България – Македония: ще останем ли в плен на "политиката на идентичността" (първа част)

България – Македония: ще останем ли в плен на "политиката на идентичността" (първа част)

© Reuters



"Дневник" препечатва анализа от блога на Огнян Минчев с разрешението на автора.


От гледна точка на здравия разум България следва да води своята политика спрямо Македония на две нива – на две "скорости". Бързата скорост в българко-македонските отношения е призвана да компенсира дългото забавяне и пропуснатите възможности за двустранно сътрудничество през последните три десетилетия. България първа призна независимостта на Република Македония през 1992 г., през 1999 г. двамата премиери Костов и Георгиевски подписаха двустранна декларация за отношенията, но сътрудничеството и партньорството между двете страни остана на незадоволително равнище – особено след смяната на двата кабинета в София и Скопие през 2001 г. Няма нито един реализиран икономически проект, значима инвестиция или съвместна инициатива, които да отбелязват развитие на двустранните отношения през този период. Общите приказки за дострояване на железница между София и Скопие, реализацията на магистрален път като част от полузабравения коридор № 8, списъкът с добри намерения и нереализирани проекти може да бъде продължен.


Причините за това са малко на брой и са доста очевидни. През 90-те години и през първото десетилетие на новия век България затъна в собствения си преход, и преживя съществен срив на своя институционален потенциал като държава, и драматична обществена трансформация, които оставиха страната в процес на разпад преди да осъществим частична мобилизация на ресурсите си за кандидатстване в НАТО и ЕС.




Македония бе в аналогична, но и още по-трудна ситуация. Ако България през целия този период оставаше до голяма степен привързана към контрола на руския постимперски проект в криза, Македония правеше първи несигурни стъпки извън хегемонията на Белград върху малката република. С покорство и немалко късмет, Скопие успя да остане почти извън драматичното кръвопролитие на пост-Югославия, съхранявайки почти изцяло структурите на всеобхватния сръбски контрол – върху институции, специални служби, медии и стопанство. Там където разоряващата се сръбска държава не успяваше да съхрани контрола си върху Скопие – ръка за помощ на Белград подаваше Атина. Въпреки ембаргото, което Гърция наложи на Македония заради името й, гръцките инвестиции и като цяло – икономическата експанзия на гръцкия капитал на практика в голяма степен поставиха македонската икономика под стратегически гръцки контрол.


България просто отсъстваше


Отсъстваше и останалият свят – кой ще тръгне да инвестира в разгара на постюгославското кръвопролитие и международно ембарго.


Втора причина от съществено значение за слабата динамика на българско-македонските отношения бе развитието на междуетническите отношения в самата Република Македония. През 2001 г. избухна криза между македонските държавни институции и въоръжения бунт на албански групировки, свързани с АОК в Косово, и реализирали се впоследствие чрез албанската политическа партия Демократичен съюз за интеграция в Македония. Под международно посредничество бе подписан Охридският договор, който доведе до разширяване на албанската властова автономност, особено на общинско ниво. Моделът на управление на Македония бе ориентиран към т.нар. "консенсуална демокрация", предполагаща и изискваща сътрудничество между голяма албанска партия и победилата в поредните избори македонска политическа сила (на практика – СДСМ или ВМРО-ДПМНЕ). България подпомогна правителството на Л. Георгиевски за справяне с кризата от 2001 г., но усилията на София се оказаха периферни спрямо общия процес на умиротворяване на междуетническите отношения в югозападната ни съседка.


Най-значимият фактор – причина за слабата динамика на двустранните отношения между София и Скопие обаче бе систематично провежданата "политика на идентичността" и от двете страни, която водеше в продължение на десетилетия до блокада на опитите за партньорство в различни области – включително на икономиката и развитието на инфраструктурата.


