Прекрасно, но що е отечество

Националистическо шествие в София

© Георги Кожухаров

Националистическо шествие в София



Текстът на проф. Кьосев е встъплението към откриващия се утре във Велико Търново форум "Култура, ценности, съвременен патриотизъм и национализъм" на движението "Реформи в културата". "Дневник" публикува предоставения от автора текст със съкращения.


...Събитията в последните 20 години показаха, че слуховете за смъртта на нацията са твърде прибързани. Глобализационни процеси разбира се има, но има и съпротива срещу тях. Затова е и твърде рано да са говори за отпадане на националната идентичност като културна форма на модерното съзнание. Пред очите на неолиберални идеолози, лесни мултикултуралисти и глобализационни оптимисти вълната от националпопулизъм и радикален традиционализъм (включително радикална религиозност) заля почти целия свят. Вероятно новите национализми в дълбоката си същност са дискурс, новото несъгласие и протест срещу глобализацията, но те говорят на стар, традиционно-патриотичен език. Намират своята легитимация в това, че много мълчаливи мнозинства в различни точки по света се чувстват онеправдани от непризнаващия граници и подриващ национални институции и законодателства над-национален корпоративен капитализъм. Изчезват работни места, синдикални привилегии и доходи, губи се усещане за участие в политическите процеси и взимането на решения. Справедливо или не, като застрашени се преживяват не толкова правата на труда, а "изконните ценности" и значими културни символи, понякога – самото усещане за принадлежност и идентичност.


На езика на традиционния патриотизъм мълчаливи маси изразяват своето морално възмущение както към собствените си корумпирани държавни елити, "предали Родината", така и към международния короративен капитал, лишен от местни ангажименти и отговорности. Не без значение е и една друга несправедливост: смята се, че причината за огромната финансова криза от 2008 г. са тъкмо глобалните хибридни играчи и финансови спекуланти, докато загубите са поети отново от "уседналите" национални мнозинства. В допълнение те се се изживяват като онеправдани и от глобалните, публично агресивни политики на културни права, идентичност и признание към етнически, религиозни и сексуални малцинства.




Този нов национализъм е наистина популистки – в смисъл на това, че е базиран едновременно на митологична, ирационална омраза към елитите и на наивния копнеж за връщане към стари национални културни форми, извадени от нафталина на миналото, без спомен за огромните катастрофи, които са причинили. От което обаче не следва, че протестът, който този националпопулизъм носи, е несправедлив.


Неговата вълна обаче все повече бива яхвана от нови патриотични, десни и крайно десни партии (често пъти манипулативни и демагогски), които с удоволствие възпроизвеждат без последствие езика на омраза към елитите. За кратко те успяха в значителна степен да маргинализират традиционния представител на социалния протест и борбите за справедливост - европейската левица, представяйки се за естествени изразители на народните протестни настроения и "автентичните", "изконни ценности". Тази реторика на практика доведе до монополизиране на патриотизма и усещане за принадлежност, от крайно десните, които едновременно подпъхват в тези масови чувства и идентификационни модели расистки, ксенофобски, антилиберални, антиглобализационни и културно-консервативни послания.


Пред очите ни такива нови политически сили,
издигнати на популистката вълна,
влизат в националните парламенти


придобиват медии, министерства и институции и стават важен фактор не само в публичния дискурс и борбата за електорат, но и в институционалните политики, във вземането решения и в управлението на национални ресурси; все по-често те се опитват да определят в каква посока трябва да върви образованието и "истинската" национална култура.


В България вълната на неофициалния протестен национализъм беше яхната първоначално от цял рой малки смехотворни партии, които техните противници не взимаха сериозно. При всичките си противоречия и скандали, обаче, те все пак успяха да формират коалиция, която, макар и нестабилна, в момента участва правителството и му осигурява парламентарно мнозинство.


Кръстиха се "патриоти", с което на практика монополизираха не само това име, но и проблема за принадлежността – а техните медии, реторики и говорители все повече утвърждават като единствен вариант на националната принадлежност собствените си расистки и ксенофобски митологии.


Историческият разказ, който разпространяват,
е крайно елементарен,
изпълнени със старомодни героизации и авто-виктимизации


напълно имунизирани към историческа, изворова и фактологическа критика: дискурсът им е всъщност част от пост-истинната медийна среда, в която живеем.


Но напоследък той става все по-силен и в борбата за електорат и принуждава дори големите официални партии – ГЕРБ и особено БСП, към консервативен националистически завой. Специално за БСП направо може да се говори за популистки завой, угвърждаващ възможно най-плоския и митологичен националистически разказ. Но не само публичната среда и партиите, а и институциите са вече засегнати - този популистки мито-национализъм, който не се интересува от фактите, става все по-консенсуален, започва да се меси в образованието, в културните дискусии, в публичния език, превръща се в медийна и дори морална норма, започва да задава граница на позволеното и непозволеното говорене, ругае противниците си, дори прави опит да се превърне в цензура.


Новата публична среда дава основания на най-крайните и ирационални "защитници на българщината" да застанат в налудничави героически пози на "верни синове" и защитници на изконни ценности, да поемат нещата в своите частни ръце и дори да прибягнат към саморазправи: те вече започнаха да отправят ясни заплахи към всички инакомислещи,
наричани със заклеймяващи имена – толерасти, либерали, джендъри,
отродители и "национални предатели".


Няма да сбъркаме, ако определим това
като прото-фашистка ситуация


Ситуацията изглежда нелесна - патриотичните чувства биват изразявани от една опасна, крайно дясна реторика, която от една страна е школско-елементарна и наивна, от друга – мощно митогенна и имунизирана спрямо критика. Усещането за принадлежност на милиони българи се оказва лишено от интелигентен защитник. То вече не разполага със собствен исторически, културно и политически достоверен език, който да конкурира популистките пост-истини.


Забравено е дори това, че


по своя исторически произход
модерният български национализъм
е бил винаги либерален и про-европейски


а ръководната му утопия му е тази на Левски – да създаде държава, в която няма потисничество, която дава еднакви права на своите различни граждани.


Мисля, че е наложително да поговорим по тези проблеми, да предложим решения, ако сме в състояние – те ни чукат на вратата. Предлагам дълъг списък с въпроси - главно за ориентация и създаване на обща координатна система...


Теоретични въпроси


• Какво е отношението между свое, родно и национално, как се променят те исторически? Какви видове чувство за принадлежност и какви разнородни идентичности съществуват във съвременния свят и как се съотнасят към националната принадлежност?


• Какви са трудностите пред идеала за "гражданска нация", принципни ли са или практически, възможно ли е да бъдат преодолени, с какви политики? Как е възможно "националната идентичност" да включва и граждани, които не са от същия етнически произход или имат различна култура?


• Възможна ли е "хладна" спокойна и рационална национална идентичност, която не включва дълбоки емоционални пластове? А желана ли е?


• Може ли да се излезе от травматичната логика на признанието (малката нация, която иска да бъде забелязана на световната сцена и да докаже "че и ний сме дали нещо на света"). Желано ли е това?


• Какво е националното - автентично лично/колективно чувство за традиция и историческо траене или наличен "символен ресурс", с който се оперира политически и ситуационно? Ако е второто - какъв тип ресурс трябва да бъде днешният патриотизъм – индивидуален, граждански, партиен, държавен, образователен, всичко това едновременно?


• Често разграничават "патриотизъм" от "национализъм" с твърдението, че едното е любов към родното, а другото е омраза към чуждото, ксенофобия – съгласни ли сте с това?


• Какво означава "национална принадлежност" в началото на XXI век, времето на дигитални медии и глобални потоци от стоки, финанси, хора, образи и информация, на огромни миграционни движения, флуидни и хибридни идентичности? Как да се отнасяме към глобалната медийна комодификация на плоските, екзотични образи на националното, които и национал-популизмът употребява?


• Как да се противостои на упадъка на знанието за нацията, историята и националната култура и възхода на националистическите митологии?


Практически и политически въпроси


• Възможен ли е български патриотизъм днес, който не повтаря грешките на миналите национализми?


• Има ли примери и модели в днешна Европа и в съвременния свят, които могат да ни помогнат в това отношение, както и при изграждане на съвременно чувство за принадлежност?


• Възможно ли е патриотизмът да се разшири и да включва "патриотизъм към общото отечество Европа"? Желателно ли е това?


• Еднакъв ли е патриотизмът на уседналите, живеещите в България, и на различните видове емигранти; какви са националните чувства, на онези, които са извън територията, има ли публичен дискурс, който ефикасно да ги изразява?


• Възможно ли и редно ли е протестната, гражданска и неофициална енергия в съвременния граждански патриотизъм (от типа "Обичам родината, мразя държавата") да бъде използвана политически, но не манипулативно?


• Възможно ли е патриотизмът да бъде "демонополизиран", така че да не се схваща като задължително принадлежащ на крайно десните, ксенофобите, защитниците на "българщината"?


Проблемът за националпопулизма


• Защо възниква, срещу какво и за какво се бори съвременният националпопулизъм? Каква е неговата местна българска специфика?


• Кои са агентите и каналите, какви са реториките на националпопулизма?


• Как националпопулизмът се отнася към пост-истината и живота в митове в информационни балони?


• Как националпопулизмът се свързва с върналия се на мода дискурс на геополитиката?


Най-важни и спешни въпроси:


• Как е възможно да се пробие все по-монополната реторика на националпопулизма, която все повече се масовизира?


• Възможно ли е днес да бъде бъде създаден толерантен и гъвкав патриотизъм, който създава друго "отворено" усещане за солидарност и принадлежност и не произвежда непрекъснати противопоставяния с чуждото?


• Как да ориентираме нашето съвременно чувство за принадлежност към бъдещето, а не към миналото? Към вписване в Европа и света, а не към изолация и противопоставяния?


• Какъв трябва да бъде публичният език, на който това трябва да бъде изразено? Коя би била неговата централна метафора? Какъв патриотичен разказ би предложил той, различен от банализираните исторически травми и екстази, героизми и виктимизации на национал-популизма?


• Ще бъде ли въпросният нов език на патриотизма "конкурентно способен", т.е. реторически ефикасен сред агресивната и фрагментаризирана среда на брутални хули към публични личности и говорители на толерантността, сред "въздуха" от агресивен националпопулизъм и пост-истина?


И в по-далечна перспектива:


• Какъв тип нормотворчество би произтекло от едно ново схващане на патриотизма и принадлежността? Какви трябва да бъдат законодателни инициативи, както и произтичащите културни, образователни и институционални политики?


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK