© Мирослав Иванов, Капитал
При охраняеми плажове имат право да идват до 200 м от брега, при неохраняеми до 300, и да не влизат в морето по-навътре от 1 км от брега. Но никой не го контролира.
Не очаквах тази история да завърши точно така. Поради очевидно безпочвения ми оптимизъм, че нещата не са чак толкова зле. Или поради несвойствената за възрастта ми наивност, че хората имат достатъчно разум, за да живеят заедно, а институциите – механизми, с които да управляват това общо живеене.
Ето как започна: в крайбрежна ивица на Черноморието в неохраняема, но незабранена зона се къпят хора. Точно там към брега се приближава джет, защото управляващият го е видял познат на брега. Не съм такъв човек, който се впуска офлайн в словесни битки с непознати, но този път не се сдържах и казах на джетиста да се връща обратно в морето, не е позволено да идва толкова близо до брега и то сред плуващите хора. "Много си ми е добре тук!" – каза той. Което е вярно, вярно е – добре му беше. Но е опасно за останалите. "Не ми пука" – каза той. "Ще се оплача" – почти проплаках аз.
"Ма оплаквай се на когото си искаш, никой нищо не може да ми направи!" –
каза непознатият младеж, пронизвайки ме с железен поглед, после се изправи като владетелят на морето Посейдон, изду татуираните си мускули и избръмча нанякъде. Жалка картинка представлявах в този момент: гневно малко кученце, което се перчи и джафка във въздуха, без да знае към кого точно да насочи възмущението си.
"Права сте, много са досадни тия с джетовете, шумът им не се трае, идват наблизо, ама на кого ще се оплачете? Кой изобщо ще ви обърне внимание?" – каза една жена до мен повече на себе си, отколкото с желание да влиза в разговор. "Заради такива като вас е така, защото всички си траем и никой не се оплаква!" – обърнах се сега към нея. "Хубава работа, сега пък аз съм ви виновна" – изненада се жената. Обърнах й гръб с твърдото решение да сложа ред в този объркан свят. Ако не в света, то поне по брега, където джетовете са по-нагли дори и от комарите.
И така първо се обадих в общината, където се развиваше действието. От пресцентъра ми казаха, че общината нищо не може да направи, контролът на джетовете не е в техните правомощия. Да, знаят, че частните джетове тормозят хората, но да се обадя в Морската администрация.
Обадих се в Морската администрация, където любезен служител много учтиво ми съобщи, че нищо не може да направи, защото наредбите са такива, че частните джетове няма как да бъдат контролирани. Хронологията била следната: преди години българи отишли да карат джетове в Гърция, но гръцките власти ги върнали, отсекли, че не може без документи. След което в България въвели регистрация, но нищо повече. В момента за всички останали водни съдове се искал документ за правоуправление, минавали през годишни прегледи и подлежали на контрол, в това число и регистрираните за стопанска дейност джетове, само частните – не. При охраняеми плажове имат право да идват до 200 метра от брега, при неохраняеми до 300 и да не влизат в морето по-навътре от 1 км от брега. Толкова. Да, в Морската администрация знаели, че частните джетове много често нарушавали това разстояние, знаели и кои са нарушителите, твърде често те
влизали в морето след употреба на алкохол и дори дрогирани, но как да ги хванат и накажат?
"Аз съм сам тук в района, как да ги гоня? – попита служителят. – Ние подлагаме на много строг контрол малките лодки, а джетовете, които са с мощност 300 коня – не." Единствените, които можели да ги контролират, били от Граничната полиция, но те пък са с катери и нямало как да идват толкова близо до брега. Пък и те нямали достатъчно персонал.
Ако джет удари човек в неохраняема зона, кой ще е виновен? "Предполагам, че човекът, че не се е пазил" – отговаря служителят от Морската администрация.
Какво трябва да се направи, че джетовете да спрат да тормозят плажуващите и с шума, и с близостта си? "Една наредба трябва само – обяснява ми служителят – с която да се дадат правила, както е в Гърция. Но това се решава в София, ние по морето само изпълняваме." Явно трябва да пострада някой, че тогава да изготвят наредбата, казвам.
"Явно трябва да убият някого, че да има контрол над джетовете" – е казал през август 2009 г. бащата на 10-годишния Станислав от Сливен, който е ударен от джет на плажа на Златни пясъци. Случаят е разказан от всички медии.
10 години по-късно Станислав е вече 20-годишен мъж. Лекарите, които са го преглеждали, може и да са пенсионери. Журналистите, които са описали нещастието, може вече и да са напуснали професията.
Но проблемът с контрола на джетовете стои. Неразрешен, както и 10 години по-рано.
Всяка година през лятото се споменава от медиите. И нищо.
"Вижте – казва ми служителят от Морската администрация – оплаквания има много. Хората се дразнят, но нима някой чува обикновените хора? Един нов джет струва между 10 и 20 000 долара. Тия, дето ги карат, нарочно идват толкова близко, перчат се. Чия дума е по-тежка – на този, който си го е купил, или на бедняка от хавлията на плажа? Разбирате ме, нали"
Разбирам. Ще кажете – какво пък толкова с тия джетове, ей на, сезонът свършва. Огледайте се. Нима не виждате целогодишно други такива белобради проблеми, за които всяка институция казва "Нищо не може да се направи", а в края на веригата се появяват едни посейдоновци, по-нагли от комари, и ти се хилят: "Никой нищо не може да ми направи!"
И са прави! И тези, които смятат, че нищо не може да се направи и че е по-добре да не си хабим усилията с желание да сложим ред, ако не в света, то поне на нашата улица, също са прави. Кученцето си подви опашката и вече не джафка във въздуха.
Сигурна съм, че няма да харесате този песимистичен край. Като много знаете, кажете какво да направим. Разбирате ме, нали?
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