От югославската федерация
Република Македония наследи своята национална утопия


Изградена върху отрицанието на общото минало с България и върху представянето й единствено като агресор. Славянската версия на македонската национална история почива върху презумпцията, че хората, населявали териториите на географска Македония са били с изключително славянски произход и идентичност, за разлика от българите, които са преимуществено "татари" или пришълци от далечния изток на Азия. Тази етно-антропологична разделителна линия играе роля на базисна легитимация за съществуване на македонска идентичност поне от Средновековието насам. Оттук – претенциите за македонска идентичност на цар Самуил, оттук – претенцията за "македонски идентитет" на авторите и разпространителите на славянската писменост и култура и т.н. В доказването на небългарски произход и идентичност на македонската нация са включени и мероприятията по преименуване и дори фалшифициране на литературни, исторически и документални свидетелства, факти и процеси от близкото и по-далечното минало.


Наследили от бивша Югославия политическото високомерие и натиск върху България по т.нар. "македонски въпрос", лидерите на нова – независима Македония внесоха в нейната конституция и известния член, задължаващ македонската държава "да се грижи" за македоските малцинства извън територията на републиката. Този текст изигра значима роля в радикализирането на гръцката позиция по проблемите на независимостта и името на Република Македония.


Българската държава и обществено мнение също реагираха враждебно и неколкократно на опитите на специалните служби в Скопие (със запазено силно участие на Белград) да поддържат претенцията за "македонско малцинство" в Пиринска Македония, включително и чрез политически организации като "Илинден". Подписването на декларацията между двете страни от 1999 г. сне в значителна степен напрежението по този въпрос, без да го разреши окончателно.


Ескалацията на националистическите емоции е изпитано средство за съхраняване и заздравяване на политическата власт – лична, партийна или котерийна. Това бе добре известно на лидера на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски, който дойде на власт с изборна победа през 2006 г. Митологията за "античния произход" на македонската нация съществува от времената на югославизма и ентусиазирано се споделя и от определени лидери на македоската диаспора през последния половин век.


Груевски превърна "антиквизацията" в мощен ресурс – перпетуум мобиле на своята власт, която с времето придобиваше все по-ясно очертан кланово-авторитарен характер. С "античкия" националистически мит Груевски обслужваше властовия си статут далеч извън простата пропаганда, ентусиазираща младите македонци, че са наследници на Александър Велики. "Антиквизацията" като политика даваше твърди гаранции, че официалните отношения с Гърция не могат да бъдат регулирани, а това от своя страна ефективно блокираше процеса на европейска и антлантическа интеграция на Македония. Груевски нямаше интерес от интеграция в тази посока. Неговият бизнес и неговата власт бяха доста по-облагодетелствани от специалните му отношения и с Анкара, и с Москва, и с Белград, а и с Атина – на неформално ниво.


Така с "антиквизацията" македонската "политика на идентичността"
достигна предела на политическо самокапсулиране


поддържащо устойчивост и безнаказаност на кланово-авторитарния режим на Груевски.


Отношенията с България бяха хладни и неангажиращи – Скопие нямаше стимул да прави компромиси или да върви по пътя на регионално сътрудничество – двустранно или многостранно. Още повече, че перспективата за европейска интеграция през този период доста помръкна И двете версии на македонската национална утопия – средновековно-славянската и античната – бяха изградени върху отчетливи антибългарски идеологически предпоставки. Този факт има своето значение при формирането и развитието на "политиката на идентичността" спрямо Македония от българската страна на разделителната линия.


За българската национална идентичност Македония е травма


– рана, която е била открита твърде дълго, за да може бързо да зарасне или да се трансформира.


Травмата е нанесена с решенията на Берлинския конгрес, които ревизират утопията Сан Стефано, приета като даденост от новоосвободеното българско общество. Травмата се задълбочава в процеса на национално-освободителното движение в Македония, в което българската идентичност влиза в нелеки метаморфози в контекста на променящите се визии и стратегии на основните участници и съперници в движението. Парадоксално, но факт – поддръжниците на централизираната "върховистка" визия за обединение на свободна България с "многострадална Македония" са родени и израснали в самата Македония. Обратно, придошлите на вълната на национално-освободителния романтизъм към Македония дейци от всички други български краища, формират гръбнака на автономистката визия за бъдещето на Македония. Причините за автономизма са различни – идейни, стратегически и конюнктурни, но те се формират в контекста на нарастващото съперничество между София, Белград и Атина за подчиняване на македонското движение за еманципация от османска власт на собствените държавно-политически цели.


Както е известно, България губи това състезание – и през 1913, и през 1919, и след 1944 г., когато Сталиновата прислуга в София не просто легитимира югославистката визия за Македония, но провежда кампания за насилствена денационализация в българската част на Македония – Пиринско. Тази денационализация и до ден днешен се явява аргумент в подкрепа на основната иредентистка теза на македонизма – че македонците обитават всички дялове на географската област Македония. Пораженията на България, жертвите, дадени за българската кауза в Македония, предателството на българската кауза от страна на комунистическата колониална администрация след 1944 г. – това са жалоните на българската горчивина и трудна примиримост с наследеното статукво на поражението.


Признаването на независимата македонска държава през януари 1992 г. от България – първа в света – полага основите на една възможна промяна в отношенията между институциите и между обикновените хора от двете страни на границата. От българска страна съществуваше очакването, че югославистката доктрина на македонизма като антибългарска държавна идеология на Скопие ще изтлее в процеса на припомняне – от страна на самите македонци – на тяхната истинска идентичност.


Очакванията на българите се оказаха в значителна степен нереалистични


защото представата ни за самата македонска идентичност се оказа повърхностна и едностранчива. Разговарял съм с десетки македонци от всички поколения и убеждения – от истински изповядващи българска идентичност до яростни поддръжници на македонизма в неговите югославистки и "антички" версии (които между впрочем също са добре информирани за българската идентичност на предците си), и имам доста подробна представа за израстването на това, което е днешната македонска идентичност.


"Македонци се почувствахме през 20-те години", говореше ми в началото на 90-те македонският българин проф. Александър Димитров. "Българската армия бе дошла победоносно и след няколко години бе изтласкана обратно зад Деве баир. За нас настанаха времена на терор. Ако в училище кажеш една българска дума, учителят сърбин те бие с пръчка по ръцете и налагат глоба на родителите ти. Имай късмет да кажеш, че си българин – правилният отговор беше "прави сърбин". Дете съм бил и съм се оплакал на майка ми, че искат да се казвам сърбин. Тя ме успокояваше – е, кажи, че си македонче. А иди ти му кажи, пак се вълнувах аз. Отвън на ъгъла на къщата бе обущарската работилничка на баща ми – служил войник в българската армия. "Шуми Марица" припяваше той под ударите на обущарския чук, но с ъгълчето на окото си виждаше приближаващия се сръбски джандарин. "Шуми Марица" млъкваше и под ударите на чука се чуваше демонстративно друга песен – "Дунье ранке, дунье ранке, круше караманке" От гръцката страна на междата не е било много различно. След Втората световна война "Хабсбургът на Балканите" – Йосип Тито проявява геополитическо творчество, което носи на втория югославски проект впечатляващ успех. (Тук не забравяме ролята на Москва и подчинения й Коминтерн, но конкретната реализация на македонизма се случва в Белград и в Скопие.)


Македонската идентичност е легитимирана и – по-важно – приета. Защото тя спестява на македонските българи изпитанията да бъдат систематично виктимизирани от поредните победители – след поредното оттегляне на българската армия зад Деве баир. Ако тази мотивация съществува в историческия опит и колективното съзнание на македонските българи – да се обособят като македонци, има ли голямо значение каква точно идеологическа доктрина ще създаде и легитимира тяхната нова национална утопия?


Втората част четете утре


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK