© "Фейсбук"/Манол Пейков
С какъв кеф някой би седнал на пейка с кошче за боклук точно на две педи от носа му?
Манол Пейков е издател - "Жанет 45", преводач от английски и съсобственик на звукозаписното студио "Пекарната" в София. Живее в Пловдив. Член е на Националния съвет на "Да, България". Коментарът е от профила му във "Фейсбук".
От доста време се чудя и мая на прясно ремонтираната знакова пловдивска алея между двете платна на булевард "Руски". Днес обаче реших да се разходя по нея. За първи път от ремонта насам.
И се уверих в това, което подозирах от беглите погледи, хвърляни от прозореца на колата ми на път за работа всяка сутрин. А именно: че хората, проектирали това невиждано чудо, барабар с онези, дето са го одобрили, или нямат глава на раменете си, или са я били заврели на някое много тъмно място, докато са избистряли и оформяли концепцията за нея.
Като цяло е прегледничко, няма спор. (Не че преди не беше.)
По-рано беше застлано със стандартни бетонни плочки. Сега са сменени с червени. От край докрай. Което е конвенция за велосипедна алея.
Това щеше да е чудесно, ако:
1) Имаше предвидено място и за пешеходци
и
2) Алеята водеше нанякъде -- сиреч не беше прекъсната на всеки 100-150 метра от асфалтирани свръзки между двете платна, предназначени за завой или обръщане посоката на движение на автомобилите.
В добавка на това,
3) На въпросните места алеята е блокирана с мантинела, което означава, че не можеш да продължиш, а следва да изчакаш светофара, да пресечеш едното платно, сетне напречната улица, сетне платното в обратна посока шест метра по надолу, за да се върнеш на алеята.
Това тройно пресичане (със съответното тройно изчакване) общо взето би отнело на един сравнително опитен велосипедист по-дълго време, отколкото прекосяването на целия булевард "Руски" от край до край (от пресечката с "Преслав" до колелото на гарата).
4) Въпреки отсъствието на обозначения, указващи доколко е уместно по (ужким велосипедната) алея да се придвижват пешеходци (което си е скандално отвсякъде, понеже алеята открай време си е пешеходна), на всеки 12 (на някои места 24) метра има уширение, с разположена върху него пейка за сядане.
5) До в с я к а пейка (абсолютно всяка!) -- навярно с цел разгонване на непоканени пешеходци -- има дебел жълт кол с монтирано на него кошче за боклук.
6) Вследствие на това, от Дома на културата до бул. "Данаил Николаев", на разстояние не повече от 600 метра, има монтирани 28 пейки с 30 кошчета (последните две са едно срещу друго метър преди преградната мантинела).
7) И сякаш всичко това не е достатъчно, от двете страни на булевард "Руски", по тротоара, до колчетата срещу паркиране, има поставени абсолютно същите кошчета на абсолютно същите разстояния.
© "Фейсбук"/Манол Пейков На разстояние не повече от 600 метра има монтирани 30 кошчета.
8) Това означава, че въпросните 600 метра (не особено популярни за пешеходно движение в коя да е част от деня) са екипирани с близо 90 отвесни жълти кола с монтирани на тях 90 кошчета за боклук.
В задачата се пита:
1) За кого е алеята -- за велосипедистите или за пешеходците?
2) Ако е за велосипедистите: кой е толкова луд, че да я ползва, след като на всеки 200 метра е блокирана с мантинели и на всяко от тези места трябва да се пресичат по три улици, за да се продължи?
3) Ако е за пешеходците: с какъв кеф някой би седнал на пейка с кошче за боклук точно на две педи от носа му? И колко дълго би седял?
4) Колко души работници и колко време е необходимо, за да се почистват всеки ден 90 кошчета за боклук?
5) Ако допуснем, че кошчетата ще се чистят по-нарядко, понеже и без това няма кой да ги напълни: няма ли тогава малкото от тях, който все пак са пълни, междувременно да се развонят и да превърнат седенето върху пейките в мъчение, вместо в удоволствие?
6) И последно: наистина ли смятате, че разполагането на едно кошче на всеки 20 м2 драстично ще повиши хигиенните навици на населението?
В заключение: малко храна за размисъл.
През юни имах необикновената възможност да се разхождам цял един ден из улиците на Токио.
Нещото, което ме порази най-силно, беше не липсата на задръствания, нито внимателната грижа за всяко дърво, храст или туфа с цветя, а почти пълното отсъствие на кошчета за боклук. Можеш да вървиш с километри и да не откриеш нито едно.
Оказа се, че си има причина: опасения от терористични атентати. Но не за това ми е думата.
Удивителното в случая е следното: къде, по дяволите, е всичкият този боклук? Токио е един от най-гъсто населените градове в света. А всичко изглежда изблизано до шушка.
Оказа се, че японците са научени да носят боклука със себе си.
Всяка хартийка, билетче, пластмасова бутилка, чашка от кафе, салфетка или фас от цигара се озовава в джоб, торбичка или бог знае къде (но не и на земята). И пътува заедно със собственика си до вкъщи. Или до най-близкия магазин или учреждение -- където можеш любезно да помолиш да ти го изхвърлят.
Струва ми се, че 90-те кошчета в една-единствена половин километрова отсечка на пловдивския булевард "Руски" ще са достатъчни за екипиране на цял един токийски квартал, с население приблизително колкото (цяла) България.
Изводът: чистите улици и добрият ред не са въпрос на кошчета, колчета и мантинели. Въпрос са на култура и на взаимно уважение.
Замисълът и реализацията на тази т. нар. алея са жива илюстрация за отсъствието и на двете.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
