Българите имат недоизбистрена социално-полова идентичност

© Юлия Лазарова

Разбира се, че позицията на Корнелия Нинова в подкрепа на "традиционните семейни ценности" е травестия. Защото според основателя на съвременната левица, Карл Маркс, точно традиционният модел на общество подлежи на унищожение, включително "буржоазното семейство", бидейки затвор за жените. Разбира се, че решението на Конституционния съд против Истанбулската конвенция е позорно, защото разпространява не юриспруденция, а реакционна идеология, имаща за цел обслужването на управляващата партия.

И, разбира се, е очевидно, че мнозинството българи са дотолкова разтревожени от целия спор покрай тази конвенция, че единствени в света префасонираха думата "джендър" ("род") така, че да обозначава традиционното "педераст". Вслушайте се в разговорите по улицата и в бакалиите: "Мани го тоя джендър... Глей го тоя джендър на к’во прилича...". Или, по Валерия Велева – след като защитихме българщината, отхвърляйки конвенцията, трябва да сме готови да се борим срещу "европейските джендъри", които скоро ще нахлуят тук да ни наказват...

Щом една дума може трайно да промени значението си за половин година, значи общественото мнение вече е заело страна. Произнесло се е. В случая – против "джендърите". Това е факт и той трябва да бъде анализиран, за да можем да разберем,

какво се случва в главите на обществото, в което сме избрали да живеем

Има лесни подходи. Например Манол Глишев: "Средният българин не е европейски консерватор; той е продукт на битовия османлък." Ако обаче средният българин беше само това, то страната, в която живеем, щеше да изглежда по съвършено различен начин. Ще рече: по-сложно е. Тук на помощ идват т.нар. ценностни изследвания, т.е. онези количествени и качествени "сондажи", които разкриват в какво вярва дадено общество, кое смята за добро и кое – за зло. И т.н.

На основата на подобни изследвания двамина известни анализатори, американецът Франсис Фукуяма и холандецът Хеерст Хофстеде, ни предлагат рамка, в която можем да се поставим – "ние, българите". За да видим, какво се случва по-конкретно вътре в тази рамка, можем да се опрем на наскоро излезлите данни от общоевропейско изследване на ценностите, провеждано в България от Нов български университет (НБУ) и "Алфа рисърч" (АР).

Според Фукуяма равнището на доверие към непознати е онзи главен фактор, който определя дали едно общество е модерно, развито, спокойно и доброжелателно към непознатото, или обществото е изостанало, неразвито, фрустрирано и уплашено от всичко непознато. Според неговата "карта" на Европа най-високи са нивата на доверие в северните и северозападните страни (т.нар. протестантски). Те са и най-развитите и модерните. Колкото повече се придвижваме в южна и източна посока, т.е. към България, толкова по-ниски стават равнищата на доверие; и толкова по-малко развити, по-старомодни и по-нещастни са обществата. И по-враждебни към всичко ново и непознато.

Данните от изследването на НБУ/АР недвусмислено подкрепят Фукуяма. Над

80 на сто от българите смятат, че не може да се има доверие на "повечето хора"

(процентът пада под 80 при поколенията 18 - 40). Такава мащабна липса на доверие веднага ни казва, че сме крайно подозрителни и не гледаме с добро око на нищо, което привиждаме като "ново" или "непознато". Оттук – отношението на масата българи към "джендърите".

Не можем обаче да спрем анализа тук, защото картината е все още прекалено едра, без подробности; а в тях, както е известно, се крие дяволът.

Повече подробности ни дава подходът на Хофстеде. Преди около четвърт век той става известен с "карта" на Европа, силно наподобяваща онази на Фукуяма. Само че Хофстеде мери друго – "локус на контрол". Ще рече: доколко отделните хора сами вземат решенията си и си налагат самодисциплина в поведението; и доколко тяхното поведение и дисциплина идва от място ("локус"), който е извън тях?

Според Хофстеде, колкото повече в Европа се придвижваме на север и на запад, толкова повече "локусът на контрол" е вътре в самите хора. Колкото по-близо сме до юга и изтока, толкова повече хората правят онова, която им казва някой друг – подчиняват се не на своята, а на чужда воля.

При Хофстеде, както и при Фукуяма, българите сме най-зле: в най-малка степен зависим от собствените си решения и в най-голяма степен очакваме някой друг да ни казва какво да правим. Това обстоятелство, разбира се, ни прави крайно уязвими на популизма. Склонни сме да дадем власт над своите мисли и действия на най-силно викащия, предлагащ най-лесни решения. Затова бяхме

сред първите в Европа, които си избрахме популист за "началник" в лицето на Бойко Борисов

Миналата година Хофстеде ни даде по-разгърната картина на нас си. Изводите подкрепят казаното дотук, в повече подробности:

*...хората приемат един патерналистичен йерархичен ред... Подчинените индивиди очакват да им бъде казано какво да вършат, а идеалният ръководител трябва да бъде благоразположен автократ.

Според данните на НБУ/АР около 60 на сто (т.е. с малки разлики според възрастовите групи) от българите са съгласни с твърдението: "Да има силен водач, който да не се занимава с парламент и избори."

*...високо предпочитание на избягване на несигурност. Страни с висок показател Избягване на несигурност поддържат твърди правила на вярванията и поведението и са нетолерантни към извън общоприетите поведение и идеи.

Според данните на НБУ/АР в последните десет години значително е намаляла онази група от населението, която възпитава в децата си качества като "независимост" и "въображение" – все качества, които разклащат споменатите от Хофстеде "твърди правила на вярванията и поведението". И така, разбира се, общественото мнение се затваря по отношение на нововъведения в правилата и вярванията.

*...силно въздържаща се култура... Хората с такава ориентация имат възприемане, че действията им са ограничени от социалните норми, и чувстват, че задоволяването на собствените нужди е нещо погрешно.

По тази линия би трябвало да сме послушни, скромни (не-натрапващи се) и не-егоистични (алтруистични); но нещата стоят по-сложно. Според НБУ/АР нямат и 20 на сто българите, които искат да внедрят в децата си качеството "послушание". А едва 14-16 на сто са склонни да възпитават децата си в дух на алтруизъм (не-егоизъм). Тук виждаме някакъв потенциал за изработване на собствено мнение.

В крайна сметка обаче в сравнение с по-стари страни - членки на ЕС, ние искаме твърди правила, налагани върху нас от някой друг (т.е. не от нас самите), и гледаме с подозрение на всичко непознато в нашата провинциална вселена. Затова масово повярвахме на обясненията на социалисти и националисти, че ако подкрепим Истанбулската конвенция, някаква зловеща тайна организация от джендъри на име "Гревио" ще плъзне из детските градини, за да направи децата ни "обратни".

Можем да спрем анализа и тук, както можехме още с Фукуяма, но възниква още един въпрос, който не е дискутиран подробно нито от него, нито от Хофстеде. А именно:

Кое прави половата идентичност на българина толкова крехка

та той наистина да вярва, че ако някой обясни на децата му, че по света бродят и хомосексуални хора, то децата мигом ще станат "джендъри"?

Хофстеде дава индикации, че българското общество е по-скоро "женствено", отколкото – "мъжествено": Едно женствено общество е това, в което качеството на живота е признак за успех и отделянето от тълпата не се почита. Фундаменталният въпрос тук е какво мотивира хората - да бъдат най-добрите (мъжествени) или да харесват това, което правят (женствени).

Това не ни казва обаче кой-знае какво по отношение на крехкостта на сексуалната идентичност при българите. Принудени сме да се заровим в данните на НБУ/АР, в които парадоксите се редят един след друг.

Според противниците на Истанбулската конвенция българите не приемат "джендърството", защото са религиозни. И наистина, според данните на НБУ/АР религията е "много/доста важна" за около 60 на сто от българите. Само че това не е вярно; тук българите послъгват. Не повече от 10 процента от тях (и по-малко сред по-младите) правят онова, което правят религиозните хора: да посещават църква поне веднъж седмично. Почти 60 на сто се черкуват само по празници или по-рядко.

Да не говорим за съдържанието на декларираната религиозност. Около 80 на сто твърдят, че вярват в Бог; но между 60 и 70 на сто не вярват в задгробния живот, който е носещата греда във всяка монотеистична религия. Двойно повече са мюсюлманите, които вярват в задгробния живот, отколкото са християните.

Излиза, че "православната идентичност" на българина е доста колеблива, да не кажем – бутафорна. И следователно православните носят вътрешен страх, че тази им идентичност сравнително лесно може да бъде преобърната от външен натиск (външен "локус на контрол"). Поставен в едно сравнително "женствено" общество, този факт разкрива колебливата основа на всяка идентичност, включително сексуалната.

Отговорите на българите на собствено "джендърски" въпроси (т.е. относно социалните роли на мъжете и жените) разкриват още и още парадокси и несъответствия.

От една страна, българите отговарят напълно модерно ("либерално") на въпроса дали споделянето на домакинската работа (т.е. и мъжът да мие чинии) прави брака успешен - съгласни са около 80 процента. Отново над 80 на сто отхвърлят твърдението, че "ако майката има платена работа, това не е добре за децата". В тези отговори не виждаме "традиционни ценности", насочени против "джендърската идеология". Българите изглеждат напълно модерни хора.

Само че, както при религията, и тук има скрита картинка, т.е. колеблива, несигурна идентификация. Между 65 и 70 на сто от българите (по-малко в по-младите групи) са съгласни с провокативното твърдение, че: "Да се работи е добре, но това, което повечето жени в действителност желаят, е дом и деца." Ще рече: всъщност дори работещите жени биха предпочели да си стоят в кухнята. Хем е добре да работят, хем за тях самите би било по-добре да си стоят покрай печката.

Около 60 на сто от мъжете и половината от жените са съгласни с още по-провокативното твърдение: "Задължението на мъжа е да печели пари, задължението на жената е да се грижи за дома и семейството."

Социалните роли на половете, присъщи на XIX век, са дълбоко закодирани в българина, но на декларативно ниво той все пак предпочита да отговаря така, че да не излезе "прост".

Джендър идентичността на българина се оказва точно толкова крехка – и лесна за застрашаване – колкото е религиозността му.

В крайна сметка

"българинът" се оказва хермафродитно, травестиращо обществено животно

Много иска да се подчинява на външна на себе си воля – на силния на деня, на "традицията", на ограниченията на приетите религиозни и социални норми. Върху това заложиха противниците на Истанбулската конвенция. Същевременно обаче "българинът" формира женствено общество, дълбоко в себе си не обича да се подчинява и се страхува, че ако заявява открито своя "битов османлък", ще изглежда провинциален и ще стане за смях.

Всичко това го кара да се чувства несигурен, раздвоен, колеблив в идентичностите си и парадоксален в заявките си. Страхът от непознатото се смесва със страха от себе си – с обоснованото подозрение, че не знаеш кой си, че не си устойчив в своите избори, че всеки момент някой външен може да те накара да станеш нещо друго.

А това пък на свой ред формира онази нестабилна психологическа смес, от която изскачат т.нар. социални паники – внезапно избухващи, ирационални фобии, насочвани към някакви външни "врагове", но всъщност симптоми за тежкия собствен страх, че не знаеш кой си. Всеки си произвежда чудовища според това коя от неговите идентичности е най- крехка. Англичаните родиха социална паника по повод "чужденците", тъй като имат проблем с националната си идентичност. Унгарците произвеждат истерия по повод мигрантите, тъй като имат проблем с идентичността си на "стари" европейци (т.е. за разлика от сравнително наскоро пристигнали маджари).

А българите произведоха паника по повод "джендърите", защото имат недоизбистрена социално-полова идентичност.