Пак за реформата в БАН: пари, йерархии, традиции и манталитети

© Николай Дойчинов

Статията на Николай Аретов е от поредицата публикации на участници в движението "Реформи в културата". Авторът е литературен историк, професор в Института за литература, БАН, член на движението "Реформи в културата".

На една смислена дискусия току-що чух нещо такова: "Реформи се правят за пари, реформи не се правят, за да се спестят пари."

Не съм съгласен, но знам, че съм малцинство. Проблемът е другаде – подобна философия плаши и говори за подход, който може да се определи като консуматорски. А иначе баналната истина е, че реформи се правят, за да се рационализира нещо, за да стане то по-ефективно.

Пари, разбира се, са необходими, но исканията се сблъскват с мантрата "Пари срещу реформи". Опитвам се да разбера какво означава тя. Стигам до едно тълкувание и се отказвам. А то е – "Демонстрирайте, че правите нещо, и ще ви дадем". Така го възприеха преди няколко години и шефовете на БАН и почнаха безсмислени преименувания и сливания (Не всички сливания може би бяха безсмислени, но дори и при тях резултатите не са особено добри). Не е само БАН обаче, всички министерства и сектори се придържат към подобна стратегия, страхувам се от генерализации, затова ще кажа, че поне в повечето случаи резултатите са твърде скромни.

Ще се опитам да предложа една по-друга гледна точка. Не ми е лесно, от години се оказвам въвлечен в подобни дебати, техният резултат е повече от скромен, по-често - от пусто в празно, а понякога и откровено негативен. Натрупаните идеи и коментари са доста, при мен – документирано поне от 2010, недокументирано – и от по-рано.

Възможни са различни подходи и гледни точки и те ясно се забелязват в досегашните дебати. Единият е охранителният – да запазим това, което имаме, привидно променяйки го. Такава е стратегията на ръководствата – на БАН, на отделните институти и други структури. До голяма степен той е резултат от радикално негативния външен подход, олицетворяван от (или приписван) на бившия финансов министър Симеон Дянков и неговата реплика за "феодалните старчета" (вероятно бърка със "синодални", но това е детайл).

Другите критики идват от (или са приписвани на) университетите.

Трети тип критики идват от хора, които не принадлежат нито към държавната администрация, нито към университетите. Те охотно демагогстват, понякога откровено некомпетентно, понякога с претенциите, че познават световния опит от първа ръка и знаят как стават тия работи там – в Щатите, в Европа. Амбициите за получаване на пост (в администрацията, в академията) са прозрачни.

Администраторите (и от министерства, и от академията) заедно с познавачите на световния опит отвън често изказват някаква теза и след това затъват в детайли и предложения за промени в закони, правилници, устави. Няма да тръгна по техния път, било защото не познавам детайлите на подобни текстове, било защото предпочитам пътя на обикновения здрав разум. А той ми казва няколко неща.

Изходната точка е, че реформите не само в БАН и не само в сферата на науката би трябвало да се правят според нуждите и изискванията на цялото общество, а не на някаква негова група. На теория, на практика обаче се съмнявам, че обществото и неговите говорители (още по-малко – администрацията) могат да формулират смислено реалните обществени нужди. Без да изпадат в кух патос или демагогия.

Да започна с най-ясното, повтаряно от години.

Званията "академик" и "член-кореспондент" трябва да бъдат премахнати

Те не само са финансова тежест за академията и държавата, но и водят до нежелани последици. Най-лесно се забелязват три неща: откровено несполучливите избори, нездравата конкуренция, излишната администрация (при избора, при обслужването на избраните). По-същественото е друго – създава се група хора, които получават специален статут, вменява им се специална компетентност и правото да дават препоръки и да предлагат решения по всякакви въпроси. Те почват да си вярват и да действат. Последният (но далеч не единствен) случай бе с посещението им във футболния съюз, на който изявиха готовност да помогнат.

Това, разбира се, е само смешно и не кой знае колко вредно. Вредни за престижа на академията, не толкова пряко за обществото са други действия на академици и ръководители на академията – един предишен председател реши да доказва ползата от академията, като покаже на премиера пехотни мини, изготвени по проект на неговия институт. И премиерът (сегашният) май беше впечатлен.

Ако не вредни, то поне безполезни са различните юбилеи, чествания, някои от изложбите, които биха били по-подходящи за някое читалище, ако и то има нужда от подобни неща.

Създаването на групи със специален статут е порочна практика

Тя напомня за бившата (?) номенклатура. Практиката е си още жива не само в академията – веднъж шеф (министър, председател на комитет, ректор и пр.) – доживотно шеф, включително и в сфери, които предполагат компетентност в друга област (Наскоро нашумя случая с един академик писател, член на борда на голяма транспортна фирма). Но в другите сфери принципът на номенклатурата работи, без да се свързва с някаква официална доживотна титла от типа на "академик".

Обществото често не си дава сметка, че една немалка част от академиците и член-кореспондентите всъщност не идват от БАН, някои са от университетите, други са "изявени творци", а трети – останки от някогашната номенклатура. И друго, когато чуят думата академия, много хора си мислят за академиците. И не разбират защо хората от академията се оплакват, че са зле платени, че базата им е остаряла и пр.

Цял куп проблеми са свързани с прекалената централизация на БАН

Тук вероятно няма как да се мине без известни законови промени, особено по отношение на финансирането и финансовата самостоятелност. Те ще са трудни, тъй като въпреки приказките тенденцията е обратна не само в науката и не само в България. Европейският съюз, който ценя високо и на който съм благодарен за много неща, не е безгрешен с неговите регламенти и тежка администрация.

Процедурите в БАН (и в университетите) често са излишно тежки, предполагат ненужни понякога обсъждания, писане на много служебни документи (заменянето им с онлайн процедури е още в зародиш) и често хабят енергия, която може да се вложи другаде. Не един път съм бил свидетел на продължителни обсъждания на конспекти за докторантски изпити, последвани от доста бързо преминаване през далеч по-важни, дори стратегически проблеми.

Наскоро един колега, декан, подхвърли нещо, което и други с въздишка са споделяли –
сегашната проектна система (възприемана като нещо много модерно и положително) успя да съчетае недостатъците от предишната социалистическа система с недостатъците на европейската бюрокрация.

При ограничения брой на хората, които се занимават с някой конкретен клон от науката, поради което повечето се познават и са обвързани с приятелства и вражди, резултатите от различни конкурси и реализирания, са предсказуеми и не особено убедителни. Същото впрочем важи и за въведения по чужд образец Съвет на настоятелите.

Веднага чувам възраженията (дори мога да позная кой би ги изрекъл) – поканете чужденци. Е, фонд "Научни изследвания" опита и резултатът преди няколко години беше катастрофален, а и, ако помня добре, стана обект на прокуратурата.

Трети тип проблеми са свързани с мандатността на заеманите длъжности

Парадоксално мандатността бе въведена (и се спазва) за по-висшите длъжности – председател, директори, но не и на по-ниските властови нива, където липсата ѝ е не по-малко вредна. На някои места пожизненото (дори след пенсиониране!) заемане на длъжности от типа на "ръководител на секция" се приема за добра традиция, а и се допълва от традицията напускащият да посочва своя приемник (да не казвам къде другаде съществува подобна практика).

Освен всичко друго това създава представата и самочувствието (невинаги основателно) за "водещи учени", които имат своя "школа". Всъщност тази и останалите ръководни длъжности натоварват с много (и невинаги смислени) административни задачи, които пречат на научната работа. Но пък носят бонуси – нематериални, а и материални. Хората, от които зависи това или онова, са обект на демонстративно уважение, кога искрено, кога не толкова, но ласкаещо самочувствието. По подразбиране те са включвани в различни проекти, по правило като ръководители и така научният им статус, а и доходите им порастват.

Една бележка, която се налага често да повтарям тук. Това, както и други недостатъци, далеч не е нещо присъщо само за БАН. И с невъоръжено око се забелязва и в университетите, а вероятно и другаде. Един пример – участвах в написването на учебник, издателят включи в авторския колектив и един бивш ректор, който няма и една страница в текста. Но името му присъства на корицата, в карето, а (наистина скромно) и в разпределението на хонорарите.

Четвърти тип проблеми са различните противопоставяния,
спонтанно и наивно формулирани, но използвани инструментално

Първото е между академичните институти и университетите. А интеграцията между тях не само е възможна, тя в някаква степен се осъществява – хора от институтите преподават в университетите, учени от университетите се включват в проекти на институтите. Ако се формулира рационално и без да противоречи на акредитационните изисквания към университетите, тя може да се задълбочи. Учените от институтите имат нужда да се проверят своите теории пред студенти, университетските преподаватели имат нужда временно да бъдат облекчени от преподавателските си задачи, за да се задълбочат в някакъв свои научен проблем. Почвата, разбира се, е заредена с доста капани, но си струва да се опита.

Другото противопоставяне е между хуманитари и изследователи от сферата на естествените науки. То е особено силно в Общото събрание на БАН, но ми се струва, че не е напълно чуждо и на университетите. И също се използва инструментално от мнозинствата и от тези, които заемат властови позиции. Не съм привърженик на призивите от типа на "Сите българе заедно!", но си мисля, може би малко утопично, че съществува нещо общо, което свързва, да кажем, физици и филолози и то е по-фундаментално от различията между тях.

Последното нещо, което ще спомена, е

застаряването на учените в БАН

Това е важен проблем, не го поставих на първо място само защото решаването му предполага решаването на другите проблеми. Заниманията с наука биха станали (отново) привлекателни за поне част от младите хора, когато заплащането нарасне, базата се модернизира, бюрократичните процедури се сведат до едно по-приемливо ниво, а и социалният престиж на заниманията с наука се повиши за сметка на често срещаната байганьовска демагогия.

Перспективите за благоприятни промени не са особено оптимистични. Ще си позволя да кажа нещо, което не отговаря на общите настроения на учените в БАН, а и в университетите. Държавата, разбира се, трябва да промени своето отношение към науката, включително и към финансирането ѝ. И вероятно в една по-далечна перспектива тя неохотно ще го направи под външен натиск. Това, което по-трудно може да се промени, е манталитетът на хората – консуматорският подход, който споменах в началото, чинопочитанието и чиновническото мислене, загърбването на стратегическите цели в името на моментни предимства, безропотното следване на излишни бюрократични процедури, следването на своя (личен, секционен, институтски, гилдиен) интерес, когато си изправен пред възможността да вземеш някакво решение, изкуствените противопоставяния, вредните йерархии и пр

Ще ми се да завърша с традиционния финал от вицовете за радио Ереван. С това отговаряме и на вашия въпрос на много от въпросите пред обществото тук и сега, вчера, днес и утре.