Неудобни въпроси за толерантността, народа и водачите

Паметна плоча за Димитър Пешев

© Асен Тонев

Паметна плоча за Димитър Пешев



Толерантността на народа е разтегливо понятие и с него много се спекулира. Като цяло българите са толерантни към своите евреи и не са антисемити - нито преди 76 години, нито сега. Антисемитите и тогава са били малцинство, но страхуващите се за хляба си и безразличните - голямо мнозинство. Вярно е, че огромната част от това мнозинство е съчувствало на евреите – и тогава, и сега.


Народът е съчувствал, но реално не можел много да направи без своите политически демократични водачи като Димитър Пешев, без митрополитите на църквата, интелектуалци.


Но дали днес безразличното и страхуващо се за хляба си мнозинство съчувства на етническите и религиозните малцинства, на емигрантите и бежанците в "свободна и демократична, европейска България"? Данните сочат, че май повече мрази даже своите, които им съчувстват...




Сега антисемитите и изобщо мразещите различните хора за съжаление са много повече в сравнение с "буржоазна" и "фашистка" България преди 76 години. И ако днес трябваше народът да спасява някое свое етническо или религиозно малцинство, се съмнявам, че резултатът щеше да е същият. Комунизмът и днешното му посткомунистическо продължение доведе до озверяване и овълчване на "народа" и това трудно може да се скрие и още по-трудно да се преодолее. 45 години не зная дали ще стигнат.


Ето - казват, че режимът на цар Борис Трети бил авторитарен и даже монархофашистки, значи всички е зависело лично от него, но не и спасението на почти 49 000 български евреи.


Народът нямал думата, но спасил евреите - няма логика, но е красиво. Безличните, безразличните обичат да се скрият зад благородното понятие "народ", което спасява и тяхното безчестие. И те се кичат като спасители – когато е лесно и удобно. А когато е било трудно и опасно?


Защо "народът" не спаси преселилите се през 1942-1943 г. близо 10 000 не евреи, а родни българи от Украйна, спасени в България от червения терор и гладомора? Защо позволи през 1945 г. същите тези спасени българи да ги откарат в много по-страшните от нацистките съветски концлагери, от които малцина са оцелели?


Защо не спаси "народът" и спасителите на българските евреи, а ги вкара в "наши" концлагери и затвори, ако не ги изби без съд и присъда след "победния Девети септември 1944"? Защо даже някои спасени осъдиха своите спасители като Димитър Пешев на дългогодишен затвор и даже за "антисемитизъм"!


Защо дори днес, ако се каже тази истина, веднага могат да те обявяват за антисемит?


Ами колко българи протестираха против позорния "възродителен процес" насилствено сменил имената на нашите сънародници от турски етнически произход? Беше опасно, нали?


Колко подкрепиха тогава, преди 10.11.1989 г., Декларацията на "Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България" в защита на нашите сънародници? Не излязоха ли хиляди, организирани от БКП и ОФ, манифестанти да громят "предателите и родоотстъпниците" от клуба, застъпили се за своите сънародници, прогонени в Турция?


Тези въпроси не ги задаваха нито преди, нито сега по време на "честванията" и "Марша на толерантността". Неудобни са някак. Не са политически коректни. Принизяват борбите и страданията на "народа". А той винаги е прав. Дори когато греши - като тези, на които вече не вярва.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK