Стигмата Дивият Изток

Стигмата Дивият Изток

© Юлия Лазарова



Избори 2022

Първият много важен въпрос от тези дни е: Има ли расизъм в България?. Едносричният отговор е "да", а изчерпателният - "пак да". Ще се върна на това след малко. Вторият въпрос е: Има ли стигма Източна Европа?. И тук отговорите са точно като при предния въпрос.


Европа реагира остро срещу недопустимите прояви на стадиона у нас, а темата от медиите слезе веднага в неформалното общуване в много страни и България още веднъж затвърди руслото, в което се носи публичният й портрет на Запад. Всичко, което съответства на нагласите и очакванията, се подема лесно и се прибавя към досегашните мнения – така работят медиите, откак ги има и това е изследвано многократно през ХХ век. Европа не свръхреагира срещу нас в този или онзи конкретен случай, но тя отчетливо надгражда една дългогодишна стигма – тази на Дивия Изток.


България, Румъния и още няколко културно близки нам държави имат точните характеристики,




които позволяват да заемем ролята на приемливия за одругостяване различен.


По мощни политически и вътрешнокултурни за западните държави причини тази позиция вече не може да се заема от по-шарени народи. Като фенотип и като култура (или субкултура спрямо паневропейското) ние сме едновременно достатъчно "наши" и достатъчно "чужди", за да бъдат очертани по нас границите на приемливия общочовешки морал. В него от колониални времена западната цивилизация е висшият субект на правдата, а всички останали народи имат задачата на културното догонване. Леко отблъскващата екзотика на Източна Европа се оформя из неузнаваемата джунгла на историческите отпечатъци от Османската империя и почти митичния
социализъм.


Целта на това наблюдение не е да се оправдаят родните прояви на расизъм, а да потърсим обясненията на специфичната публичност, която ги съпътства. Важна в картината е и реакцията на политиците ни. Овътрешностения наратив за това какъв и кой си е феномен, който е добре познат в хуманитарните дисциплини. Когато ние констатираме расизма сами, не предприемаме ответни действия, защото обществената рефлексия отсъства. Когато обаче от някъде на запад ни видят, нещата са различни. Разказът за Дивия Изток изведнъж се събужда за живот пред погледа на този, когото приемаме за гражданин от по-висш порядък. Арестите за провинилите се фенове не закъсняха много, което е само по себе си похвално.


Те идват обаче, защото в крайна сметка някой си позволи да изложи Бойко пред чужденците...


За да осмислим тези явления адекватно, трябва да подходим без българолюбие, но и без българомългарзие. Стигмата за Дивия Изток работи и навън, и вътре, както е характерно за всяка друга стигма.


Западът сам е нетърпим към собствените си прояви на расизъм... или поне в несравнимо по-голяма степен от Изтока. Това стъпва на здрава историческа основа. Съзнанието за многообразието на цветовете и идентичностите идва първо с достъпа до самите тях. Излишно е да подчертаваме злорадо, че достъпът на западните общества до това многообразие е получен по изключително насилствен начин – всички знаем този факт.


Тук е и коренът на бурната реакция срещу расизма. Махалото се люлее от необуздания господарски манталитет към знамето на безграничната толерантност. Но нека не сме наивни и не се лъжем, че господарският манталитет не се прокрадва като зомби през пластовете мисловни модели.


В най-благоустроените и богати общества на Западна Европа стигматизирането на народи е устойчив дискурс,


който се огъва и обновява, приема нови съдържания и се пази да не е некоректен, но така и не изчезва. Което всъщност не е ненормално, защото конкуренцията между различните човешки популации е наша природна черта. А какво по-важно днес от публичен морал и символен капитал?


В заключение идват размислите за това какво е добре да се направи. Със сигурност да се работи много е неизбежно, но с фокус и целенасочено. Ако мислим, че с нападките срещу народа и непрекъснатото му ценностно съпоставяне с други народи ще постигнем по-съвременно общество, то трябва да се отърсим от тази нагласа. Достойното, рефлексивно поведение и работата срещу подобни агитки, от които започна цялата тема, е изключително важно, за да има някакви резултати. Родната непоросветена омраза към различните и господарският расизъм са две съвсем различни явления и само гледани отстрани изглеждат едно и също нещо. Налага се да се отърсим от комплексите и меренето по Европата и да търсим спешно адекватни местни начини
за справяне с изобилните местни недостатъци.


Всичко, което трябва да знаете за:
Избори 2022


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK