България – Македония: ще останем ли в плен на "политиката на идентичността" (втора част)

© Reuters

"Македонската идентичност е легитимирана и – по-важно – приета. Защото тя спестява на македонските българи изпитанията да бъдат систематично виктимизирани от поредните победители – след поредното оттегляне на българската армия зад Деве баир. Ако тази мотивация съществува в историческия опит и колективното съзнание на македонските българи – да се обособят като македонци, има ли голямо значение каква точно идеологическа доктрина ще създаде и легитимира тяхната нова национална утопия?" Така завършва първата част от анализа на Огнян Минчев "България – Македония: ще останем ли в плен на "политиката на идентичността"?, публикуван в блога му. Следва втората част:

Посткомунистическа България не възроди
и не си припомни патоса на болезнения национален романтизъм спрямо Македония

И слава Богу! Но в една латентна и инертна форма мнозинството българи останаха с очакването, че македонците – щат не щат – скоро ще се признаят за българи, няма къде да ходят. Ние добре разбираме и наследството на сръбския – югославистки контрол върху Македония, и притаената мощ на УДБА-та върху македонския елит и институции (така както КГБ никога не си е отивала от България) Виждаме успешните сръбско-гръцки проекти за съхраняване на Македония в общата ос между Атина и Белград чрез издигането на власт на хора от бившия югокомунистически елит или като Груевски – от "ВМРО". Това, което също виждаме, но не можем да си обясним е масовата популярност на сръбския турбо фолк и на цялостната наследена от миналото сръбска масова култура в Македония.

Гневим се на все още разпространената югоносталгия, забравяйки две важни неща. Първо, че у нас също има немалко носталгици по времената на комунистическата диктатура. И второ, че времената на комунистическа Югославия се оказаха времето на най-заможно съществуване на македонците около Вардара кажи-речи в цялата им досегашна история.

Комбинацията между устояващата на времето различност на събратята ни край Вардар и очакванията те отново да припознаят ако не настояща българска идентичност, то поне очевидното си българско минало, доведе до създаване сред немалки групи на българското обществено мнение на едно специфично отношение на скептицизъм и раздразнение от оцеляващото статукво на македонизма в Република Македония.

Лидери на това отношение станаха публични фигури – "експерти по македонския въпрос", изградили кариерата си и популярността си върху систематично негативно (на моменти – подигравателно) отношение към македонската различност – оправдана или не. Тези хора бързо се превърнаха в лидери на българската "политика на идентичността" спрямо Македония. Те циментираха позициите и влиянието си съвместно със своите аналози в Скопие, които се препитават от традиционните постулати на антибългаризма, наследен от миналото и доизграждан в процеса на кризисно утвърждаване на македонската независимост след 1991 г.

Антибългаризмът и обидата от антибългаризма
се превърнаха в автоматизирани реакции на враждебност и конфликт винаги,
когато някой имаше нужда от тях

Българско-македонските отношения се превърнаха в процес, който е изумително лесно управляем от страна на всеки недоброжелател – както на България, така и на Македония, където и да се намира той – в Белград, в Атина, в Москва или другаде.

Стратегическата схема на торпилиране на българско-македонското партньорство и сближаване се отличава с пределна простота. Пращаш някого – в София или в Скопие – да излезе публично и да каже или да направи нещо гадно или обидно за другата страна. Каквото ще да е – взето от история, от настояще, ченгеджийска интрига, опашата лъжа. Може и нищо да не казва – достатъчно е изложба да направи, филм да прожектира, нещо безобразно на граничния пункт да организира (имаше такива случаи). От другата страна със сто процентова сигурност скачат на крака професионалните експерти по българско-македонските отношения. Следват дни – седмици на вдъхновена неприязън, нападки, заплахи и тотално отравяне на двустранните отношения за известно – по-кратко или по-дълго време.

Същите елементарни схеми се вихриха в навечерието на подписване на договора между България и Македония преди две години и преди ратификацията му. Аналогична бомба гръмна и в комисията за общото наследство – въпреки че тя би следвало да работи настрани от актуална политика и корист.

"Политиката на идентичност" не е феномен, който може да се прекрати или да се забрави. Както болезнеността на македонския въпрос за българското национално съзнание, така и отчаяната нужда от преподреждане на максимално убедителна национална утопия и идентичност на македонското обществено съзнание правят от "политиката на идентичността" неразделен спътник на българско-македонските отношения в обозримо бъдеще.

Задачата, пред която сме изправени,
е да разделим ролите и функциите на двата типа политика
в двустранните отношения между София и Скопие

Първо, в максимално бърз порядък да разгърнем и утвърдим политиките, практиките, проектите на двустранно сътрудничество в прагматичните области на икономиката, инвестициите, търговията, инфраструктурата, сътрудничеството в отбраната и сигурността, образованието и европейската интеграция, на междучовешките контакти.
Второ, да се въоръжим с търпение, упоритост и добронамереност за да разчистваме стъпка по стъпка натрупаните планини от конфликт, болка, враждебност и несъвместимост на "политиките на идентичността" – в дългосрочен план.
И трето – най-важно – да правим винаги оперативна разлика между едното и другото, между динамиката на прагматичното сътрудничество и бавното, внимателно преизграждане на съвместимост и близост в областите на идентичността – история, култура, наследство.

Договорът, подписан между България и Македония бе бавен десетилетия и стана възможен и реален преди всичко благодарение на стратегическата инициатива от страна на Запада да се стабилизират (Западните) Балкани предвид нарастващия алтернативен геополитически натиск и пробив на Русия и Турция в региона през последното десетилетие.

Москва усилено превръща Сърбия и Република Сръбска в Босна и Херцеговина в свои стратегически предмостия за нова подялба на Балканите (да споменем и арогантното навлизане на русия стратегически интерес у нас, в България). Турция води гъвкава и перспективна политика на интеграция на мюсюлманските общности на Балканите в своята стратегия за геополитическо завръщане в региона (позната и като неоосманизъм). Трудната функционалност на Босна и Херцеговина, ескалацията на конфликта между Белград и Прищина и крехкият етнически баланс в Северна Македония са само примери в пъзела на полуомиротворените след кръвопролитието от 90-те години Балкани.

В този контекст кланово-олигархичният режим на Груевски играеше ролята на ключов фактор за ефективно блокиране на двустранните отношения както с България, така и с Гърция и Албания. Тази блокада предотвратяваше дори и най-малките стъпки за европейска и атлантическа интеграция на Република Македония и откриваше широко вратата за навлизане на руския и турския стратегически интерес както в Македония, така и в по-широкия регион около нея. Затова смяната на правителството в Скопие и позициите, заети от новия премиер Заев отвориха качествено нови възможности за подобряване на българско-македонските отношения като част от ускорения процес на евроатлантическа интеграция на самата Македония.

Новата динамика на българско-македонските отношения и разрешаването на поредица двустранни проблеми, наследени от десетилетия бяха част от този ускорен процес на интеграция на Македония, който изискваше разрешаване на проблемите между Скопие и неговите съседи.

Както българско-македонският договор, така и Преспанският договор между Атина и Скопие се оказаха интегрална част от този процес на евроатлантическа стабилизация на балканския регион. Чудно ли е, че московската агентура и в София, и в Скопие, и в Атина отхвърля толкова ожесточено тези договори?

Има един основен инструмент за осуетяване на успешното развитие на двустранните отношения между София и Скопие в контекста на тяхната европейска и атлантическа интеграция. Това е целенасоченото смесване на "политиката на идентичността" с дневния ред на прагматичното и динамично – за да не кажем спешно – сътрудничество между двете страни в икономика, инфраструктура и сигурност.

Отношенията между България и Македоноя през последните 30 години са имали различна степен на интензивност и ползотворност – от чувствителното затопляне и сътрудничество между кабинетите на Иван Костов и Любчо Георгиевски до хладната дистанция и самоизолация на режима на Груевски.

Но инструментът за блокиране на всеки напредък през тези десетилетия винаги е бил един и същ – поредна провокация в сферата на "политиката на идентичността"

В този контекст си струва да кажем няколко думи и за работата на българско-македонската историческа комисия. Не зная кой какво е очаквал и очаква от нея, но нейната работа не може да бъде нито бърза, нито светкавично успешна. Преди всичко, задачата поставена пред нейните членове е да открият и формулират теми, събития и исторически личности, които могат да бъдат свързващо звено и основа за приближаване на двете страни в тъй чувствителната сфера на "политиките на идентичността".

Смятам, че в тази сфера Македония има да променя наистина доста повече неща, отколкото България (Без това да означава, че ние нямаме митове, с които трябва да се разделим.) Но хайде да мислим спокойно и разумно. Идентичността е конкретна рамка – основа на човешкото съзнание: лично, групово и обществено. Затова тя се променя бавно и противоречиво.
Идентичността е като голям кораб в океана, който прави завой бавно и предпазливо – поради огромната инерция, характерна за голямата му маса. Ако идентичността се сменя светкавично – "корабът" загребва вода и потъва.

Правителството на Заев в Скопие си дава сметка за неудържимостта на тази национална митология, с която бе натоварен македонизмът както по времето на втората Югославия, така и при "античкия" експеримент на автократа Груевски. "Античката" идентичност е по-лесна за отхвърляне – може би защото е по-нова и по-абсурдна. Ядрото на югослависткия македонизъм ще се променя по-трудно и по-бавно поради страхове, че изоставянето на неговите митове може да застраши самото съществуване на македонската държава.

Знаем, че в нашите обществени среди има хора, които биха насърчили "обръщането на кораба" – корабокрушението на македонизма. Това е обяснимо като емоционална реакция, но промислено ли е като стратегическа визия?

Какво очаква Република Северна Македония (РСМ), ако тя навлезе в остра криза на обществена и държавнополитическа идентичност? Щастливо обединение с България, или фрагментация, конфликт, отровени регионални отношения и нарастваща заплаха от ново отваряне на тъмните страници от балканската история? Ако допуснем внезапен срив на македонизма – особено под пряк български натиск – каква идентичност ще изплува отдолу? Симпатия към България или още по-голяма омраза ще носи тази идентичност?

Нека бъдем реалисти – времето на романтичния национализъм на Балканите приключи!

Съществуването и стабилността на РСМ е основната предпоставка за геостратегически баланс в нашата част на Балканите, на чиято основа е единствено възможно позитивното стопанско, демократично и обществено развитие на всички страни в региона. Ние отхвърляме "политиката на идентичността", осигурила съществуването на класическия македонизъм върху антибългарска основа. Но сме заинтересовани от постепенна и положителна еволюция на предефиниране обществената и държавнополитическа идентичност на Македония в посока на доверие, партньорство и общ интерес между България и РСМ като суверенни страни и близки съседи.

България е заинтересувана от един устойчив във времето и последователен процес на промяна и адаптация на историческите митове – най-вече македонистки, но също така и наследени от българската история, който ще бъде естествената основа за сближаване на двата народа. Ние не знаем дали това сближаване ще доведе до една в значителна степен припокриваща се идентичност, или ще съхрани специфичната идентичност на нашите македонски съседи в една нова концептуална рамка, която да загърби антибългаризма и да ни направи отново ако не братя, то поне близки съседи, споделящи успеха си и разрешаващи съвместно проблемите си.

Българско-македонската комисия трябва да бъде оставена
встрани от политическото злободневие, за да работи

Не съм пленник на илюзии и зная, че върху нейните членове се оказва и ще се оказва политически натиск. Без него няма да минем – най-малкото като стимул за добронамереност и като инструмент за коригиране на провокации и от двете страни. Но този натиск не бива да бъде нито открит – публичен, нито заплашителен. Комисията трябва да работи зад закрити врата, да се отчита публично за работата си, а политиците трябва да оценяват нейните постижения или недостатъци, за да коригират съвместно изискванията си към нея.

Струва ми се, че българско-македонските двустранни отношения биха били успешни, ако магистралата и железницата София – Скопие, както и редица други прагматични проекти бъдат осъществени значително по-бързо, отколкото ще се случи финалното затваряне на дилемите, свързани с "политиките на идентичност". Нека дадем прагматичен шанс за сближаване на България и Македония в конкретни, практични неща. Ако успеем – по-дългосрочните цели ще имат по-здрава основа. Защото успехът в двустранните отношения ще променя и двете страни – може би не много бързо, но с висока степен на сигурност.