"Безобидните" проявления на всекидневния комунизъм

От музея на социалистическото изкуство

© Анелия Николова

От музея на социалистическото изкуство



Опитвам се да избягвам да пиша за нещата от всекидневието, които оставят горчив привкус в душите ни, изсмукват от тях естествената радост и лекота, бавно ги отравят. Напротив, опитвам се да пиша за доброто и смисленото около нас, натам да насочваме вниманието си, а не към тяхното отрицание. Но днес ще направя изключение, защото това, което видях, е толкова фрапантно и скандално, че искам да размишляваме заедно – как се реагира на такива прояви, как им се противостои, как се създава противоотрова?


Опашка пред гише. Момиче разговаря с чиновничката от гишето все по-разгорещено. От спора им се разбира, че чиновничката е объркала документите, загубила е един от тях, момичето трябва да идва отново, да чака за нова бележка, да подава нова молба и т. н, всичко отначало, и то без да има никаква вина. Чиновничката признава с половин уста небрежността си и гледа всякак да я замаже. Момичето огорчено казва – госпожо, аз също съм на работа, броят ми се часовете, през които отсъствам, натрупват ми се задължения, моля ви, бъдете по-внимателна с документите, с които работите. Чиновничката се прави, че не е чула думите на момичето. И изневиделица се обажда един господин от недългата "опашка", около седемдесет и няколко годишен, с интелигентен на пръв поглед вид, средностатистически български пенсионер – я стига с тия претенции на принцеса от Падуа, ма!


Мечка да се беше появила сред опашката на гишето, нямаше да останем тъй слисани.
Господинът се обърна назад в очакване на овации за остроумието си. Видя само втрещени погледи. Онемяването на гражданите явно го поощри да продължи: Претенции ще ми има тая! Аз да ти бях мъж – като гнида щях да те смачкам, ей тъй! И той показа с нокът върху повърхността на гишето как се смачква гнида.




Пак се огледа назад в очакване да получи одобрение, срещна само все по-враждебно мълчание, което обаче ни най-малко не го обезсърчи.


Защото жените сте глупави и празни, просто защото сте жени. Тук вече някой не се сдържа и изрази на висок глас несъгласието си. А господинът само това и чакаше, размаха бастуна си за по-внушително и се развика. А защо жените не играят шах? Някой може ли да ми даде отговор на този въпрос? Обръщаше се вече към хората от всички опашки по всички гишета, беше завладял вниманието им и нямаше лесно да го изпусне. Защо, защо няма турнири по шах за жени? – триумфално ръкомахаше и задаваше победоносния си въпрос.


Ако това бяха реплики от някой разказ, бихме си казали, че е лоша литература, която търси евтина ефектност, словоблудства и се заиграва с низките инстинкти. Но се случи пред очите ми, прониза ушите ми.


Зад мен една млада жена първа изгуби търпение и започна да говори в защита на женския пол. Ама ти с дългия нос, разкрещя се още повече господинът, я стига си бучала, явно много малко шамари си яла, я да дойдеш при мене, да видиш как щях да съм те намлатил досега.


И аз не издържах, включих се в разгарящото се възмущение – в кой век живеете, драги господине, в коя страна? Той се направи, че не чува, но най-сетне млъкна.


Казах си – сигурно човекът е на много повече от седемдесет години, няма смисъл от какъвто и да е диалог. Просто трябваше да бъде оставен на мира да изговори, каквото има и да спре. Спогледахме се с останалите хора, обменихме няколко наблюдения, междувременно дойде неговият ред, той пропадна в административната бездна и повече не чухме и дума от него.


Излязох извън сградата, поех си дълбоко въздух, но усещах, че вътрешно треперя, че тази случка ще се забие като свредел в съзнанието ми, че няма да успея скоро да се откъсна от нея. Тя не само не заглъхваше с течение на деня, напротив, въпросите дълбаеха в съзнанието ми един след друг, все по-болезнени.


Какви деца е възпитал този човек? Как се е чувствала съпругата му? Как общува с внуците си, какво им говори? А ако има внучка? Бие ли я? Какво е работил? Военен? Милиционер? Чиновник в някоя служба? Какви са политическите му убеждения?


Неволно рисувах образа на този човек на млади години. Разполагал е с някаква власт, чрез която безпощадно е мачкал хората, бил е инструмент на тоталитарната държавна машина. Как иначе може да се обясни това непредизвикано агресивно отношение. Именно тоталитарната машина е изградила у него този характер. Машината беше олицетворение на властта, а гражданинът беше безправна гнида, която винаги може да бъде смачкана, както той с изразителен жест показа, гражданите можеха да бъдат прибирани с камионетки през нощта, въдворявани в някое далечно село за двайсет и четири часа, в домовете им можеха да се настаняват партийни началници, издигащи се в службата, за тях бяха създавани специални закони, които ги правеха недосегаеми.


Това беше прехваленото "безкласово общество", а този човек пред гишето беше едно болтче от него. В неговото съзнание чиновникът зад гишето продължаваше да бъде недосегаем, а гражданинът пред гишето имаше право само на безропотно мълчание.


Съзнанието на този човек беше бетонирано в тоталитаризма, той за него беше върховното достижение на човешкия прогрес, той му беше осигурил земния рай. Всички промени, които се бяха случили, за него бяха заключени в клишетата на класовата борба и международния империализъм.


Не можех да си представя този човек по друг начин, нито да намеря друго обяснение за грубостта, агресивността и мизантропията му. Не мога да намеря никаква човешка причина да се нахвърли върху едно непознато момиче с такава злост, да не може да прецени, че момичето е ощетено от некадърността на чиновничката и че е в правото си да ѝ направи забележка.


Човекът беше жертва на своето време. Мирогледът на цяла една епоха се съдържаше в неговите ругатни. Бил сред господарите в онази система, но в същото време е станал нейна жертва. Нейната черно-бяла войнстваща агресивност се е просмукала в него, направила го е част от своя механизъм, лишила го е от собствената му личност и от естествената човечност, с която се раждаме. Не, това не беше психическо или старческо заболяване, а непоправима идеологическа увреденост, която продължава да се чувства в правото си да мачка.


Така донякъде си обяснявах недопустимото му поведение, но не можех да си обясня как е живял в семейството, как се е отнасял с близките си. Дали децата му и внуците му са негови копия, по същия начин ли ругаят и се нахвърлят върху хората? Защото всички знаем, че семейството слага най-траен отпечатък върху нашите характери, най-силно от всичко влияе на формирането на нашите личности. Та този човек сигурно е отгледал една дузина подобни на него деформирани, безпардонни, несправедливи, агресивни грубияни! Страшно е като си го помисли човек! Но как иначе да си обясним агресивната грубиянщина, с която се сблъскваме толкова често?


Хората, които неочаквано и неволно попаднахме в периметъра на този човек, онемяхме втрещено, не намерихме начин да му се противопоставим, бяхме като безпомощни пред него. Може би трябваше да бъдем по-остри и непримирими, а не знаехме как.


Или пък най-добрият начин е да се реагира с пълно безмълвие, за да не се предава заразата.


Текстът е от портала "Култура"


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK