Дама от страната на Гяуров

Дама от страната на Гяуров

© Юлия Лазарова



Неотдавна, вървейки из Виена, вниманието ми беше привлечено от смътно познат образ. На витрина на Дом "Хуго фон Хофманстал" имаше плакат, който обявяваше, че вътре има изложба с фотографии на Николай Гяуров. Да, на същия – на българския оперен певец. Естествено, любопитството ми се задейства, влязох, съобщих, че съм от България и че бих искала да разбера по какъв повод тук има такава изложба. Момичето, което ме посрещна, каза, че ще извика директорката на дома, набра телефонен номер и рече: "Една дама от страната на Гяуров иска повече информация"


От страната на Гяуров?


Ако ме попитат откъде съм, никога не би ми дошло наум да се представя по този начин.




По-скоро бих използвала географски описания – Стара планина, Черно море Намирам, че постиженията на отделни творци са техни лични, че аз нямам нищо общо и съответно не е прилично да се възползвам от славата им, особено ако са се сдобили с нея в чужбина. Та аз дори не съм им ръкопляскала там. Но очевидно момичето отсреща не мислеше така, нейната логика се движеше по линията на "роден в" Всъщност нищо против, дори прозвуча ласкаещо, бях издигната в ранга "специален посетител".


Директорката на Дом "Хуго фон Хофманстал" (Хуго фон Хофмастал е австрийски писател и драматург от края на XIX – началото на ХХ век) се оказа преводачка от френски, основала дома след пенсионирането си с идеята да представя автори от граничната зона между музиката и словото. А Николай Гяуров й бил страст още от младини, намира го за един от най-добрите оперни басове, гледала го е във всичките му представления във виенската Щатсопер, в Париж и няколко пъти в Италия. Идеята за изложбата е нейна, тъй като


тази година се навършват 90 години от рождението му.


Никога не се е срещала на живо с него, винаги е била долу сред публиката. Но пък снимките в изложбата са от човек, който имал личен контакт с певеца, един от т.нар. ловци на автографи. Също почитател на операта, събрал през годините хиляди автографи от изпълнителите на виенската сцена. Изложбата представя Николай Гяуров в различни сценични превъплъщения, долу на снимките неговия подпис.


Директорката на дома също се отнасяше към мен като към особен гост, защото идвам от страната, в която е роден певецът. Каза, че през 1985 г. Гяуров приема и австрийско гражданство, което го прави и "неин", но в крайна сметка нали операта е наша, обща


Макар случката да остави у мен топло, необяснимо вълнение, почти я бях забравила до момента, в който се появи


съобщение за поредното, вече пето Голямо българско хоро в Брюксел.


Спорът "за" и "против" също вече има дългогодишна традиция и предполагам, че на всички ни е дошъл до гуша. "Искахме да подчертаем уникалността на българските традиции и привързаността ни към християнските ценности. Вярвам, че България има нужда от позитивните послания на своите традиции, както и от по-добър имидж по света във всяка една социално-икономическа сфера" – обяснява целта на хорото настоящата и вероятно бъдеща евродепутатка Ева Майдел. И още: "то (хорото) показва не само красотата на автентичния ни фолклор, но и талантливото лице на българските музиканти, изпълнители и творци."


Сигурна съм, че под думите й биха се подписали всички български политици от настоящия парламент без разлика в партийната принадлежност. Сигурна съм, че същото биха направили и по-голямата част от избирателите, също без разлика в партийните им пристрастия. Защото, дали изтормозени от мигранството или от живота по родните си места, очевидно всички те имат нужда от напомпване на самочувствието и искат да чуват само едно: син съм на земя прекрасна, син съм на юнашкото племе. И Майдел (името може да бъде заменено с имената на всички останали сегашни политици),понеже иска да води хорото и догодина, изрича думите, което ще легнат на сърцето на електората. Иначе казано – "полегнала е Тодора, за всички, които я пожелаха".


Оказва се обаче, че тази година хорото в Брюксел съвсем не е спонтанно заиграване на площада, нито пък българска инициатива. Дори преди време да е било, брюкселци са го вкарали в рамки и сега то е част от фестивала Balkan Trafik! Заедно с българските ансамбли в хорото ще участват групи от Албания и Румъния. Обявено е не като българско, а като балканско. Самият фестивал е посветен на Югоизточна Европа и представя творци от литературата, театъра, музиката, киното. Сред тях не намерих български имена и естествено възниква въпросът


защо българската страна не се е постарала да представи и автори от други сфери освен фолклора.


Според Майдел денят на хорото е специално избран, че да съвпадне с православния Великден. Най-вероятно денят е избран така, че да не съвпадне с католическия Великден. Освен това "привързаността към християнските ценности", за които говори евродепутатката, не присъства сред т.нар. европейски ценности, които са: човешко достойнство, свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона, права на човека. Към последната ценност спада и недискриминация въз основа на религиозна принадлежност, но това е нещо съвсем различно.


Изводът от всичко е, че тази година Ева Майдел ще води хоро, наречено Голямото балканско хоро, което е част от 13-тото издание на фестивал, посветен на страните от Югоизточна Европа. И това е чудесно! Няма националистични напъни, има нормално общуване сред равнопоставени партньори. Участниците могат само да бъдат поздравени.


Но българските граждани не получават тази информация. Какво ни пречи да не тръгваме към почти всичко, първо сочейки "уникалността на традицията си"? Защо новината за фестивала Balkan Trafik се представя у нас, обвита във воала на национализъм плюс православие? Защото очевидно колелото на злоупотребата с тях вече така бързо се върти, че никой политик не смее да скочи в движение от страх да не си счупи главата. И също така защото предполага, че ако се измести встрани от националистично-православната писта, мястото му на секундата ще бъде заето от представител на друга политическа сила, която по название може и да е друга, но по използване на българщината същата.


Песимистка съм, че ще се появи скоро политическо лице, което да дръпне юздата на необуздания национализъм.


Може би трябва да изчакаме да втръсне и носителите му (народа)? Но ако дотогава чергата се подпали под краката на всички?


Тук се връщам към първата част на текста, която, надявам се, не сте забравили: изложбата във Виена, посветена на Николай Гяуров. Случката показва, че не е необходимо да нахлуваме грубо и невъзпитано в чужди територии, за да ни забележат. Националната принадлежност сама по себе си не е нито хубава, нито лоша, така че е безсмислено да я врем в носа на другите, дори и да сме с най-красивите китки в косата и най-тежките накити на шията. Но ако някой някога някъде макар и облечен в банални всекидневни дрехи успее чрез таланта, труда, усилията си да спечели уважението на публика и колеги в чужбина или в международна група, тогава и ние, незабележимите му сънародници, ще поемем от отразената му светлина. Както се случи с мен в Дома "Хуго фон Хофманстал". Уверявам ви, много е приятно да те нарекат "дама от страната на Гяуров". Признавам, националната гордост забълбука вътре в мен и от получилите се балончета аха-аха да литна от доволство.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK