Гражданският патриотизъм и новият исторически разказ

© Анелия Николова

Доц. Стефан Дечев участва в третия форум "Култура, ценности, патриотизъм и национализъм" на движението "Реформи в културата" с темата "Възможен ли е нов патриотизъм и нов исторически разказ?". Текстът е предоставен на "Дневник" от движението "Реформи в културата".

Патриотизмът в днешно време, когато страната ни е част от Европейския съюз и е приела най-общите му ценности, не може да бъде друг освен граждански и конституционен. Негова ще е задачата да утвърждава ценности, които са залегнали в самата Конституция, както и при създаването на европейския проект. Основната му цел може да бъде единствено изграждането на съвременна България като демократична, правова и просперираща държава, която да е удобно място за живеене на нейните граждани, без разлика на етнос, религия, пол или сексуална ориентация.

И доколкото гражданският или конституционен патриотизъм не е просто заместител на традиционното национално разбиране на феномена, той ще се нуждае и от нов "голям исторически разказ", построен върху съвършено различна ценностна основа. За това е нужно самата историческа гилдия да надмогне дългосрочното си дълбоко колебание между принципите на демокрацията (включваща зачитането на законите и всички малцинства с човешките им права), от една страна, и подчертания романтизъм и национализъм, от друга (дълбоко навлязъл в професионалната ценностна система).

На какви изисквания най-общо трябва да отговоря тази история?

На първо място новият разказ означава край на разбирането за "национална история", която шества през вековете. Той ще изисква също средновековните държави с име "България" да бъдат оставени там някъде в миналото, а не да изпълняват ролята на подпори на съвременен национализъм, стигащ понякога и до ксенофобия. Най-после историческият разказ трябва да се раздели с представата за наличие на някакъв етнокултурен континюитет от ранното средновековие до настоящето. Не може повече да се поддържа разбирането за националната (народностната) принадлежност като "природно" дадена. На младите трябва да се обясняват постиженията на съвременната наука за етничността като определено субективна и едновременно с това динамична категория. От тях не бива да се крие наложилото се в науката разбиране за предмодерните народи като езиково и културно разнородни и нестабилни групи.

Новият учебник трябва да създава усещането и да изгражда представите за мозаичния характер на предмодерните държави, за често срещаното безразличие сред обикновените хора по въпросите на етническата и национална принадлежност. Най-после нужно е и окончателно разделяне с все още господстващата в немалка степен наивна представа за историческа Истина.

Ще е нужно също едно цялостно преосмисляне на османския период
и "нормализацията" на неговото третиране

В това начинание ще трябва да бъдат привлечени сериозните усилия и постижения на съвременната османистика, които по достъпен начин да бъдат разказвани на подрастващите.

От тотално преосмисляне се нуждае идеята за "Българско Възраждане"

при която на учениците да се внушава, че в резултат от развитията през 19 в. се поставя началото на нещо напълно ново като общност, което не е съществувала в подобен вид през Средновековието. А най-важното е, че този период на изграждане на нацията продължава и чрез институциите на самата новосъздадена българска държава след 1879 г. Заедно с това нужно е да се подчертае, че това непознато досега явление става възможно най-вече благодарение на новите идеи, които пристигат от същата тази за много днешни патриоти "лоша" Европа. Дори и самото изграждане на българската държава след 1878 г. – както е добре известно, но често се забравя – става поради заемките на модели на държавно строителство, които идват от същата тази Европа. Та нали самата сякаш "сакрална" Търновска конституция по своеобразен начин извървява пътя от Брюксел до старопрестолното Велико Търново.

Новият исторически разказ е необходимо да даде по-чувствително място
на историите на всички днешни малцинствени групи

с които българите живеят в миналото – турци, мюсюлмани (помаци), евреи, арменци, роми, власи, гагаузи, татари и т.н. Игнорирането и скриването или пък подпъхването на тяхното минало, пренебрегвайки неговите твърде специфични исторически преживявания, в "големия разказ" за българското през вековете е несъвместимо с гражданския патриотизъм.

Това означава и завръщане към възгледите на един Иван Шишманов, който още в далечната 1895 г. на страниците на "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", предупреждава категорично: "Изследването на нашата националност, както толкова пъти се е повтаряло и тук и другаде, само тогава ще лежи на здрава научна основа, когато се изследват, преди или заедно с нея всички етнически фактори, с които тя е влязвала в съприкосновение и по-близко сношение."

Достатъчно е да хвърлим поглед върху много от изследванията, не дай Боже, публични изявления в медиите на мастити историци от миналото, както и на някои техни днешни следовници, за да видим, че за тях един подобен възглед за разказване на миналото е напълно недопустим.

Важно е да отбележим също, че след множеството карти на Велика България и Санстефанска България за учениците остава напълно скрита една мощна антисанстефанистка традиция в българското минало, включваща дейците на Съединението от 6 септември 1885 г., стамболовисти, радикалдемократи, земеделци, социалисти, дейци на ВМОРО и т.н.

В учебниците и в "новия исторически разказ" се нуждае да се популяризират и примерите от миналото на граждански патриотизъм. Колко от подрастващите знаят, че сам Захари Стоянов, когато се създават дружините "България за себе си" през 1886 г. за отпор срещу руския имперски натиск след абдикацията на княз Александър I, - само някакви си 10 години след Априлското въстание, - настоява в тях да бъдат записвани и поданици на Княжеството турци, тъй като иде реч за защита на общото отечество.

Поради това трябва да бъдат представяни и всички срамни случаи на изстъпления на българи срещу малцинства – от случаи на мародерство срещу турските махали още по време на Руско-турската война от 1877-78 г., през антигръцките погроми от 1906 г., до множеството изстъпления на цивилно население или български военни по време на войните.

На разказа за "жертвата" трябва да бъде сложен край

И колкото по-рано, толкова по-добре. И тук историята за "спасението" на българските евреи от депортация в лагерите на смъртта не може да не бъде допълван от разказа за приетия антиконституционен Закон за защита на нацията, както и за депортацията на 11 343 от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот.

Не на последно място трябва да се проследи и цялостният процес на осъществявана от държавата "българизация" на икономиката, свързан с изтласкване от стопанските им позиции на турци, гърци, евреи, арменци Особено срамно е асимилационната кампания, наречена "Възродителен процес", и етническото прочистване, подвизаващо се и до днес като "Голяма екскурзия", да се мъдрят с по няколко изречения. Съучастието на български историци в идеологическата обосновка на тези начинания (достатъчни са само имената на Петър Хр. Петров и Илчо Димитров, бивши преподаватели в катедра "История на България" при Софийския университет) са добре известен факт, но докога ще се подценява или маргинализира темата, маскирана с по няколко изречения в други уроци.

Новият исторически разказ за миналото се нуждае от цялостно представяне и на богатото разнообразие от културни преплитания в историята, които поставят под съмнение изобщо разбирането за чисто "национални традиции" и чисто "национална история". Ученикът, който е запознат с лутеранските корени на коледната елха и пристигането на този германски феномен в България чрез посредничеството на руските офицери и дипломати в България, ще гледа по различен начин на понякога войнственото днешно отношение към празници като Св. Валентин или Хелоуин.

Не на последно място в тези учебници трябва да присъства
и скритата история на пола

Да, точно за същата история на хора с различна сексуална ориентация става дума с техните проблеми от миналото. Та не са ли и те част от българската гражданска нация? И ако на някого това му се струва прекалено авангардно, можем определено да кажем, че намаляването на разбирането за авангардност на проблематиката, ще е право пропорционално на приближаване на България към европейските стандарти, което ще рече и култивиране в нея на истински граждански патриотизъм.

Този нов исторически разказ само би могъл да се превърне в основа за култивиране на нов патриотизъм, базиран на Конституцията и съвременното хуманитарно и социално, а в този смисъл и историческо познание. Конституцията може и да е абстрактен документ, но живият разказ за така описаното минало и ужасяващите картини за това какво могат да предизвикат национализмът и ксенофобията, може да компенсира студенината на конституционните текстове. Тази история в България изглежда все още утопична. Но разговорът за нея се налага да започне още сега.