Българското съкрушение

© Красимир Юскеселиев

Във времена на размествания и преподредби на повърхността изплуват неща, за които преди това сякаш не сме си давали сметка. Разочарованията нагнетяват отдръпване от "общите дела", определяни най-общо като "политика", будят се дремещи инстинкти от незапомнени времена.

На преден план изпълзяват популистите и нагаждачите, надянали маските на "съпричастието". Те сякаш досега са изчаквали в "предисторията на историята", изобщо не са участвали в случващото се, затова сега щели да "възмездяват". Обикновено това са кресливи фигури от миманса, шутове и хранени хора на сенчестите фигури на "преходното време". Ала уморени от всичко и всички, немалко хора са склонни да им повярват.

След огромни социални промени "пораженията" са неминуеми. Вярно, че те са брънки от огромна историческа верига. Ала как в рамките на малкото ти жизнено време да вникваш във всичко това? И не е ли по-лесно, вместо за мислиш за "пораженията" и техния корен, за дълбоките причини, довели дотук собствения ти народ, семейството ти и теб самия, да приемеш поредните "перспективи за рая", поредните лъскави обещания? По-лесно е, нищо че това предвещава поредно крушение на илюзиите или затъване в мизерията. Най-примитивните обяснения често изглеждат като най-убедителните. В това е силата на популистката агитация и пропаганда.

Още от дете си спомням как в училище ми разказваха за революционера Рахметов (герой от романа "Какво да се прави?" на Чернишевски), който воден от желанието си да закали волята си и съпричастен на мъките на народа, спял върху пирони. Признавам си, че още тогава, след като убодох дланта си върху гвоздеите, това ми се видя физически невъзможно. Ала пропагандата неспирно се връщаше към този факт. Четяха ни откъс от предговора към книгата на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров, който под влиянието на Чернишевски правел същото, което трябваше да подскаже, че едва ли не до края на дните си (в луксозната дача в Барвиха или в резиденция Врана) е продължавал да бъде "съпричастен на народа". В късните десетилетия на соца подобни щуротии вече будеха смях, ала в началото сигурно е имало хора, които са се връзвали на тези пропагандни ходове.

Днес никой от българските политици поне не претендира, че спи на пирони, докато рони сълзи за хората. Но пък виждаме други номера, които явно вървят. Едни започнаха да се правят на инвалиди, "удобно" водейки телефонните си разговори за кампанията от инвалидни колички (което си е политически цинизъм). Други, без да са били нито ден в казармата, на връщане от европарламента охотно ни разясняват как трябвало да се върне задължителната военна служба. Трети си играят на "добрия цар Борис", качвайки в колата си "народа", който му изплаква болките си. Един пък телевизионен шут, натрупал милиони от "чалгизирането" на същия този "народ", сега се е завтекъл и да го управлява. И немалко хора да склонни да им повярват. Защото "пораженията" в българското общество са сериозни, наистина сериозни.

Мислех много над това след премиерата на романа "Поразените" на Теодора Димова, книга, в която през гласовете на три жени и едно дете проговаря трагедията на "българската пораза" в кървавите дни на 1944–1945 г. Трагедията на едно "историческо възмездие", премазало съдбите на стотици хиляди хора уж в името на всички претърпени от "народа" обиди. "Възмездие, въвело в административна употреба и един ужасяващ по циничността си термин като "бивши хора", който тегнеше като дамга в продължение на десетилетия над цели пластове от българското общество.
Прочетете този роман на всяка цена, колкото и мъчително е да е свидетелството на този хор на българската трагедия. Той казва много за нашето настояще, колкото и да не ни се иска да е така.

И без да знам защо, след премиерата на "Поразените" в съзнанието ми изникна споменът за един разказ, за история, споделена пред мен от бивш лагерник от "Богданов дол" и "Белене". Когато я чух навремето, тя ме смая. После я чух почти същата и от известен преводач от френски, минал през същите селения на ада. Не знам дали е записана някъде, а ми се струва важна за разбирането на настоящето.

В лагера, който е място на отчаянието, имало и един работник от софийска тухларна, който сякаш не губел кураж. В по-дългите вечери той охотно разказвал историята на попадането си в това място, далеч по-различна от тази на други "бивши" или обявени за такива хора. Този представител на "победилия пролетариат" гордо съобщавал на всякаквите там "бивши" (интелигенти, земеделци, военни и какви ли не питомци на ТВО-то), че е попаднал в лагера чисто случайно.

Случайността обаче е нещо почти изключено в рамките на един режим на несвободата. Това се опитвали да му обяснят другите питомци. На което въпросният човек кротко обяснявал, че попаднал в лагера просто защото не искал да закъснее за работа. Живеел далеч от тухларната и сутрин рано чакал търпеливо на разклона (примерно за "Надежда"), затичвал се и бързо се качвал в някой спрял камион. Ала веднъж не "уцелил". Един камион спрял, в каросерията му били наблъскани доста хора. Пак се затичал се, качил се, но вътре получил приклад в гърба, още няколко удара го повалили на земята. Камионът не спрял пред неговата тухларна, а продължил нататък по етапен ред. И така той се озовал в лагера.

Убеден, че е жертва на недоразумение, което скоро ще се изясни, човекът полагал лагерен труд заедно с "бившите". И все им смигал, гледал да ги ободри. Обяснявал, че скоро нещата ще се оправят и всички ще си отидат по домовете. Една вечер хората от бараката, заинтригувани, го заразпитвали защо е толкова голям оптимист. Той дяволито ги погледнал, приближил се до "политическата група" и с шепот им обяснил, че скоро теглото ще свърши.

Идвал край на неправдата. Имало "едни хора", дето ще оправят всичко и скоро ще вземат властта. А те са различни, истински милеят за обикновения човек. Просто са "други".
Удивлението в бараката нараствало. Че кои могат да са тези хора в комунистическа България, откъде са се взели, как така никой не е чувал за тях, валяли въпроси от всички страни.
Бившият работник в тухларната спокойно наблюдавал вълненията на "образованите". И накрая снизходително им съобщил истината: "Тези хора са комунистите".

Смайването било пълно. Един връз друг лагерниците са заели да му обясняват, че тъкмо комунистите ги държат в лагер. Че тъкмо те отдавна са взели властта.

Смайването на човека било огромно. В своя път – от завода до вкъщи или до кръчмата – той така и не бил осъзнал, че е дошъл "9 септември". И все още живеел със спомени от агитациите по кръчмите – как ще дойдат едни хора, дето ще оправят всичко. Така и не разбрал, че вече го били "оправили". Барабар с него.

Оттогава той млъкнал и повече не му чули гласа. Лагерникът, разказал ми тази история, казваше, че така и не успели да му научат името. Лицето на този човек оттук насетне застинало в маската на отчаянието. Маската на българското съкрушение.

Текстът е от портала "Култура"