Колективната липса на вкус

Новите плочи в градината на черквата "Св. Седмочисленици"

© Юлия Лазарова

Новите плочи в градината на черквата "Св. Седмочисленици"



Вкусът е нещо, което се смята за субективно, по-скоро лично, отколкото колективно. Възгледите за вкуса са различни - от доста комплексни и непроницаеми до по-прости и очевидни.
Въпросът в случая е друг. Не какво е вкусът, а как изглежда неговото отсъствие. И може ли вкусът, или неговото отсъствие да бъдат не лични неща, а колективни, общностни.


Още по-просто казано, притежаваме ли колективна интуиция да се обграждаме с хубави неща и да изграждаме хубава среда или не.


Ако погледнем българската градска среда, отговорът е по-скоро не. И все повече си даваме сметка за тази липса, както гневът от настилката в градината на "Свети Седмочисленици" в София показа.




Българските селища - големи и по-малки градове - са осеяни със сгради и други форми - които лесно могат да се определят като грозни.


Надстройки, кули, странно стърчащи еркери, тъмни стъкла, PVC дограма на стари и не толкова стари сгради


и много други градски форми са очевидно грозни


Причините изглежда са две. Първо, разюзданото ново богатство. Второ, естетически припряната бедност. Много хора биха добавили корупцията. Корупцията обаче може да ти открадне парите, но трудно може да те накара да се обградиш с грозни неща. Италия, високо корумпирана страна, е добро доказателство за това.


Градската среда в България се е развивала, общо взето, в условията на три режима. Османски, австро-унгарски и комунистически. (Говоря само за архитектурни и градоустройствени режими.) Османският и комунистическият са в голяма степен наложени, Австро-унгарският е по-скоро избран, самоналожил се.


Освен спецификата на сградите и градоустройството от османския и от комунистическия режим тези времена се характеризират и с властово и икономически наложена дисциплина на строителство.


Комунизмът наистина построи много грозни неща, събори много хубави неща


но в същото време и не разрешаваше много неща. Османските години налагаха друг тип ограничения. Тези ограничения силно обуздаваха архитектурната разюзданост, но също така ограничаваха и развитието на вкуса.


Австр-унгарският архитектурен режим формираше вкус, но той просъществува не много дълго и се развиваше в една относително бедна среда. Затова днес обикновени сгради от началото на ХХ век ни се струват уникални паметници на културата, макар и да не са. (В момента в Музея на София може да видите интересна изложба, която представя виенските и чешки архитекти, внесли европейския облик на София.)


Когато последният режим, комунистическият, внезапно и неочаквано за всички се разпадна, ние останахме без строителните и предприемаческите забрани, но и без норми на колективен вкус. Бледият спомен от австро-унгарските правила беше напълно изветрял, представата за градска култура и благоденствие се беше формирала от сръбската телевизия, Кореком, някой и друг филм, стари броеве на списания от типа на Бурда или Щерн и чуждестранни командировки на малцина, за които грозните интериори на българските посолства по света бяха норма за желан стандарт.


Разпадът на комунизма ни завари и бедни. Дълбоко необразован, но и отхвърлил селския си корен, комунистическият елит беше изградил поприкрити, но грозни сгради, в които живееше или ходеше на почивка. Днешният Национален исторически музей е пример за този стил. Най-видимият пример е вероятно НДК. По едно време в центъра на София се беше появил "Минералсувенир", триетажен магазин срещу Руската църква, който предложи на обикновения гражданин дребни отломки от тягостното благоденствието на комунистическата резиденция. Оттам към хората потекоха пепелници от евтин сивкав мрамор, дебело лакирани масички със сребърни и златни (на цвят) лайстни и плотове от евтин сивкав мрамор, шкафчета с тук-там вградени орнаменти от ... евтин сивкав мрамор. Мраморът, в 9 от 10 случая по принцип неподходящ материал, лакираните дъбови масички, огромните тежки фотьойли с тъмна тапицерия от лъскави пластмасови влакънца продължават да живеят в много държавни учреждения и в сърцата на много поръчители, архитекти и крайни изпълнители.


Всички тези форми водят волен живот в домашната и градската среда, необезпокоявани от никого. Проблемът е тяхната жизнеспособност. Пепелниците и масичките не само ги има, те се множат, израждат и разрастват. Като ракови клетки, които са в състояние да превземат цялото тяло, а в случая с града - площади, улици, обществени и частни сгради. Те тровят и наследената среда. Достатъчно е да видите как се реставрира и строи в Мелник или Стария Созопол, как изглеждат морските курорти или да се вгледате в градоустройствения, архитектурен и интериорен кошмар на Банско и ще усетите болезнено заразата.


Има все пак и няколко светли лъча


Те са основно свързани с новата вълна от частни публични пространства (ресторанти, барове, споделени офиси) с интереса към селската къща и с някои от най-новите офис сгради. В селската къща, зарязана или извратена в стила на "битовия кът" в годините на комунизма, се крият норми и форми, които са свързани с нещо, което можем да наречем колективен вкус. Някои нови сгради прескачат в бъдещето със своите норми. Новата вълна ресторанти демонстрират удивително модерно чувство за интериор. Дали обаче тези лъчи ще доведат до поява на по-остра чувствителност към градската среда е трудно да се каже. Засега може преди всичко да говорим, спорим, гадаем и да се надяваме.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK