10-и ноември: от тогава и от днес

От музея на социалистическото изкуство

© Анелия Николова

От музея на социалистическото изкуство



Текстът е от портала "Култура"


"Защо в България демократите (особено Иван Костов и Филип Димитров) не извършиха лустрация?". "Защо не бе забранена комунистическата партия, та и до днес трябва да се борим с нейните наследници?". "Защо не бяха осветлени по-рано агентите на ДС?". Към днешна дата тези въпроси започнаха да ни задават със сърдито вдигнат пръст определени представители на младите генерации, родени около и след 1989 г. Със сигурност ще ги чуем и тази година – точно 30 години след "онзи Десети ноември". Ще кажа, че тези въпроси (и сръднята, съдържаща се в тях) стават все по-лесни, колкото повече време от онази година минава. Защото всъщност


към непреживяното или към вече отдалеченото от нас време
става лесно да имаш претенции




Става лесно да го стилизираш според (далеч) по-късно наложили се представи за него, особено пък ако "потопиш" нашата, българската ситуация в големия наратив за "случилото се в Централна и Източна Европа".


Само че аз живях целия този 30-годишен период, преживях (лично) 10.11.1989 г. (и даже живях цели 33 години преди 1989 г.). Затова отначало бих искал да напомня на питащите млади няколко неща, които представляват обективни (и обективно проверими) факти, които днес са буквално "смлени" от 30-годишната дистанция от онова време и сякаш абсолютно са изтласкани от гледната точка на днешните реалности. В края пък на текста ще приведа и малко лични (т.е. вече субективни) спомени.


И тъй, ще припомня първо, че


изразът "през 1989 г. комунизмът в България падна"
може да се приеме за изричащ истина само ако бъде гледан ретроспективно
като начало на едно "падане", продължило общо взето 9-10 години


и приключило примерно с началото на Костовата приватизация и преодоляването на Виденовата катастрофа. А на 10.11.1989 г. стана собствено следното. На абсолютно тайна за българското общество среща на тогавашния съветски посланик Виктор Шарапов с група амбициозни и лично анти-Живковски настроени членове на Политбюро и ЦК на БКП бе дадена политическа "благословия": за да се избегнат (именно за да се избегнат) в България събития, аналогични на вече случилите се в Полша, Унгария и ГДР – да бъде стартирана най-сетне "перестройка" по Горбачовски модел, убедителен символ за която би могло да бъде единствено "освобождаването" на вездесъщия български "генерален секретар на БКП". Това абсолютно задкулисно решение на московския "център", съгласувано с все по-паникьосващите се от случващото се в Източна и Централна Европа ръководни комунистически кадри у нас, бе приведено в изпълнение на 10.11.1989 г. и то – онези, които му бяхме свидетели, трябва да си признаем – падна като гръм от ясно небе за грамадната част от българите. Падна като гръм от ясно небе дори за около 10-те процента, които слушахме вече западните радиостанции и бяхме чули за "започналото се" в Берлин, Варшава и Будапеща.


Ето защо само от дистанцията на помръкналата памет днес някой би могъл да каже, че ако не на самия 10.11., то поне в следващите го дни у нас са започнали събития, безспорно имали място в гореспоменатите столици. Та нека се поровят в мрежата, за да се уверят кога за първи път т.нар. неформални организации проведоха своя митинг на пл. "Св. Александър Невски" и след повече от 40 години там бе неказионно събран няколкохиляден народ. Мисля, че беше поне двадесетина дни след свалянето на Живков. Спомнете си (онези, които бяхме там), че и тогава буквално никой от говорилите на този митинг "опозиционери" не си позволи да спомене за нещо повече от "преустройство" и (неопределено за) "демократизация", не обаче за някакво възстановяване на многопартийността, за бъдещи избори. Спомнете си, че когато маргинален говорител се одързости да се обърне към множеството вместо с "другарки и другари" или с неутралното "граждани", с "госпожи и господа", хората буквално изтръпнаха и си зашушукаха, че "това вече е прекалено смело". Възгласите "долу БКП" (за която днес младите генерации питат защо не била забранена след "падането на комунизма") прозвучаха – нека им доверя – за първи път на 14.12.1989 г., т.е. повече от месец след прословутото "падане на БКП".


Истината, уважаеми млади питащи, "защо не" е, следователно, че


в България въобще нямаше "нежна революция"


каквато имаше при срутването на Берлинската стена в ГДР, каквато имаше в Прага (където веднага след тамошните "оставки" "Вацлавски Намести" почерня от народ и комунизмът бе изметен за броени дни).


Да, наистина, от началото на следващата 1990 г. градусът на демократичното движение у нас постоянно се вдигаше, но българите все пак проследиха "по телевизора" революцията в Румъния, а в средата на годината въпреки "синьото море" на "Цариградско шосе" изборите за Велико народно събрание бяха спечелени от БКП (БСП). И знаете ли защо? В България, уважаеми млади, към 10.11.1989 г. членската маса на комунистическата партия броеше около (или дори над) един милион души. Поне половината от тях, да, най-вероятно са били "номинални" комунисти – просто от един етап от "кариерното си развитие", всеки по-амбициозен (или талантлив) трябваше да стане партиен член, за да продължи напред. Но все пак са били членове на БКП и следователно някаква, па макар и "нежна" революция не е можела да не отзвучи в съзнанието им и като заплаха ("знаем какво се случва във вихъра на революциите"). Само за сравнение: документален филм от онова време ни показва остатъка на унгарската комунистическа партия, събран (целия!) – към средата на 1990 г. в едно закрито игрище за хандбал.


Истински масовите протести ("палежът" на Партийния дом, "Градът на истината", първата студентска окупационна стачка и т. н.) у нас по парадокс започнаха, след като бившите комунисти спечелиха "първите свободни избори". Започнаха и няколко месеца след това потънаха в депресията на "Лукановата зима", едва която позволи (през 1992 г.) демократите "да дойдат на власт". Е, защо тогава "не направиха лустрацията", "защо тогава не забраниха БСП"?


Ами защото още най-първите движения в тази посока ни показаха тогава, че "преходът" в България ще бъде дирижиран и, уви, няма как да не бъде дирижиран от "патроните" на онези "един милион", които още не бяха раздали "куфарчетата". Защото тогава пък, през 1992 г., трябваше да научим (за първи път), че в България освен "комунистите" има още много заинтересовани от един "мирен и плавен" преход: ченгетата на ДПС, неуредилите се все още в новото време синове, братя, братовчеди, "семейни приятели" и т.н. на милионната маса, преквалифицирали се "разузнавачи", "борци", "каратисти" и други социалистически "спортисти".


Разбрахме го, когато свалиха правителството на спечелилия "с малко", но както наивно казвахме, "завинаги" СДС с обречения му премиер Филип Димитров. А след това дойдоха двете години политическо безвремие на Беров и подир прокламираното от Желю Желев "велико време на интелигенцията", оказалото се доста по-"велико" и успешно "време на мутрите" (имащо потомство в живота на страната ни и до днес). Още по-сетне пък дойде "великото време" на банковите фалити и инфлацията при Виденов и т.н., и т.н. Отговорете си сега сами "защо не направихме лустрацията". Кога – нека попитам: цяло десетилетие след "падането на комунизма"? "Защо не забранихме БСП"? Кога – след десет години нейни мутации и метастази? Кое БСП трябваше да забраним тогава?


Да, от ретроспективата на изминалите 30 години периодът, в който едни остарявахме, а други порастваха, изглежда, е започнал да прилича (за вторите – извинимо, за първите – неизвинимо) на някакъв перманентен ентусиазъм, започнал още тогава – в деня на 10.11.1989 г. – празничен, фестивален, героичен, но и страшно лекомислен; който не си е свършил работата, за която днес сърдито му размахват пръст.


А знаете ли: аз пък ясно си спомням самия 10.11. и даже – поради навика да съхранявам в архива си всички записки, които съм правил през годините, разполагам днес с един кратък, напълно спонтанен текст, който написах в късната вечер на "паметната дата" и който ще приведа тук накрая.


Спомням си обаче, че в самата сутрин на този ден срещнах група свои колеги, които настойчиво ме приканиха да отидем не някъде другаде, а на конгреса на "Българската философска асоциация" – абсолютно казионно събитие, което ние, тогава младите и независимо мислещи "неформали", никога и не бихме помислили да посетим. Защото, довериха ми колегите – говори се, че от сутринта бил започнал някакъв пленум на ЦК на БКП, на който щели (май) да се вземат неочаквани решения. А пък доколкото в "Българската философска асоциация" членуват и хора от ЦК, очаква се, когато пленумът свърши и те дойдат при нас, да научим "много важни неща" Цял ден висяхме на казионния конгрес и слушахме казионните глупости на марксистките бонзи в очакване на новините. И ето – най-сетне – привечер в залата влезе акад. Николай Ирибаджаков. Прекъсна безсмислено ораторстващите, излезе на трибуната и с едва овладян от притеснение глас заяви горе-долу следното: "Другари, трябва да ви съобщя, че днес на свое заседание ЦК на нашата партия след откровени и продължителни дискусии взе решение да освободи от поста генерален секретар на БКП другаря Тодор Живков." Последваха плахи, а скоро и бурни овации, които стреснаха академика. "Чакайте, другари" – направи опит да надвика ръкоплясканията той – "членовете на Политбюро изрично изказаха дълбока благодарност на другаря Живков за неговата дългогодишна...", не успя да довърши, защото овациите преминаха във викове. Да, Живков беше паднал. Немислимото се беше случило.


По-късно вечерта с група приятели – бяхме млади тогава – отидохме в легендарния магазин "Бай Генчо", за да купим нещо за "поливане" на невероятното. Помня, че беше кишаво, тъмно и студено – ноември, най-"социалистическото" време на годината. Пред магазина се бе извила огромна опашка. Огромна, но абсолютно мълчалива. Наредени един до друг и един зад друг, хората потропваха с крака, за да се стоплят, гледаха в пространството и всеки от тях се стараеше по страшно нелеп начин да дава вид, че "просто съвсем случайно" се е озовал тази вечер тук и въобще, въобще не е част от впечатляващото множество. Старанието да се правиш, че нямаш нищо общо с останалите, караше хората да избягват дори да срещат погледите си – даже съсед на съседа в опашката. И в се пак – при срещата на очи с очите блясваше някакво лукаво огънче. Всички знаеха защо са тази вечер тук – всички знаеха, че всеки един и всички знаят онова, което всеки един и всички знаеха. И в това – само в това мълчано знание бе еуфорията.


Не мога да си спомня как още по-късно – вече след 22 ч., се озовахме в известен по онова време ресторант в пресечка по пътя за Лъвов мост. Вътре този път не бе тихо, а напротив – изключително шумно.


Оркестърът дънеше хоро и поне петдесетина човека (страшно много за онова време) го играеха буквално в дионисийски захлас. Играеха, оркестърът гърмеше, краката не спираха, но и тук всички играещи мълчаха


Гледаха нагоре, унесено, тропаха и мълчаха. И пак: всички знаеха, че всички знаят защо всички играят това хоро, защо тъпчат с краката си и какво тъпчат с тях.


Прибрах се у дома и написах следния кратък текст, посветен на прощаването на сънародниците ми с тирана. Ето го:


ХОРО


Тази вечер видях как хората изпращат своя "тотем". Онова, което почувствах някъде около слънчевия сплит, беше хорото, което играеха. Хоро, което бе едновременно и псувня, и "авое" (призива-поздрав към Дионис). То се играеше тук от козлоноги с лица на разплакани просители. Няма да скрия, че усетих (именно между стомаха и гърдите, там, където стомахът става сърце и сърцето – стомах, където хорото изобщо бива усещано), някакъв подсловесен, зъл възторг, с умилена сълза в дъното му.
Най-впечатляващ бе органическият кентавризъм на това хоро. То бе кентаврично откровение на нашенското лице и на нашенските крака.
Първо за лицето.
В хорото неговият "хабитус" просто грееше, отпускаше се, оголваше се. Това бе лице не на "нищ", не на "смирен и търпелив", а на об-юздан, на потиснат, но неизгубил мизерната си проклетия катър (не го казвам с високомерие, а както св. Франциск е казвал за своето тяло – "братът осел"). Лицето на хорото грееше в умилението на унизеността. То бе с лице на човек, който хронически не разбира езика, който му говорят. На чертите му се бе отпечатало унизеното, полуусмихващо се признание на калпазанина. Лице на страхуващ се от всеки екстаз. Лице на кастриран езичник. Изтощено-важно, калпазански-неподвижно. Лице, което не смее да се включи в хорото, не може да се включи, остава си в трезвостта и даже угрижено я подчертава.
Затова пък краката! Те сякаш бяха членове от съвсем друго тяло. Те бяха "изтласканият човек" на българина, неговият "таен ход". Крака, които тъпчат и тъпчат с невероятна изобретателност, с артистична злост. Краката и само краката тържествуват. Лице на катър и крака на Дионис. Крака, които развенчават, стъпкват търбуха на Чудовището. Крака, които чудесно знаят нищожността на всяка мощ, на всяка световна претенция, на всяко човекобожество. Крака, които всъщност много добре знаят, че всичко е земя, пръст и затова са толкова вещи. Лица, които не издържат лицето, които се боят от гласа, които не схващат езика – и крака – които познават суетата, празнуват я, вакхически я утвърждават, изобличават я, даже ѝ прощават.
Наблюдавах ги – колко бяха индивидуализирани в краката си! В лицата – неизразителност, неартикулация, провал. А краката – тънко, ужасяващо, точно, победно знание за метафизически ритми. Пета, умееща тъй точно да удари по змийската глава. Всеки удар на стъпалото изричаше истинското име на Чудовището, уязвяваше го в самото му сърце.
И щом се върнех с поглед на лицата, чувах ги да казват: "ние нищо не правим, нищо! Ние сме толкова бедни! Пий с нас една ракия!"


Та след всичко написано по-горе бих искал да завърша със следното: аз пък бих направил дълбок поклон на всички, които с неимоверни усилия през тези 30 години все пак доведоха България до "падането на комунизма" (което съвсем не се случи през 1989 г.).


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK