14 декември 1989 г. и раждането на новата политическа култура

Пред парламента на 14 декември 1989 г.

© Портал

Пред парламента на 14 декември 1989 г.



Доцент д-р Михаил Груев е историк, преподава в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Председател е на държавната агенция "Архиви".


Възникването на даден тип политическа култура в рамките на определена обществена система не може да бъде свързано с отделна дата, конкретно събитие или факт. Това е известно. Затова и заглавието съдържа в себе си известно противоречие. Известно е, също така, че под влияние най-вече на медиите терминът "политическа култура" е придобил много по-широк и глобален смисъл от това, което подразбират под него социалните науки. Тук ще бъде използван в тясното му значение. Разсъжденията върху събитията от 14 декември 1989 г. биха били лишени от смисъл, ако те не вземат под внимание характера на политическата култура и политическото представителство в България до този момент, срещу които те бяха насочени.


Нека най-общо приемем класификационната схема на Гейбриъл Алмънд и Сидни Верба, условно разделящи своя изследователски обект на патриархална, поданическа и участническа политическа култура. Двамата автори разграничават и още три преходни форми - патриархално-поданическа, поданическо-участническа и патриархално-участническа.




Следвайки тази класификация, може да се приеме, че към 1989 г. българското общество продължава да изповядва поданическа политическа култура със силни патриархалистки отлагания и прави първата си заявка за нейното трансформиране в участническа. В додесетоноемврийското статукво между управляващи и управлявани съществува пасивна низходяща връзка, при която потенциално липсва очакването за промяна на съществуващия ред, а представата у вторите за функционирането на цялостната политическа система е твърде смътна и дистанцирана. За разлика от нея политическата култура на участието се характеризира с ангажираност или най-малкото със съпричастност на мнозинството от членовете на обществото към политическите и административни структури и процеси както към входния, така и към изходния аспект на политическата система.


Този тип участие е известно още и като


гражданска култура, която прави първите си стъпки в България през 1989 г.
и по-специално през нейния последен месец


Тук следва да бъде направена уговорката, че този нов тип гражданска култура има и своите предвестници в лицето на протестиращите срещу екологичното замърсяване на града русенски майки през 1987–1988 г., както и на мъртвородения от този протест Русенски комитет, чрез мирно протестиращите и гладуващи български турци по време на Майските събития от 1989 г., както и на кампанията на "Екогласност" за чиста околна среда през есента на същата година. Добре известно е обаче, че тези пристъпи на обществено недоволство и на гражданска енергия бяха изолирани, разпокъсани и в някакъв смисъл отчаяни жестове на съпротива, които не бяха в състояние сериозно да разклатят режима.


До този момент историци и политолози неизменно датират началото на промените в страната с пленума на ЦК на БКП от 10 ноември 1989 г. Тази периодизация неусетно беше възприета не само от средите в комунистическата, респ. социалистическата партия, но и от формиралата се антикомунистическа опозиция, която по редица причини, свързани с нейните създатели, възприе споменатото събитие и като своя рождена дата. В общи линии този начин на интерпретация на събитията в България в "годината на чудесата" беше възпроизведен и през последните месеци около отбелязването на 30-годишнината от началото на прехода.


Действително за запазването на тази схема спомогна и почти пълното съвпадение на свалянето на Тодор Живков от власт и същевременното падане на Берлинската стена. Това успоредяване без съмнение даде възможност за сравнителното разглеждане на процесите на разпад в световната комунистическа система и вписването на българския политически календар в европейския и дори в световния.


Цялостното следване на паралелния разказ на събитията в Източна Европа обаче съдържа в себе си опасността от подценяването на отделните специфики и от механичното прехвърляне на логиката на промените в останалите източноевропейски страни и върху българския случай. Общоизвестен е фактът, че за разлика от тях в България отсъстваше автентично дисидентско движение с традиции и доколкото такова въобще имаше, то се разглеждаше като политическа екзотика, без видима поддръжка от по-широки социални, професионални, гилдийни и пр. групи.


С други думи, липсваше алтернативна на поданическата гражданско-участническа политическа култура, която да формира по-широка хранителна среда на българското дисидентство. Причините за това са многобройни, преди всичко социокултурни, по-голямата част от тях вече са разглеждани в специализираната литература, поради което те няма да бъдат обект на по-нататъшното изложение.


Факт е обаче, че за разлика от централноевропейските страни движещите фактори на промените бяха среди в комунистическата партия, които в унисон със съветската позиция пристъпиха към отстраняването на Живков от власт и към либерализация на режима. Замислено от организаторите му като средство за запазване на системата чрез отстраняването от власт на най-анахроничния й представител, твърде скоро се оказа, че значението на това събитие е много по-голямо. С него


започна процес на верижен разпад на тоталитарната държава
и закрепването на статуквото под каквато и да е форма се оказа невъзможно


Последното обаче стана ясно едва по време на протестния митинг от 14 декември 1989 г. Там за първи път стратегическата инициатива беше иззета от ръцете на комунистическата партия от новосформиращата се опозиция, думата получиха не казионните говорители, а обикновените граждани, лозунгът: "Ние сме народът!", скандиран преди падането на Берлинската стена, стана валиден и за българския случай. В този смисъл датата


14 декември 1989 г. съдържа в себе си много повече източноевропейски паралели
като рождена дата на гражданското общество,
отколкото пленумът от 10 ноември


Тя има неизмеримо по-голямо значение за разрушаване на невидимата Берлинска стена в мисленето и психологическите нагласи на милиони български граждани и за трансформацията на политическата култура от поданическа в участническа.


Другото значение на това събитие бе във вътрешноопозиционен план. То бе свързано с окончателния разлом във визиите на бившите вече дисиденти за бъдещето на страната и за нейното политическо развитие. Както вече стана дума, процесите на ферментация в опозиционния лагер се намираха в пряка връзка с генезиса на българското дисидентство. Част от причините за това се криеха в съжителството в него на антикомунисти и комунисти перестройчици.


Противоречието между хората, които искаха да разрушат системата, и тези, които се опитваха да я реформират и запазят по този начин, до този момент се запази. В този смисъл


яростният антикомунистически патос на народа по време на събитията от 14 декември 1989
се оказва своеобразен катализатор на процесите на разслояване в самата опозиция


Част от нейните най-ранни активисти като Кирил Василев, Анжел Вагенщайн, Чавдар Кюранов и мн. др. потърсиха своя път обратно към комунистическата партия (за други беше необходимо повече време за тази стъпка), докато немалко продължиха отдалечаването си от нейния идеологически фундамент и политическа практика.


Това беше и моментът, в който
Желю Желев се превърна в национална фигура


а хората около него бяха припознати от гражданите на площада като изразители на техните интереси. Донякъде това предопредели и мирния характер на процесите в страната, защото може би тогава страната стоеше най-близо до граждански конфликт. Все още Кървавата Коледа в Румъния не се беше случила, но беше пределно ясно, че и у нас съществува потенциал за подобно развитие на нещата. Дълбокото убеждение на Желев и на кръга около него в необходимостта от мирно, но постъпателно развитие на революционния процес, бе една от предпоставките за мирното развитие на българския преход.


Сигурен съм, че тази оценка ще срещне и редица неодобрителни коментари на хора, подозиращи тази група в капитулантство и съглашателство, но от дистанцията на времето съм дълбоко убеден, че това беше и най-разумното в онези условия.


Отграничаването обаче вървеше и от другата страна. Ако в първите седмици след преврата неговите организатори и подгласници схващаха дисидентите като свои тактически съюзници и в известен смисъл единомишленици, то от началото на декември пропагандният им апарат постепенно разпозна в тях свои политически опоненти и дори противници. Особено показателен в това отношение бе тонът на партийния официоз "Работническо дело". Ако уводната статия в него за първия митинг на раждащата се опозиция на 18 ноември бе озаглавена: "В името на демокрацията и плурализма", то коментарът за антикомунистическата проява от 9 декември беше: "Вие не сте народът!". Интерпретацията на събитията от 14 декември вече бе в категорично отрицателен дух: "Въвличайки хиляди младежи в една антисоциалистическа, антиконституционна акция, определени сили отправиха предизвикателство не само към върховния орган на властта в страната, те показаха явните си намерения да правят всичко възможно, за да всеят разединение и предизвикат дестабилизация", декларативно заявяваше официозът. Въобще може да се заключи, че събитията на площад "Народно събрание" от 14 декември 1989 г. се превърнаха във вододел в поведенческата тактика и политическа стратегия, в инициационен момент и за двете противостоящи си политически сили. Стана така, че всички фигури на българския преход (може би с изключение единствено на Ахмед Доган) се оказаха на този площад в различни роли и превъплъщения, на които тепърва българите щяха да станат свидетели.


Едно от най-важните послания на разглежданите събития бе свързано със спонтанното отричане на съществуващата до този момент система на политическото представителство в страната. То се изразяваше в двойнствено отношение към институцията на Народното събрание и народното представителство. От една страна, за първи път след повече от 40 години парламентът изведнъж беше разпознат като важен и значим орган, от който зависи политическата система на страната. От друга обаче, очевиден бе консенсусът на незачитането на неговата легитимност при променилите се условия и на начина, по който той бе формиран и по който бе функционирал до този момент.


Затова и хранениците на режима в Деветото Народно събрание бяха колективно разпознати като марионетки без собствена воля и без способност да решат самостоятелно каквото и да било. Така


протестът за отмяната на чл. 1 от т. нар. Живковска конституция
прерасна в отрицание на политическия режим


закрепен с нея, както и в публично отрицание на правото на личностите, заседаващи вътре, да говорят и действат от името на народа. Изненадата на управляващите бе всеобща – оказа се, че за много кратко време авторите на вътрешнопартийния преврат са се влели в колективния и събирателен образ на апаратчика, срещу чиято демагогия и лицемерие бе насочено основното народно недоволство. Именно това обстоятелство междувременно беше пропуснато от Петър Младенов и бе в основата на неадекватното му избухване с прословутата "танкова реплика".


Неговият проблем, както впрочем и на другите участници в тези събития като Добри Джуров, Станко Тодоров и др., се състоеше в това, че в продължение на десетилетия беше свикнал да чува само ръкопляскания и овации, да предизвиква респект и да задава тона и не притежаваше какъвто и да е рефлекс за диалог с политически опоненти, у него липсваше чувство за ориентация в подобна ситуация и именно това предизвика яростта му.


Натискът "отдолу" създаде дълбок разлом и сред групата,
която свали Живков от власт


Постепенно Андрей Луканов оформи свой собствен кръг, който също търсеше диалог с новосъздадената опозиция. Известен факт е, че именно Луканов още на следващия ден търси среща с Желев, опасявайки се от по-нататъшна ескалация на гражданското недоволство. В разговора си с него той бърза да се разграничи от Младенов, твърдейки, че действително става дума за човек, който е способен да изведе танковете. За да не се случи това, той предлага договорката за възможно най-бърза отмяна на член 1 от конституцията срещу съдействие за успокояване на протестиращите граждани, готвещи се за нова акция. По стечение на обстоятелствата именно на 14 декември умира академик Андрей Сахаров – едно от знаковите имена на съветското и източноевропейското дисидентство. Поводът се оказва удачен новоучреденият Съюз на демократичните сили да обяви, че в негова памет временно спират протестните действия. Така по парадоксален начин дори чрез смъртта си легендарният борец за разоръжаване и ненасилие се оказа пряко съпричастен към акт, спасителен за гражданския мир в страната.


В резултат на договорката между Желев и Луканов и вече успокоен, на 16 декември 1989 г. официозът "Работническо дело" вече излиза със заглавието: "Парламентът заработи истински". Факт е, че в този момент в него властва страхът от "развихрянето на революционната ярост на масите", ако използваме това клише от следдеветосептемврийската реторика на БКП. Любопитно свидетелство за настроенията на блокираните вътре в залата на Народното събрание народни избраници дава един от тях – писателят Николай Хайтов. В публикувания post mortem негов дневник той е записал следното: "През дебелите стени на сградата кънтяха викове "У-у-у-у-у, смърт" и пр. Когато достигнаха виковете, бях в бюфета с Б. Райнов, Д. Методиев и Д. Фучеджиев. Последните двама се бяха стреснали, но окаменялото лице на Райнов не се промени. Дико се беше позачервил, а Митко Методиев – побледнял. Неколцина други народни представители, които циркулираха край нас, бяха изтръпнали от страх. Очакваха тълпата да навлезе вътре и да започне саморазправата. Мерцедеси, които се опитваха да напуснат мегдана пред Народното събрание, били замеряни с камъни."


Цитираното свидетелство е особено любопитно за интимния свят на малцинството, оказало се обсадено от своите бивши "гласоподаватели". Делегитимирането на този тип Народно събрание и съсредоточеното в него представителство при събитията от 14 и 15 декември 1989 г. в известна степен ускори формирането на Кръглата маса и превръщането й в паралелен парламент, в който започнаха да се коват истинските политически решения.


Наред с изложените по-горе преки и косвени политически последици от ненадейно избухналата "зима на народното недоволство" в края на 1989 г. следва да се отбележи и още един факт, свързан с последните десетилетия от съществуването на режима. Това е появилият се


дълбок разлом между ритъма на живот и настроенията и политическите нагласи
в столицата и тези в провинцията


Ако в София се появяват сигурни индикации за трансформацията на поданическата политическа култура в участническа, същото не може да се каже за българската провинция (може би с едно-две значими градски изключения). Ако лозунгите в София и Пловдив са за свобода, демокрация, за демонтаж на тоталитарната система, то в Разград, Кърджали и др. започнаха националистически митинги, насочени срещу турците и мюсюлманите и срещу исканията им за възстановяването на отнетите им имена и граждански права. Тази специфика на българския преход все още остава слабо проучена и неизвестна за широката публика днес.


Анализът на събитията от края на 1989 г., както и на последвалите избори от юни 1990 г. сочи появата на много сериозен дисбаланс между тези социални и демографски категории и за паралелното съществуване на двата типа политическа култура и по същество на различни жизнени светове. Това се дължи преди всичко на обстоятелството, че процесите на урбанизация, произвели през 50-те и 60-те години "новия социалистически човек", се оказаха доведени до относителна завършеност единствено в столичния град. Тук ценностните нагласи, убеждения и пр. на неговите жители бяха много по-близо до тези на гражданите в централноевропейските страни, отколкото до хибридния рустикално-провинциален продукт на ранната комунистическа модернизация.


Независимо от противоречивите оценки за тях събитията от 14 декември 1989 г. дадоха заявката за формирането на нов тип политическа култура и нови принципи на политическото представителство в страната. Те представляваха иницииращ и ключов момент в развитието на процесите в българското общество за дълъг период от време. Малка част от заявения потенциал на тази мирна революция обаче успя да се реализира. Оценката им, както и цялостната равносметка на българското развитие в годините на прехода продължава да бъде задача на бъдещето.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (14)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на selqnin
    selqnin
    Рейтинг: 2726 Неутрално

    Бях там!
    Беше невероятно, настръхващо, наелектризиращо усещане!
    Беше нещо като :"Въздухът трепери"...
    За съжаление 30 години по-късно имам усещането, че се провалихме в усилието си да направим Отечеството си НОРМАЛНА, ДЕМОКРАТИЧНА, ГРАЖДАНСКА държава!!!

  2. 2 Профил на usero
    usero
    Рейтинг: 571 Неутрално

    До коментар [#1] от "selqnin":

    А толкова вярваше на г-н Фратю...

  3. 3 Профил на soevsous
    soevsous
    Рейтинг: 233 Неутрално

    за тези, които са забравили - на 14.12.1989 г. комунистическата върхушка така се уплаши, че ще бъде пометена от 50-хилядното множество на площада, че спешно извика на помощ /не танковете, както преекспонира по-късно Евгени Михайлов/, а ...Желю Желев, Петко Симеонов и Емил Кошлуков. Тримцата спретнаха нещо като трибунка с микрофони на последния етаж на Студентски дом и започнаха да призовават протестиращите в най-сюблимния момент да се разотиват, че това не е правилно което се прави!!! Тъй като бяха мощно освиркани и отсвирени, тримата, заедно с още няколко тогава непознати фигури на новообразуваното СДС слязоха пред Парламента и с мегафони се опитаха да успокояват множеството и да му заръчват да си отива по домовете. Да не се проливала кръв, преходът трябва да е мирен и прочие небивалици. Доста от хората се разколебаха при тези думи, най-разпален тогава беше Кошлуков...Комунягите по-късно знаете как го наградиха. Постепенно ентусиазмът отмина, хората се разотидоха и по този начи бе проигран шансът ДС и комунистите да бъдат пометени още тогава. Сега е вече късно!

  4. 4 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 6080 Неутрално

    Късно и неуверено, плахо пробуждане...

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  5. 5 Профил на Николай Бучков
    Николай Бучков
    Рейтинг: 4153 Весело

    Е , защото стана халтура.....

  6. 6 Профил на krf54523578
    krf54523578
    Рейтинг: 289 Неутрално

    Инициативата била на опозицията на 14 декемри 1989 г. ?! Заради това, че за първи се чуха скандирания "Долу БКП" ли ??? Не ставайте смешни. Вече 75 години управлява БКП в т.ч. под форми като СДС, БСП и ГЕРБ, така че за каква иницатива става въпрос на 14 декември ? Авторът и дума не обелва за това каква е биографията на Борисов и то е разбираемо. Ако на оня огромен митинг на "Орлов мост" някой бе казал, че след 30 г. премиер ще е човек учил в школата на ДС и бивш комунист и, че председател на НС ще е една семпла селянка, сигурно щеше да бъде разкъсан. Да не говорим какво щеше да му се случи на човек, който тогава кажеше, че след около 30 г. фактор в политическия живот ще е малоумния Цветанов учил в училище за бавноразвиващи се.
    Защо автора не коментира сегашните управленци ? От страх. Защото трябва да каже, че пъпната им връв е в БКП. Авторе - кажи как така в дясно правителство имаме министър на отбраната доказан доносник на ДС като Каракачанов ? Как така в парламентарната група на ГЕРБ имаме доказан доносник - агент Николай ? Колко процента от парламентарната група на ГЕРБ са били в БКП ? Дали тези проценти не са повече от тези от групата на БСП, които са били в БКП ? За сведение - Корнелия Нинова никога не е била член на БКП, а Борисов...…
    И още - авторе, виж в сайта на НС броя на депутатите членуващи в парламентарната група за приятелство с Русия, същата лошата Русия ! Те са 119 с двама шефове - Кутев и Кр. Велчев от ГЕРБ. Най-многобройната. Направи си изводи.

  7. 7 Профил на selqnin
    selqnin
    Рейтинг: 2726 Неутрално

    До коментар [#2] от "usero":

    "Чичовци" е епохален текст.
    За съжаление откъм манталитет и култура не сме напреднали много от тогава!!!

  8. 8 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4072 Весело

    На 14 декември беше допусната епохална грешка чиито последствия търпим до ден днешен и не ще търпим очевидно и в бъдеще!
    Нямаше да има Кръгли маси, “ мили хора” , Луканов, Виденов и останалите бандити и ченгета
    Разбира се сега е лесно да се говори но тогава просто България нямаше истински водач, дисидент от класата на Хавел или Валенса - просто особенности на националната ни психология!

    klimentm
  9. 9 Профил на eti mehter
    eti mehter
    Рейтинг: 4060 Любопитно

    Луканов още на следващия ден търси среща с Желев, опасявайки се от по-нататъшна ескалация на гражданското недоволство. В разговора си с него той бърза да се разграничи от Младенов, твърдейки, че действително става дума за човек, който е способен да изведе танковете
    ========
    След това вътрешно политическо "рокадо" .... протичащите процеси в Бг вече не бяха естествени ....
    Една част от хората ...го усетиха .,..и реагираха спонтанно.....
    А една друга част .... почти не реагираха.... понеже знаели какво и как ще се случи .....
    Макар и за кратко ....раздвоението се усещаше и по медиите.....
    Кеворкян влагаше всичкия си професионализъм ....за да не пострада "всяка неделя".....от преките и открити въпроси на гостуващите му......
    Смешно ,тъжно и страшно беше да се гледа ....как опитния водещ "затъпяваме"....острите реплики и мисли на .....искрено повярвали в промените хора като Радой Ралин.......
    "Ама недейте така ,моля ви се ....нека изчакаме...." .....контрираше го Кеворкян......
    Накрая стареца се опомни , усмихна се ....и напусна предаването.....
    Случая с Й. Сърчаджиев ....и още доста подобни ..... подсказваха ,че в играта имаше друга игра...
    Това бяха времената в които хората често бъркаха как да се обръщат едни други......с господин или другар.....


    Bukalemun
  10. 10 Профил на асен георгиев
    асен георгиев
    Рейтинг: 854 Неутрално

    червената жаба, защото той сам казваше, че си е марксисте, предаде СДС, като се гушна с Луканов. Дано се пържат и двамата в ада! а сега доносникът ивайло трифонов иска площад да кръсти на червената жаба! отнюд!

  11. 11 Профил на charlesdegaulle
    charlesdegaulle
    Рейтинг: 1475 Неутрално

    До коментар [#1] от "selqnin":

    И аз. Но и спомням много добре аргумента и на Желев и на комунистите - това народно събрание в точно този момент и да иска не може да отмени чл. 1-ви на Конституцията. Доста от хората просто не знаеха това. А и колкото и да бяха ядосани, надали щеше да се стигне до насилие. В смисъл на румънския му вариант... Подозирах, но не бях наясно с "лабораторията" на Лилов, там са разглеждали всеки вариант, дори румънския! Това доста по-късно ми стана ясно. Не може да се отрече, комунистите си разиграха картите отлично. Единственото видимо нещо беше, че вместо да разграждат системата, те започнаха усилено да разграждат държавата.
    Единствено съжалявам за собствеността. Тя беше обща, т.е част от нея беше моя. Имаше идея за равен старт, идея която изчезна по "невидими" причини. Така аз останах без собственот, нищо че съм работил за нея малко повече от 20 години. Татко и мама, доста по-дълго. Сестра ми и зет ми около 17 години. Татко и мама си отидоха огорчени, а аз и сестра ми получаваме подаяние във вид на пенсия. За сметка на това, виждам доста комунисти (децата и внуците им) приказно богати. При това (както се казва!) - законно.

  12. 12 Профил на kcq33617839
    kcq33617839
    Рейтинг: 135 Неутрално

    Вие тогава проиграхте единственият шанс. Но пък явно другите са били по-добри и умни. Свирено.

  13. 13 Профил на онтамнебыл-любовалсявагнера
    онтамнебыл-любовалсявагнера
    Рейтинг: 384 Неутрално

    И аз бях там. В краката на коня.
    Не е вярно. че сме освиркали говорещите. Напротив, на този митинг спонтанно обявихме Жельо Желев за президент. Мислехме го за българския Вацлав Хавел. Последен взе думата Петко Симеонов, който наистина ни призова да се разотидем мирно по домовете но с обещанието да дойдем на другия ден. Жельо Желев отмени на следващия ден митинга с оправданието за кончината на академик Сахаров. Въпреки това около 50-100 човека се събрахме пред Александър Невски. Оттам се отправихме към Телевизията за да протестираме, че по новините предишната вечер ни обявиха за лумпени, кретени, и какво ли не. В градинката пред Университета срещу нас се появиха 3-ма или 4-ма облечени в почти еднакви сиви костюми и прически, които ни „съветваха“ да отидем пред Телевизията. Очевидно сред нас е имало агенти на ДС. Въпреки надеждите на тези от ДС митингът мина съвсем цивилизовано и постави началото на серия митинги пред Телевизията.

  14. 14 Профил на aramissss
    aramissss
    Рейтинг: 527 Неутрално

    Вие тогава проиграхте единственият шанс. Но пък явно другите са били по-добри и умни. Свирено.
    —цитат от коментар 12 на kcq33617839


    НИТО ПО-УМНИ ,НИТО ПО-ДОБРИ.ПРОСТО "ДРУГИТЕ" БЯХА НАГЛИ,ПОДЛИ И ВЪОРЪЖЕНИ.
    ПОЧТЕНИТЕ ГРАЖДАНИ НЯМАХА,И ОЩЕ НЯМАТ,ОРЪЖИЕ.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK