Желания, скрити като права, или права, жертвани заради желания

(За протеста в Детския радиохор)

Хористи от радиохора

© Велко Ангелов

Хористи от радиохора



Миналата седмица част от децата - хористи в Детския радиохор на БНР, и техните родители протестираха срещу замяната начело на състава на диригента Венеция Караманова с назначената след конкурс Теодора Димитрова. След протестен концерт под прозорците на Министерския съвет ръководството на БНР даде заден ход от решението си за смяна на пенсиониралата се преди години Караманова и я върна на работа на трудов договор като главен диригент на хора.


Някои от привържениците на протеста побързаха да обявят възхищението си от гражданската позиция на децата, които дръзнаха да защитят открито и непреклонно досегашния си диригент. Дали обаче в случая наистина имаме проява на гражданска позиция и смелост на едни съзряващи граждани на прага на пълнолетието, или - напротив, незряла неспособност да различат границата между права и желания?


С риск да бъда обвинен, че не се съобразявам с крехката възраст на протестиращите, мисля, че желанието им да участват в публичен протест предполага, че те са съгласни да бъдат третирани като възрастни хора. Най-малкото родителите им би трябвало да могат да понесат известна критика.




Протестът несъмнено е необходима част от активната гражданска позиция,
но не всеки протест е легитимен протест


Протестът е в известен смисъл насилствен начин на група от граждани да накарат обществото, което не обръща достатъчно внимание на тяхната позиция, да ги чуе. Насилствен, защото не чака обществото да прочете по своя воля мнението им във вестника или в интернет, а го принуждава да ги види на улицата, да чуе гласовете им, а понякога дори - чрез различни по-крайни форми на протест, като блокади на обществени места например, да предизвика достатъчно смущения в нормалния ритъм на живота, за да го накара да се занимае с въпроса.


Тази принуда над обществото обаче е оправдана само в един случай - когато са отнети някакви права, когато по някакъв начин общественият договор е нарушен и обществото няма право да остане глухо и безразлично към гласа на протестиращите. Под права не трябва да се разбират само формални юридически права, това могат да бъдат и морални права в по-широк смисъл. Може да бъде правото на живот, на собственост, на справедлив процес, на сигурност, на достойно заплащане, на политическа и гражданска свобода, на честно управление, на чиста и съхранена околна среда или просто да си получиш неизплатената заплата или общината да ремонтира и твоята улица.


Но независимо от това за кое точно право се протестира наличието на някакво право и неговото отнемане е това, което прави един протест легитимен. Когато правото може да се аргументира убедително, тогава протестът е основателен и справедлив, независимо дали протестират сто хиляди или десет души, или дори един единствен човек.


Когато обаче предмет на протеста е не отнетото право, а правилността на едно или друго решение, легитимността на протеста става съмнителна. Защото правото, когато бъде достатъчно аргументирано, е факт. Правилността или не на някое решение обаче не е факт, а въпрос на мнение. Всеки може да изкаже своето мнение и да се опита да убеди останалите, но от това не следва, че може да се опитва да принуди обществото да го приеме. Ако приемем, че предмет на протеста може да бъде правилността или погрешността на решенията, тогава неизбежно стигаме до ситуацията, която видяхме не много отдавна в Националната гимназия за древни езици и култури. Там една част от учениците и родителите протестираха срещу преместването на гимназията в сграда на Женския пазар, а друга част - срещу връщането на училището обратно в квартал "Модерно предградие". И двата протеста страдаха от тази липса на легитимност - те не защитаваха нечие право, а защитаваха нечие мнение. А мнението е нормално да бъде различно у различни групи хора. Оттук идва въпросът кой от двата протеста е по-справедлив при липсата на общоприет критерий за правилност на мнението? На който са повече хора, на който се вика по-силно, на който пеят по-хубаво или на който успеят да съберат по-сладки дечица?


Протестът за мнение, а не за право,
твърде често достига просто до протест за желание


Протест за това, че настояваме да стане това, което ние искаме. В повечето случаи е трудно да различим дали смятаме нещо за правилно, или просто го искаме. В крайна сметка всеки мисли, че иска това, което е правилно. Протестът за мнение и за желание обаче не е признак за гражданско съзряване и за гражданска позиция.


Имам малки деца и те всеки ден протестират активно за своите желания. Те смятат за правилно да им купя втори сладолед и гръмко протестират, че не го правя. Искат да се возят на влакчето в парка по три пъти и да не си лягат в леглото никога. Искат да са постоянно с любимата си майка, баба, дядо или леля, а не да ги водя на градина. Протестират и за шоколад преди вечеря. Те не се интересуват дали шоколадът е тяхно право, стига им, че е тяхно желание. За тях желанието им е тяхно право. Но те ходят в детската градина и им е позволено да живеят с тази заблуда, защото нямат все още претенции да са възрастни хора с гражданска позиция. Но за да бъда справедлив към собствените си деца, дори на тяхната възраст те започват постепенно да разбират кое е тяхно право, което могат да изискват, и кое е просто желание, което могат да изразят, но не е задължително да бъде задоволено.


Изборът между двама диригенти с добра професионална репутация не е право, а мнение. Мнение е и изборът между традиция и промяна, както и изборът на момента, в който промяната трябва да настъпи. А пък аргументите за привързаност, обич, приятелство, навик и други подобни дори не са мнение, а желание. И в никакъв случай не са право на зрели граждани. Напротив, съзряването включва както осъзнаването и защитата на правата ни, така и развиването на способността за дистанциране от личните импулси, осъзнаването, че светът невинаги е длъжен да върви според нашите желания, справянето с детското огорчение от този факт. Можем свободно да изразяваме мненията и желанията си, да спорим за тях и да искаме да бъдат приети, но единственото, за което истински можем да претендираме, са правата ни.


Вероятно някой ще възрази тук, че и протестите срещу избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС са били не протест за права, а протест срещу едно неправилно според протестиращите решение. Няма нищо по-далеч от истината. Никога протестиращите не са се опитвали да казват кой да бъде шеф на ДАНС. Протестите от 2013 г. бяха за правото на политическа свобода и сигурност, срещу непрозрачния избор на човек, за когото не без основание се смята, че е свързан с определени икономически и политически интереси, на пост, който позволява прокарването на тези интереси чрез държавния апарат и дори чрез тайните служби. Изборът на уважаван диригент чрез конкурс няма нищо общо с това.


Протестът за желания, а не за права, води бъдещия пълнолетен човек и по друг опасен за развитието му като гражданин път. След като протестиращата част от хористите от Детския радиохор не получиха това, което искаха, те отидоха да протестират пред Министерския съвет. Дали светкавичното изпълнение на желанията им след това е свързано с намеса на министър-председателя, или просто със страх от намесата му, не знам и тук не е мястото да спекулирам за това. Може дори да не е имало нито намеса, нито страх.


Факт е обаче, че интервенция на министър-председателя беше поискана


Възможно е обаче някои от тези деца или техните родители един ден да излязат да протестират за правото си на независимо национално радио, против намесата на политическата власт в медиите, в хоровете, в хоровете на медиите или в други области на живота, където тя няма работа. С какво право ще протестират тогава?


Съзряването предполага и приемане на факта, че в живота нищо не е безплатно. И протестът за желания, а не за отнети права, в края на краищата кара протестиращите да търгуват изпълнението на желанията си срещу правата, които имат. Искаш да правиш назначения в радиото, плащаш с независимостта на радиото - това е простият баланс на тази сделка. Разбира се, един такъв периферен въпрос като диригента на някой хор, бил той и прочутият Детски радиохор, едва ли сам по себе си ще доведе до такива драматични последствия. Но общата тенденция да се прави протест за защита не на принципи, а на лични каузи, като се търси за подкрепа тежката артилерия на властта в битки, в които тя не би трябвало да участва, в крайна сметка би могла да доведе и дотам.


Защото утре едни господа с по-сладки гласове от разни търговски компании или политически партии ще изпеят още по-убедително на властта исканията си кой да бъде назначаван в обществените медии. Няма да се учудя, ако някой ден същите тези господа започнат да назначават дори диригентите на хоровете. И защо не? А протестиращите за желанията си ще станат новите гласоподаватели на популистите. На онези, които бързо изпълняват желания по втория начин и неусетно взимат правата ни.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK