, пародия, пастиш и представление.
От една гледна точка, всичко си беше както трябва: истински павета, истински проблеми (поне достатъчно реални за участниците), истинско насилие и понякога истински жертви. На друго ниво обаче не изглеждаше твърде сериозно: дори тогава не ми се вярваше много, че плажът е под паветата (sous les pavés la plage), а още по-малко – че една общност студенти, най-безсрамно обмислящи летните си екскурзии (насред най-интензивните демонстрации и дебати помня немалко приказки за ваканции в Куба), сериозно възнамеряват да свалят президента де Гол и неговата Пета република. И все пак, мнозина френски коментатори изглеждаха убедени в това и порядъчно нервни – нали на улиците бяха собствените им деца.
Според всички сериозни критерии, нищо толкова не се случи и ние се прибрахме по домовете си. Навремето Арон ми се струваше несправедливо високомерен – неговата вкиснатост бе провокирана от подлизурския възторг на част от неговите колеги професори, превъзнасящи блудкавите утопистки клишета на красивите си млади питомци и примиращи да се присламчат към тях. Днес бих бил склонен да споделя презрението му, но тогава ми се струваше малко пресилено. Като че ли най-много го дразнеше фактът, че всички се забавляват – при все бляскавия си ум, той не виждаше, че макар да има разлика между развлечение и революция, много истински революции са започнали на шега и със смях.
Една-две години по-късно отидох на гости на свой приятел, студент в немски университет – май че в Гьотинген. Оказа се, че в Германия думата "революция" означаваше нещо твърде различно. Никой не се забавляваше. За един англичанин всички бяха безобразно сериозни – и смущаващо вманиачени по секса. И това беше новост: английските студенти мислеха много за секс, но практикуваха учудващо малко; френските студенти бяха далеч по-активни в това отношение (както ми се струваше), но отделяха секса от политиката. Като изключим спорадичните призиви да "правим любов, а не война", тяхната политика беше крайно – и даже абсурдно – суха и теоретична. Ролята на жените, доколкото я имаше, бе да правят кафе и да топлят леглото (и да служат за аксесоари, които да поносиш на рамо пред фоторепортерите). Нищо чудно, че скоро след това дойде времето на радикалния феминизъм.
Но в Германия сексът бе сърцето на политиката – а пък тя, общо взето, бе в сърцето на секса. Докато бях на гости на един немски студентски колектив (сякаш всичките ми познати студенти там живееха на комуни и деляха големи стари апартаменти и общи партньори), смаян открих, че връстниците ми в Бундесрепубликата наистина вярват в собствената си реторика. Обясниха ми, че лишеният от комплекси подход към случайните полови връзки бил най-добрият начин да се отърсиш от илюзиите за американския империализъм – и представлявал терапевтично очистване от нацисткото наследство на техните родители: потисната сексуалност, представяща се за националистически мачизъм.
Идеята, че един двайсетгодишен младеж в Западна Европа може да прочисти вината на родителите си, като свали от себе си (и партньора си) дрехите и задръжките – метафорично отхвърляйки символите на репресивната толерантност – беше малко съмнителна за ляв английски емпирик като мен. Какъв късмет, че антинацизмът изискваше – всъщност бе дефиниран от – серийните оргазми. Но като се замисля, кой бях аз, че да мрънкам? Студент в Кеймбридж, чиято политическа вселена опираше до почтителните полицаи и чистата съвест на една неокупирана страна победителка. Май не ми беше мястото да раздавам оценки на чуждите методи за пречистване.
Може би щях да се надувам по-малко, ако знаех повече за онова, което се случваше само на 400 км на изток. Какво говори за херметично затворения западноевропейски свят от епохата на Студената война фактът, че аз – високообразован студент по история, по произход източноевропейски евреин, свободно владеещ ред чужди езици и кръстосал половината континент – въобще не подозирах за преломните събития, които се разиграваха в Полша и Чехословакия? Революцията те влече? Ами иди в Прага – несъмнено най-вълнуващото място в Европа по това време. Или във Варшава, където моите връстници рискуваха изключване, заточение и затвор за идеите и идеалите си?
Какво говори за заблудите на май’ 1968 фактът, че не помня в искрените ни радикални дебати и веднъж да е ставало дума за Пражката пролет, да не говорим за бунта на полските студенти. Да не бяхме тъй ограничени (четирийсет години по-късно ми е трудничко да предам колко пламенно само обсъждахме несправедливо ранния час, в който се заключваха портите на колежа), можеше да оставим и по-трайна следа. Дефакто, ние странствахме дълбоко из нощта на Културната революция в Китай, мексиканските бунтове и дори седящите стачки в Колумбийския университет. Но като изключим някой и друг надменен германец, на когото му стигаше да види у Дубчек поредния ренегат-реформатор, никой не говореше за Източна Европа.
Като погледна назад, не мога да се отърся от чувството, че сме изпуснали влака. Марксисти? Защо не отидохме във Варшава да обсъждаме последните чирепи на комунистическия ревизионизъм с великия Лешек Колаковски и неговите студенти? Бунтовници? И каква беше каузата? А цената? Дори малкото смелчаци сред познатите ми, които имаха злощастието да прекарат една вечер в ареста, обичайно се връщаха у дома за обяд. Какво знаехме за куража да изтърпиш неколкоседмични разпити из затворите на Варшава плюс присъди от една, две и три години за студенти, осмелили се да поискат нещата, които ние приемахме за даденост?
При всичките си високопарни теории за историята, ние пропуснахме да забележим една от повратните й точки. Точно в Прага и Варшава през онези летни месеци на 1968 година марксизмът заби нос в земята. Разбунтувалите се студенти на Централна Европа бяха тези, които подкопаха, дискредитираха и отхвърлиха не просто два-три паянтови комунистически режима, а самата комунистическа идея. Ако ни пукаше малко повече за съдбата на идеите, които така сладкодумно играехме, щяхме да обърнем повече внимание на действията и възгледите на онези, които бяха израснали в тяхната сянка.
Никой не трябва да се чувства виновен, задето е роден на точното време и точното място. На Запад нашето поколение имаше късмет. Ние не променихме света; по-скоро той услужливо се промени заради нас. Всичко ни се струваше възможно: за разлика от младите хора днес, ние никога не сме се съмнявали, че ще си намерим интересна работа, затова и не сме чувствали нужда да пилеем времето си с нещо толкова унизително като бизнес образование. Повечето от нас постъпиха на смислени постове в образованието или държавната администрация.


Посвещавахме енергията си, за да обсъждаме кривините на света и начините да ги оправим. Протестирахме срещу нещата, които не харесвахме, и то с право. Поне в собствените си очи ние бяхме едно революционно поколение. Жалко, че пропуснахме революцията.


10 февруари 2010
Из Judt, Tony (2010). The Memory Chalet. London: William Heinemann.
Превод от английски Зорница Христова


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (14)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на stedim
    stedim
    Рейтинг: 2371 Неутрално

    Много добре написано.

  2. 2 Профил на palav_nik
    palav_nik
    Рейтинг: 2315 Неутрално

    Парадоксално, но факт.
    Поколението на "Бийтълс", което днес е съставено от 75 годишни пенсионери, гласува против оставането на Англия в Европа.

  3. 3 Профил на niksan1
    niksan1
    Рейтинг: 3159 Неутрално


    Тони не е бил в Прага в защита на Пражката пролет, но ние от СССР и България, защитихме с войска " социалистическите завоевания на братска Чехословакия " и не позволихме на " шепа военизирани империалисти " да ни развалят хубавия соцлагер .
    Има и една друга разлика - Тони се е обличал екстравагантно и " раволюционно " без ограничения, докато аз си позволих да си оставя дълга коса ( плод на идеологическата западна диверсия ), до момента в който ме видя шефа на ДС в града, др. подп. Йотов, прибра ми паспорта и за 2 часа се подстригвах 3 пъти ...
    Тони братле, всеки с проблемите си !

    Без ДС - ченгета! Лустрация!
  4. 4 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4959 Неутрално

    Хареса ми, мисля че е искренно и честно написано.

    klimentm
  5. 5 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4959 Разстроено

    До коментар [#3] от "niksan1":


    И сега още когато отида на рок концерт тъжно си мисля за нашата младост когато “ битълс” беше ругателна дума, Стената наистина разделяше света на две части - света на свободата и света на лъжата и забраните!

    klimentm
  6. 6 Профил на daskal1
    daskal1
    Рейтинг: 4258 Неутрално

    До коментар [#4] от "klimentm":

    Съгласен за мненията му за Западната част на Европа, но за Полша мога да кажа, че властите много успешно изманипулираха студентските вълнения от 1968 като "еврейски" и изпратиха работническите отряди да ги потушат с помощта на оловните тръби (след това разрешиха всеки който се чувства евреин да емигрира - общо почти половин милион се изнесоха, мнозина без никакъва еврейска връзка, включително и мой познат с който се срещнахме в Швеция по-късно, преподавател по математика). В резултат на конфликта с работниците полските студенти не подкрепиха работниците в Гданската корабостроителница през декември 1970-та. И т.н. Нещата бяха далеч по-многопластови, и влиянието на маоизма, маркузеанството и троцкизма в най-примитивните им интерпретации сред студентите доста по-масови, а на места и задълбочени по въздействие.

  7. 7 Профил на andreas_hofer
    andreas_hofer
    Рейтинг: 1051 Неутрално

    Има поне доблестта да си признае, че той и приятелите му са били куп лигльовци, които и представа са нямали що е то мракобесен комунизъм и истински протести.

    Комунизмът и неговите мутации са проклятието на съвременна България
  8. 8 Профил на man_un
    man_un
    Рейтинг: 2553 Неутрално

    "Роден съм в Англия през 1948-ма г..."
    Е, аз пък съм роден в България през 1949-та г. И от минижупите и аз намазах яката...

  9. 9 Профил на daskal1
    daskal1
    Рейтинг: 4258 Весело

    До коментар [#5] от "klimentm":

    Аз пък се смея на слуховите ни възприятия и "възпроизвеждането на английски текстове" от училищните "Битълси". По-тъжната усмивка е свързана със спомените за споровете как "Ролинг Стоунс" са "диваци и ще се разпаднат, а "Бийтълс" за завинаги. Ирония която е трудно да се подмине, заедно с текста на "When I am 64" в изпълнение на над 70-годишни "младежи" :-)

  10. 10 Профил на daskal1
    daskal1
    Рейтинг: 4258 Любопитно

    До коментар [#7] от "andreas_hofer":

    И Вие смятате че у нас е имало "истински протести" след като след това е избрана пак същата върхушка която се възпроизвежда вече почти 30 години? Хм, чудя се за критериите ни за "купа лигльовци", разбира се като изключвам участващите в дискусията....

  11. 11 Профил на Lemmy
    Lemmy
    Рейтинг: 3008 Неутрално

    Скептичен поглед на един бивш 20-годишен младеж от Кеймбридж.

    До коментар [#10] от "daskal1":

    Има обяснение. У нас 60-годишни професори от Кеймбридж все още имат афинитет към лежане по паветата и други форми на революцията. Късно зреене.

  12. 12 Профил на deaf
    deaf
    Рейтинг: 3185 Неутрално

    До коментар [#10] от "daskal1":

    Първо,Пражката пролет не е "революция",а въстание срещу комунизмът. (Революцията може да бъде само комунистическа.)
    Второ,вярно е,че комунистическата върхушка успя пак да се докопа до властта,но е ФАКТ,че днес България е член на НАТО и Е.С. Та кой кого е прецакал,е спорно.

  13. 13 Профил на slonsco
    slonsco
    Рейтинг: 1412 Неутрално

    Тони не е бил в Прага в защита на Пражката пролет, но ние от СССР и България, защитихме с войска " социалистическите завоевания на братска Чехословакия " и не позволихме на " шепа военизирани империалисти " да ни развалят хубавия соцлагер . Има и една друга разлика - Тони се е обличал екстравагантно и " раволюционно " без ограничения, докато аз си позволих да си оставя дълга коса ( плод на идеологическата западна диверсия ), до момента в който ме видя шефа на ДС в града, др. подп. Йотов, прибра ми паспорта и за 2 часа се подстригвах 3 пъти ...Тони братле, всеки с проблемите си !
    —цитат от коментар 3 на niksan1


    Имал си късмет,че си живял в град,дето за да те накарат да се подстрижеш е трябвало да те види шефа на ДС,обикновенно имаше все някой квартален или в училището или университета активист,дето не само докладваше на милицията,ами и ако не "вземат мерки" се оплакваше "горе" ,а за участието на други освен съветски войски,дори унгарски 12 години след 1956 г,и полски-12 години преди "Солидарност" , си беше просто демонстрация на влиянието на СССР,показване кой е шефа,с непредвидена от тях последица,показване че Вършавския договор е инструмент за удържане на държавите в съветска орбита и трябва да се разтури при първа възможност,което и стана.Никого не са убили,дори набили.Между другото само режима на Чушеску в Румъния отказа да изпрати войски и то като заявка за това,че в Румъния ше прави каквото си иска,щото някои гадости и малоумия на режима дразнеха и другарите в в СССР.Тогава не съм роден,но са ми казвали,че Тодор Живков по телевизията е казал "И с дънки може да строим социализма"

  14. 14 Профил на slonsco
    slonsco
    Рейтинг: 1412 Неутрално

    "Роден съм в Англия през 1948-ма г..."Е, аз пък съм роден в България през 1949-та г. И от минижупите и аз намазах яката...
    —цитат от коментар 8 на man_un


    В това отношение моите спомени са,че бяхме като германците,описани в спомените.Само да припомня,че имаше дефицит на презервативи,а противозачатъчните освен че бяха недостъпни имаше и градски легенди за бради и мустаци,които пораствали от тях.А съм чувал от жена ,като тръгна да си слагам презерватив "Аз не съм курва" или "Толкова ли не можеш да се контролираш" .Отговора обикнвено ми беше,че очаквам и ще се постаря преживяването да е запомнящо се и без жив спомен за цял живот.Та тая дивотия нямам идея от къде се е пръкнала.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK