Цар Борис III – монархът и човекът (75 години от смъртта му)

Цар Борис разглежда германски бомбардировач, вероятно пролетта на 1941 г.

© "Изгубената България"

Цар Борис разглежда германски бомбардировач, вероятно пролетта на 1941 г.



Когато след обед на 28 август 1943 г. радиото разнася новината за царската смърт, българското общество се изправя пред неизвестността. Защото умира не само човек, който е бил монарх по наследство, а преди всичко забележителна личност. Вън от съмнение, с какъвто и критерий да се подходи - цар Борис III е един от най-бележитите политици, каквито България познава.


Приживе и посмъртно той е възхваляван. Превръща се в обект на култ. Животът и делото му се митологизират. Безспорно царят има също така и много противници, много критици и много отрицатели.


Мемоаристи с различна политическа окраска, историци с различни идейни подбуди изграждат едностранчиви образи, акцентират на такива качества не неговата личност, които отговарят на личните им нагласи и личните им цели. В резултат периодично се възобновяват полярните оценки или граничещите с легенди истории.




Седемдесет и пет години след неговата смърт и 100 години след възшествието му на престола животът, делото и смъртта на цар Борис III продължават да пораждат дебати.


Дистанцията на времето ни дава възможност да погледнем към личността и делото без предубеждения. Но това може да стане само, ако разположим биографията в контекста на времето. Защото то слага категорично отпечатъка си върху поведението на монарха.


Цар Борис поема престола на 24 години, в един унил есен ден на 1918 г. Страната току-що е подписала примирие, с което регистрира загубата си във войната. Преди броени часове е приключило войнишкото въстание. Шокът от събитията, недоволството от ситуацията, а и немалката неприязън към баща му - цар Фердинанд, поставят младия цар в неизгодна позиция. Той буквално трябва да оцелее сред политическа и стопанка криза, обществено недоволство, оформящи се алтернативни политически потоци - на земеделците и на комунистите.


Заел престола в условията на поражение и революционна ситуация, той никога няма да забрави това. Страшният спомен от есента на 1918 г. ще изниква отново и отново при всяка кризисна ситуация - а такива българската действителност му поднася много. Това, което той вижда в началото на своето царуване, ще затвърди у него качества като предпазливост, недоверие, дори мнителност. То ще породи и желание


да е с крачка напред пред ходовете на другите,
да има резервен вариант за действие


А всичко това налага той да бъде отлично информиран. От тук произтича и онази, смайваща неговите партньори и посетители - българи и чужденци, информираност, познания, аргументирани становища, с които той ги посреща.


Би могло да се допусне, че именно първите години на престола формират окончателно характера на царя.


Едни от непосредствените впечатления и мемоарни свидетелства го разкриват като мъдър политик, прецизен наблюдател. Други откриват в поведението му притвореност и хитрост. Обвиняват го в лицемерие, в режисиране на ситуациите. Според някои той е твърде чувствителен, за други - дори лабилен, трети изтъкват неговото бездушие.

От големият масив мемоарни сведения и дипломатически и журналистически свидетелства може да се изгради един сравнително цялостен образ на българския цар. Той обаче ще страна винаги от непълнота, поради една основна причина, пряко свързана с поведението на Борис III. А тя е - царят не оставя свидетелства за значителна част от своите действия. Това поражда неясноти за някои неговите мотиви на поведение, за ролята му при определени събития. Нещо повече, на отделни моменти тези неясноти пораждат съмнения, отблъскват обществени среди. Достатъчен е примерът с неизясненото му участие в преврата от 9 юни 1923 г., събитие, създало силно недоверие в членовете и привържениците на Земеделския съюз, но и в по-широки селски маси. Или пък ролята му при приемането на антисемитското законодателство и при отмяната, на 9 март 1943 г., на депортацията на евреите от старите предели на България.


Но и това, с което разполагаме позволява да се направи един нюансиран портрет.


Цар Борис III е работохолик


Стотици документи, които носят неговите инициали показват, че той чете дипломатическата преписка, пресата. Знае се също, че той приема множество лица - чужденци, български политици, общественици. Среща се с интелектуалци.


Цар Борис III е изключително контактен. Парадоксално, но този предпазлив и мнителен човек пътува из страната, среща се с различни хора,


посещава селски домове, войнишки постове,
взима в колата си случайни пътници


И това не са фолклорни разкази или пропагандни измислици, а документирани факти.


В общуването си - както с масите, така и с политиците, царят скъсява дистанцията, печели доверието. Той не изтъква аристократичния си произход, а се представя като човек. Това негово умение подчертават и хора, които изпитват явна неприязън към него. Това умение, бих казал талант, да слиза до народа, без видима поза и фалш подчертават редица съвременници.
Същевременно царят не обича публично да говори много. Неговите речи са къси, и може да се каже съвсем семпли. Съвсем друг е , когато е в неофициална обстановка, пред по-малък кръг хора.


Не знаем какво самосъзнание е имал, но в поведението си, както и в запазените свидетелства проличава, че той се възприема като българин, и което е много важно, проявява една съпричастност към съдбата на хората. Открити неотдавна документи от закрити заседания на Министерския съвет от 1936 и 1937 г. ясно показват неговата позиция. А тя е - против заимстване на политически форми отвън, против повишаване на данъците при кризисна икономика, ясен диалог с обществото, доверие към него."Върховен дълг ни е да пазим и пестим народната пара" - разпорежда той на свои министри.


Цар Борис III взима трудно решение. Той е колеблив, но и прецизен; оглежда всеки проблем от много страни.


Не обича да рискува


Не се вслушва еднозначно в съвети. Търси максимално безболезнено решение. Стреми се всяко негово действие да бъде максимално облечено в законова форма.


Царят не обича да поема отговорност. Легенди се разказват за начините, по които отбягва неприятните моменти, непопулярните решения. Формално, по конституция той не е отговорен, той - и пак по конституция - реално не управлява. Но в действителност е върховният управляващ страната фактор.


Цар Борис III не симпатизира на авторитарните личности, нито на тоталитарните режими.


За него фашизмът е бедствие,
от болшевизма се страхува


Той изповядва един умерен национализъм, който поставя като бариера пред проблематичен чужд опит: "Нито политическите режими, нито възпитанието в национален дух са артикули за внос и износ и всеки народ трябва, съобразявайки се със своето родно, да има своя собствена родна култура".


Участвал в Балканските войни и Първата световна война, той ненавижда войната и се страхува от нея. Това предопределя и неговите умерени ревизионистки позиции.


Завършил образованието си като частен ученик, той обаче има обширни познания и широка обща култура. За тях, както и за неговото умение да комуникира допринася факта, че той има гъвкав ум, памет с голям капацитет.


Проявява изключителни артистични умения при общуването си като с политици, така и с обикновени хора от народа. Нарицателни са случаите, когато успява да потуши кариеристични амбиции или да отклони колективен натиск на политици. Той подкупва с любезност, печели доверие, проявява отзивчивост и успява в повечето случаи да отбие претенции и протести.


Цар Борис III не е българският авторитарен диктатор или фюрер, но след пролетта на 1935 г. фактически управлява страната. Това е времето, когато той максимално разгръща своите умения на политик. Проявява се като прагматичен управник.


Царят установява режим на контролирана демокрация


Той е по същество авторитарен, безпартиен, със строга цензура. Би могло да се спекулира защо той се възползва от надигащите се в българското общество антидемократични и антилиберални тенденции. Те му позволяват да управлява без партии, без каквито и да е претенции към неговото положение в държавата и обществото, при пълен медиен комфорт. Дали така е търсел реванш за неспокойните първи петнадесет години от управлението си? Или е смятал че при задаващия се световен конфликт това е единственият начин за оцеляване?


Човекът, чието присъствие на историческата сцена и днес предизвиква подобни въпроси, идва на власт в трудно време и си отива в също такъв момент. Неговата смърт е свързана с десетилетни спорове за причините й. Днес науката е наясно, че не нацистите са го отровили, а че това твърдение е британска дезинформация. Разбира се, както и при други моменти от биографията му, и за неговата смърт остават все още открити множество въпроси.


Историческата съдба на цар Борис III е много трудна


Той управлява в бурно време. В условията на остри политически противоборства, на терор и гражданска война, на външни заплахи от страна на Велики сили и на враждебно настроени съседи. Комунисти, фашисти, македонстващи подкопават крехкото вътрешно равновесие на общество, ограбено от войната в прекия и преносния смисъл. Два преврата на 9 юни 1923 и на 19 май 1934 г., няколко хиляди жертви в гражданските войни от 1923-1925 и 1941-1943 са неотменима част от неговото управление. На негова сметка са и убийствата на политици като Стамболийски и Никола Генадиев.


Историята не е милостива към него.


Подписването на Тристранния пакт и
обявяването на война на Англия и САЩ
са жалони към поредната катастрофа


Можел ли е да избегне това? Първото - във всички случаи - не, второто вече е съдбоносна грешка.


Не може обаче да се отрече, че този човек се стреми да управлява без ексцесии. "Ако се работи достойно и почтено, шансовете за отиването към новото и полезното ще бъдат по-големи", отбелязва той през 1936 г.


Много се спори, какво би станало, ако цар Борис не беше умрял през август 1943 г. Негови съвременници поддържат тезата, че щял да извърши завой и да излезе от войната. Спекулациите със задна дата рядко са плодотворни. Но когато умира, всеобщо е убеждението за голямата, неоценима загуба, която страната изпитва.


Три четвърти век по-късно от него не е останало много - тленните му останки не са намерени. Речите и изказванията му не са популярни. Повечето изследвания върху живота му плащат данък на различни по цвят конюнктури. Остават обаче някои събития, които пораждат отново и отново интерес към неговата личност. Остават и такива твърдения, които говорят ясно за неговото прагматично, позитивно разбиране за управлението и живота: "Не забравяйте, че навреме даденото, навреме разпореденото и навреме изисканото е много по-ценно от забавянето или късно нареденото."


Авторът Николай Поппетров е от Института за исторически изследвания на БАН


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK