Кога образованието ще остави реториката от 19-и век

Образователната институция е болезнено и безвъзвратно остаряла.

© Николай Дойчинов

Образователната институция е болезнено и безвъзвратно остаряла.



Авторът е основател на сдружението за популяризиране на съвременна балканска култура Balkans - Ways to Friendship.


Още не мога да изгоня от мислите си образа на загрижената майка във "Фейсбук", която се кани да удари шамар зад врата на детето си, понеже ѝ казало, че Гергьовден е най-големият празник на ромите в България, обаче се спряла, понеже видяла, че в учебника му наистина го пише. И пише още, че денят се празнува и от мюсюлманите и от още какви ли не други народи и вери. И както била бясна на детето си, прехвърлила справедливия си гняв върху учебника. Защото не може те да обясняват на детето ѝ, че Гергьовден не е само български и само християнски празник и че се чества от сумати други хора.


Защо е тази нарастваща истерия към другите, които уж все посягат на нашето,




към тоталната приватизация на световната и човешка история, в името на това да се чувстваме единствени и защитени? От какво точно не е ясно, но защитени.


Образователната институция е болезнено и безвъзвратно остаряла. Амортизирала се е, скърца, рони се и скоро ще ни се стовари на главите. Независимо дали още сме под покрива ѝ, или отдавна сме избягали. Какво представлява всъщност образованието? Или какво би трябвало да е то по дефиниция? То не е просто натрупване на базисни познания за физическия свят, в който живеем. То е преди всичко изграждане на личност. Фабрика за индивидуален абсолют. Оформяне и извайване на лични реалности на базата на някаква базисна обща, но оставяйки общата само като база.


У нас обаче все още образованието се възприема по възрожденски. Така, както се е възприемало в края на 19-и век, когато такъв подход е бил напълно оправдан и крайно необходим. За да се възродим първо, а после - запазим като нация. Днес обаче времената са други, а


образованието ни е все така силно центрирано върху националното, а не върху личностното самосъзнание.


Все така младите българчета се учат да поставят националността си над всичко останало, дори над себе си, да я защитават пламенно, а ако се наложи - и с оръжие, да са повече горди с минали колективни, отколкото с лични постижения, и да бдят за непринадлежащи, които по правило идват нещо да ни отнемат, защото такива са били времената и такова мислене и поведение са налагали те. Но вече не са. Вече не сме в нашето си село, а в глобалното.


И не че има нещо лошо в това да научиш важното за родовата си памет и история, да знаеш победите и пораженията на дедите си, да се поучиш от тях, да разбереш кои са били враговете им и имали ли са приятели. Но когато това става все още с методите и риториката, валидна през 19-и век, във време, коренно различно от онова, настава объркване, появяват се несъответствия с реалността и морални дилеми, парадоксални логически конфликти, които в крайна сметка водят до естествено желание да избягаш от всичко това, да се затвориш в комфортната си зона, наложена ти от ранното детско образование, и да изпаднеш в застой. А застоят в динамична среда като днешната е регрес.


Не е ли толкова по-добре


българчетата от малки да бъдат учени колко пъстър е светът,


колко много приключения има в него, колко много за откриване, дори в собствената им държава? Колко е хубаво да срещаш различни хора, да разменяте опитите и културите си и да се обогатявате взаимно. Не е ли толкова по-хубаво да знаем от малки, че сме интересни и прекрасни, но не сме уникални и има още толкова много интересни хора, че всички сме хомо сапиенс със своите мечти, страхове и вярвания и всички сме еднакво важни и еднакво заслужаваме да си опитаме късмета на тая земя.


В днешно време националната ни принадлежност е гарантирана по презумпция. Не е под въпрос, не я заплашват зли орди, не е предопределяща за по-нататъшното ни личностно развитие. Даже е по избор, който не те поставя в различна категория.


Не е ли по-добре да се дивим колко много различни хора могат да празнуват един и същ празник, вместо да им се ядосваме и да си мислим, че нещо са ни взели и че някой така иска да ни затрие? Майката на детенцето да се зарадва, че учебникът, незнайно как промъкнал се с такъв текст между всеобщата истерия, помага на сина ѝ да стане широко скроена индивидуалност вместо облещен, бранещ стадото си с прът от невидими злосторници и крадци?


Не е ли време и образованието ни да преживее най-сетне своето възраждане и от възрожденско да стане възродено и


отварящо широки хоризонти вместо сочещо утъпкани тесни балкански пътеки?


Всяка промяна в мисленето на едно общество се приема трудно и минава през хиляди тестови и качествени цедки. Нещо отпада, нещо остава и се надгражда. Винаги е било така. Във всеки период все някой е бранил нещо от вече несъществуващи опасности, били съвсем реални до съвсем скоро. Трябва време да смениш лещите с нови.


След 20, 50, 100 или 200 години нашите потомци ще гледат назад към нас и ще ни се смеят на тесногръдието и на погледите ни, заврени в собствения ни пъп. Сигурен съм, че ще стане. Реката никога не тече нагоре. Трябва само време.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK