За добър Музей на София не е нужно да се измисля топлата вода

© Георги Кожухаров

Когато посещавам нов град, рядко влизам в големите музеи. Предпочитам да се скитам безцелно по улиците и сокаците, да разглеждам фасадите на сградите, да се возя в градския транспорт, да седя в кафенетата и да разговарям (по възможност) с местните жители. Единствените музеи, които наистина харесвам, са онези малките, локалните, посветени на самото място, на уникално събитие, история или личност.

Ето защо наскоро, след като Музеят на София се превърна в реалност и започнаха спорове около него, реших че е задължително да го посетя. Макар и софиянец, прочел немалко книги за родния си град, бях сигурен, че има какво ново да науча.

Платих билета от осем лева и влязох в бившата, на пръв поглед прилично реставрирана сграда на Банята. Съдейки по музейния план във фоайето,

експозицията обещаваше да има лек приказно-езотеричен привкус

(Зала Силата на Духа; Зала Дворцов кабинет; Зала Династичната връзка с Европа) все едно София някога е била престолен град на далечно царство-господарство. Малко се обърках от толкова брокат и коприна и затова в крайна сметка реших да опитам, доколкото е възможно, да следвам стария, малко сив, но изпитан хронологически подход.

В Зала Наследството на древността (от Неолита до края на Второто българско царство) нямаше особени изненади, но пък може би традиционно оскъдното наследство от тези далечни периоди не е позволила кой знае каква свобода на кураторите. Зад луксозните и явно доста скъпи стъклени витрина лежаха стандартните артефакти от археологически разкопки: обредни съдове, накити, остатъци от сечива, монети. Трудно ми беше обаче да разбера как тази ескпозиция се различава от онази в арехологическия музей в Буюк Джамия, като изключим софийския произход на предметите. Скучно оформени информационни табла даваха някаква представа за хората и племената населявали околностите, но какво точно е било уникално за тях, как са се вписвали в местния пейзаж, така и не разбрах.

И тук е моментът да отбележа, че много ми се искаше да видя информация за топографията и биосферата на софийското поле преди да бъде активно заселено -- т.е. къде са минавали коритата на реките, какви видове дървета и животни е имало и т.н. Наскоро огранизация в Ню Йорк разработи интерактивна природна карта на Манхатън преди европейската колонизация, която ми се стори много впечатляваща. Едно географско място, преди да бъде урабизирано, има своя природна история, която според мен и важна и не бива да бъде пренебрегвана.

Какво се случва оттук нататък.

Целият османски период на София е представен чрез... икони

Известно ми е, че в софийското поле е имало множество манастири (малката Света гора), но какво точно ни казват кураторите за града чрез тези икони така и не успях да разбера. Че е имало монаси наоколо? Чудесно! Но османска София е била всъщност и дом на над 40 джамии. Аз лично исках да разбера как е изглеждал градът по това време, чрез карти, гравюри, предмети от бита и пътеписи. А такива има, при това много интересни. Например впечатленията на Евлия Челеби (който се разхожда из София и хапва пъстърва в полите на Витоша в средата на 17-ти век) или пък на Лейди Мери Монтегю, която посещава София в началото на 18-ти и описва изключително колоритно хамама до джамията Баня Баши. Има и много други пътеписи разбира се, които могат да се ползват като източници.

Исках също да разбера къде са били основните джамии в града, търговски части, каква е била демографията през този приод, каква е била местната индустрия, кои са били християнските квартали или кои – мюсюлманските, къде са били гробищата. Но за кураторите османска София сякаш никога не е съществувала. Старите, клиширани патриотарско-идеологически рамки трудно могат да бъдат разчупени.

Следва: следосвобожденският период до 1944-та. Какво виждаме тук? Каляската на Фердинанд. Царски тронове. Буржоазни бюфети и грамофони внесени от Виена. Детски играчки. Градски облекла и народни носии. Общо взето – буламач от помпозно героизирана политическа история и елементарна етнография. А всъщност един музей на София трябва да ни разкаже как се е развивал градът архитектурно и инфраструктурно;

къде са минавали първите трамваи; как се е прокарвала канализацията;

кои най-интересните сгради; къде са били старите пазари, кафенета, барове, основни културни институции и дори публични домове; кои са имената на най-значимите архитекти-урбанисти, помогнали за развитието на София; какви са пораженията от бомбардировите по време на Втората световна война.

Можеше да се вземе една улица (например "Граф Игнатиев") и да ни се разкаже чрез визуален и писмен материал как се е развивала тя във времето. Истината е, че човек може да научи повече за столицата ни, разглеждайки десет минути архивни снимки на сайта "Изгубената България", отколкото ако изгуби половин ден в така наречения Музей на София.

А след 1944-та? Какво имаме? Нищо!

Празно пространство. Несъществуващо време. Епохата на социализма просто я няма. Каквито и да са политическите ни пристрастия и отношение към близкото минало, фактът остава, че София търпи едни от най-големите промени в облика си точно в този период. Тук не става въпрос само за огромните строежи в центъра, които включват правителствените и партийни централи около Ларгото, мавзолея, НДК и т.н, а за цялостната идеологическа промяна в градския пейзаж. В Музея липсва каквато и да е информация за най-огромната, най-населена част на София, тази която всеки посетител на града вижда първо, независимо дали пристига по въздух или земя. Визирам разбира се панелните жилищни квартали Младост и Люлин, Дружба и Обеля, Надежда и Овча Купел. Дали поради идеологически причини, липса на визия или от някаква есететическо-провинциална свенливост (да не ни видят чужденците, че имаме панелни блокове),

реалната история на София е всъщност удобно измита

– може би неслучайно Музеят се помещава в бившата Баня.

© Надежда Чипева, Капитал

София не е само европейски град със сецесионови сгради и буржоазни мебели от началото на 20-ти век, както се опитват да ни втълпят кураторите. Тя е и ориенталски град. И недодялан социалистически град. И град на гигантски молове, лъскави офис сгради, кичозни фонтанчета и грубо, шуробаджанашко капиталистическо въображение. София е и градът на Витоша (най-важната градска забележителност!), както и на минералните води. За да се направи добър Музей на София, не е нужно да се измисля топлата вода. Тя блика направо отдолу.

Текстът е поместен и в бюлетина на СБХ под заглавието "Музей/баня"