Подходът на Борисов към Херо Мустафа е хитра стратегия

© Стопкадър от Фейсбука на Бойко Борисов

Мария Спирова живее в Оксфорд, редактор е в лондонско юридическо издателство и е от най-популярните коментатори на Брекзит. Член е на "Да! България". Коментарът й е от профила й във "Фейсбук".

Подозирам, че това ще се окаже непопулярна интерпретация, но подходът на Бойко Борисов към Херо Мустафа – която разведе свойски насам натам из отрудените строителни площадки на родината, покани на кафе и накрая награби и размеси като шупнало тесто за питка – не е плод на автентична и непринудена фамилиарна простащина. Плод е на стратегия, която е взела фамилиарната простащина на въоръжение, но има цели отвъд нея.

Това е хитростта на вожда от вечната затънтена провинция, който обръща палачинката пред високопоставено лице от цивилизацията. Накратко, логиката е следната –

Винету си е Винету и няма начин да излъже американския посланик, че у нас е станало като у тях,

защото местните елити много са папкали, много са слушкали и са си водили прилежни записки на тема какво иска от тях цивилизованият свят и как да го постигнат. Тцъ.

Не станà таз работа и вече е късно за преструвки – и да се пробва, няма да хване дикиш. Борисов знае какво пише за него в грамите на предишни посланици и е наясно що за брифинг е получила Мустафа, преди да падне в капана на джипката му.

Неговата стратегия отдавна не е да се опитва да разубеждава когото и да било, че хем е прост, хем е мутра, защото отдавна разбра, че тези неща всъщност никому не пречат достатъчно. Да, черни точки са, но в нито едно важно начинание не са го спънали, ако изключим тоз пуст Шенген, ама и без него я как добре си деяним. Това е така, защото провинцията му е малка, тиха и незначителна, а останалите кандидат-вождове изглеждат или значително по-луди, или значително по-непопулярни.

Още когато спука ребрата на Дейвид Камерън при граничната му визита в България,

пак с горещи любовни прегръдки, Борисов осъзна силата си. Не физическата, а тази на захласнатото неудобство и когнитивния дисонанс, които предизвиква с трогателно жалкото си, бездиханно, безспирно подмазваческо-бащинско-синовно-братско каканижене и интимничене.

В същината си терминът фамилиарничене означава да преобразиш една официална ситуация в... домашна ситуация. В ситуация, където всичко минава, хората са готови на всеопрощаващи жестове, неформални споразумения, ти нали си ме знаеш, ех, такъв съм ама, на... Намиг, намиг.

За да избегне непосилните стандарти на държавническо поведение, Бойко Борисов превръща всяка официална ситуация в домашна ситуация. Така всеки велможа с висок профил се оказва реквизит в народното му театро – защото за Борисов международната политика е толкова важна, колкото и за Тръмп – т.е. никак, сама по себе си.

За него всяка политика е само народна – единствено за местна ширпотреба.

И единственият желан плод е показният престиж. Шоуто води хората до урните, отново и отново.

Да фамилиарничиш е да се държиш с някого, все едно е част от семейството ти. Един вид, на непознат да кажеш чичо и да му поискаш едни пари, създавайки взаимотношения на псевдоблизост, която трябва да го накара да се почувства едновременно объркан от смяната на тона и някак задължен пред фамилиарничещия. Ето, Херо (беше и Хера по едно време), знам, че са ти казали, че съм бандит, ама не съм ли трогателен бандит, такъв един гушлив, миловиден, благ с работниците, достъпен и съвсем не страшен. Калпазанин съм, ама тук е така, толкова си можем. Този подход задушава възможностите на събеседника да контролира междуличностната динамика и развитието на диалога с грижовно каканижене. Но не само това – позволява на Борисов да вмъкне онези кукички в иначе замайващо безсъдържателния си монолог, които са му важни за изграждане на неформален канал за комуникация/манипулация – "другата седмица много искам да те видя на кафенце..."

Именно в изграждането и поддържането на този тип неформални канали е тайната

на неговия политически успех – от Мишо Бирата до Юнкер и обратно. Това са невидимите магистрали на властта, които нито се напукват, нито се наводняват. В тях той никога не е спирал да инвестира.

Хитър и обигран е Борисов и това е факт. Той много добре знае, че силата на мутрата е именно в обръщането на нормите и издърпването на килима под краката на мишената. С възпитания трябва да си невъзпитан. С въздържания – невъздържан. С жени политици, които са дошли по делова причина, държанието му е мазно и надвиснало "любвеобилно", но същевременно несъответстващо на позицията им и тънко непочтително: държи се като зашеметяваща смесица от досаден баща, умоляващ син и нагъл сваляч в бар. Така ги редуцира до домакини, които трябва да го обгрижват, както той, като домакин, демонстративно обгрижва тях.

Тактически е важно мишената да е на негова територия, най-добре в малко пространство като кола, в идеалния случай сред пустош, където единственият ориентир остава фигурата на местния вожд – който може да е всякакъв, но тук е вся и всьо. И ти, драга Херо, не си в цивилизацията. В Бойковтаун си. И тук правилата се импровизират на място, за пред камерата, от вечния шериф.

Защото посланиците идват и си отиват, но гласоподавателите, които се хранят със зрелища, остават.