За гражданския патриотизъм и заветите на Левски

Пред паметника на Васил Левски, 2015 г.

© Юлия Лазарова

Пред паметника на Васил Левски, 2015 г.



"За гражданския патриотизъм и символът Левски" беше темата, избрана от проф. Петя Кабакчиева за третия форум на движението "Реформи в културата". Дискусиите за културата, ценностите, патриотизма и национализма бяха през март във Велико Търново. "Дневник" публикува текста, предоставен от движението "Реформи в културата":


Проблемът – откъсване на нация от държава


Азбучна истина е обвързването на възникването на нациите с модерната държава. Нацията е "привързана" към политически суверенна държава, и същевременно предполага, по думите на историка Бенедикт Андерсън "усещане за сплотеност, за силно, хоризонтално другарство, между хора, които не се познават".




В България обаче нацията и държавата не са сдвоени. Защо?


Първо, отношението към държавата е негативно - всички социологически изследвания от доста години насам показват крайно ниско доверие в държавните институции. Лайтмотивът "страната ни е хубава, но държавата – скапана" дори се е превърнал в клише. Второ, няма и хоризонтално чувство на другарство и сплотеност между българските граждани. Европейското изследване на ценностите – и през 2008, и през 2018 г., показва ниско междуличностно доверие – около 80 на сто от анкетираните твърдят, че с "повечето хора много трябва да се внимава". Налице е голяма атомизация на обществото – хората имат доверие на семейството и близките си приятели и се страхуват от всеки непознат, особено от чужденци.


Следователно, не ценим държавата си и нямаме усещане за национална сплотеност. Това означава ли, че ние, българските граждани не се гордеем с нацията си. Отговорът е отрицателен – гордеем се, и тази гордост нараства.


Ето разпределението на отговорите на въпроса "Доколко сте горд, че сте български гражданин?"/1999 г. – светлосиньо, 2008 – по-тъмносиньо, 2018 – тъмносиньо./:


За гражданския патриотизъм и заветите на Левски


Тези данни показват растяща гордост от това, че сме българи и постоянстващо ниско доверие в държавните институции. От какво се гордеем, каква е нашата национална идентичност?


Типове нации и национални идентичности


Ако използваме разграничението, въведено още от Фридрих Майнеке, на културни и държавни нации: "на такива, които почиват предимно на някакво съвместно преживяно културно наследство, и такива, които се основават предимно на обединяващата сила на една обща политическа история и конституция", могат да се обособят и два типа национална идентичност – етническа и политико-гражданска. Първият тип идентичност черпи ресурсите си и емоционалната си сила от историята, а втората стъпва върху уважението на държавните институции и закони, и трябва постоянно да се самодоказва чрез политическо участие. "Съществуването на една нация е всекидневно допитване до всички" е написал Ернст Ренан.


Тези две идентичности не могат да се разглеждат като напълно обособени, те трябва да се допълват. Подчертавам обаче значението на политико-гражданската идентичност, защото тя е носител на ключови европейски ценности: зачитане на демократичните институции и ред на модерната правова държава, на правата и свободите на всички нейни граждани. Тя изисква активно политическо участие в защита на тези ценности, гарантира плурализма в регулацията на държавата. Тази идентичност е отворена, претендираща за универсалност, тъй като приема всички хора за равни по достойнство, и пред закона, отвъд раса, етнос, пол и т.н.


Известният немски философ Юрген Хабермас твърди, че "Нацията на гражданите намира своята идентичност не в етнико-културни общности, а в практиката на гражданите, които активно упражняват своите права на участие и комуникация". А културната/ етническа национална идентичност набляга на общия исторически произход, "потекло", в най-крайни варианти този произход се мисли като кръвна връзка. В много случаи етническото е нерефлектирано, то е "ние" чувство, което в определени ситуации достига до конфликт с други "ние" идентичности.


Каква е националната ни идентичност?


По начало като примери за нации, изграждащи се на базата на обща история и култура се дават Германия и балканските държави. България попада в тази група. Изследванията потвърждават това. Ниското доверие в държавните институции и неособено голямото политическо участие не говорят за политико-гражданска идентичност. Това, което високо ценим, е българската култура. На въпроса "Доколко важно е за теб да споделяш българската култура" 95 на сто от анкетираните в Европейското изследване на ценностите са дали отговори "Много важно" /73%/ и "Доста важно" /22%/.


Под "българска култура" може да се разбира всичко. Медиите непрекъснато показват нейни различни образи. Уникалните ни традиции – мъжкото хоро на Богоявление, кукерски празници, нестинарки; историческото наследство, тръгващо от траките, гръцката и римската античност; следват манастирите, църквите и средновековните крепости; стигаме до възрожденските ни градчета и паметни места. В последно време много нашумя и т.нар. "чиния" – паметникът на Бузлуджа; и т.н., и т.н.


Но "българската култура" включва и всекидневни "изконни" български наслади – ракия, луканка, сирене /наше, не гръцко/, кисело мляко, шопска салата, "най-вкусните български домати", розово масло и т.н. Като че ли най-малко под "култура" се разбира "художествена култура" - "Магията на българските гласове" може би са популярни, но едва ли са много чувалите за Райна Кабаиванска, Александрина Пендачанска, Соня Йончева.


Изследванията показват и гордост от красотите на българската природа – от "гордите сини планини", Рилските езера, морето, розите.


Така че гордеем се с културата си – традициите, и с красивата природа, но с държавата си – не. С "1300 годишната" си, че и повече, държава може, но не и със сегашната. Изследване с ръководител професор Евгения Иванова показва, че значимите събития и герои за нас са във Възраждането и Средновековието, мнозинството български граждани по-скоро копнеят за една отминала, или въображаема, държавност, пренебрегвайки като цяло настоящето. Данните от проучванията показват, че националната ни идентичност е етнически консолидирана, и, в съчетание с недоверието към държавните институции и атомизацията на обществото, тази комбинация води до опасни за бъдещето на Република България нагласи и тенденции.


При нарастващо оценностяване на българското, без политико-гражданска идентификация, има опасност "българското" все повече да се субстанциализира, и при убеденост в криза на демократичната система у нас, да доведе до увеличаване на национал-популистките изолационистки нагласи, отхвърлящи всяка различна група като чужда, както и демокрацията по принцип, и до желание за управление на "силен водач без парламент и избори"/ нагласа, споделяна от около половината от анкетираните в ЕИЦ 2018/.


Този процес вече тече. Появява се антисемитизъм, засилва се традиционно недоверие към ромите-цигани, преминаващо във взаимна омраза, страхът от бежанци и емигранти е голям. Липсата на институционално и междуличностно доверие, на съпричастност, корозира социалната тъкан на обществото и крие непредвидими рискове от избухване на уж неочаквани конфликти.


За Левски


Идеалът за гражданската ни идентификация е пред очите и в паметта ни – заветите на Левски. Левски, с чийто лик злоупотребяват националисти и национал-популисти, налагащи ограничена етническа идея за "българщината", стъпваща върху расизъм, сила, "кръв", борба. Патриотизмът на Левски е граждански, водеща е визията му за политическо устройство, за "свята и чиста" "демократска" република, в която "от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай, ще бъдат равноправни на българина", и ще се подчиняват на общ закон, гласуван с вишегласие.


Залогът за интерпретациите на Левски е залог за пътя, по който ще тръгнем – на уважението към ценностите на чистата и свята "демократска" република, в която всички народности ще се подчиняват на общ закон, или на културното и етносно противопоставяне – ние, българите срещу чуждите нам по раса, етнос, вяра, териториална принадлежност. Първият път е битка за изграждане, укрепване на републиканските ценности и институции, вторият – на културния и етносен конфликт с пушка в ръка. Пътищата извеждат към различни хоризонти, с различна хуманитарна цена. А цената може да е твърде скъпа.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK