Любовта и правдолюбието не са напуснали човешката душа

Добродетелите ни обединяват, а пороците ни разделят

© Цветелина Белутова, Капитал

Добродетелите ни обединяват, а пороците ни разделят



"Дневник" покани интелектуалци, хора на изкуството и на духа да отправят послание към читателите по повод Коледа и Новата година. Днес ви представяме коледната реч на проф. Коста Костов – специалист по белодробни болести, консултант в столичната болница "Св. Анна", основател и главен редактор на списание за респираторна медицина и вдъхновение INSPIRO, председател на управителния съвет на фондация "INSPIRO" и консултант на медицински център INSPIRO.


Скъпи сънародници, приятели и колеги, обични мои близки,


Дните около Рождество преминават в щастливо суетене около празничната софра с любимите ни хора, в приветливо общуване с другите, които някак по-щедро ни се усмихват или човеколюбиво ни подават ръка, ако паднем на заледения тротоар. Светът за няколко дни става различен, по-човечен, по-приветлив, какъвто го помним в детството си, обградени от безусловна любов и камбанен рождественски звън. Свят, в какъвто всички искаме да живеем.




Дните около Рождество Христово са време, когато се вторачваме в смисъла на нашето съществуване и за няколко дни попадаме в доброволен плен на най-древния закон на човешкия род –


ние сме генетично планирани да живеем в общност, ние сме в другите и те са в нас,


истински сами сме само тогава, когато не следваме този неотменим природен закон. Няма самотна хромозома. Всяка от нашите 46 хромозоми живее в двойка.


Чрез тази генетична привързаност дори и след смъртта им в нас продължават да живеят нашите родители, нашите баби и дядовци, цялото ни родословно дърво, вкопчено в 23 съдбоносни хромозомни двойки. Никога не оставаме сами, дори когато физически сме. Няма аз без ти и те. Човекът не е средство, а цел за всяко достойно човешко същество.


Няма щастие без взаимното му споделяне с другите. Щастието съществува само през социалната ни природа. Пълният егоизъм е неморален и затова неприемлив. Човечността се съдържа в нашата социалност, в разбирането, че можем да бъдем щастливи и успешни само през щастието и успеха на другите.


Най-важната човешка мисия е да правим така, че лицата на хората около нас да греят.


Човекът не е пътен знак или просто брой хромозоми. Във вените му тече кръв, а сърцето му се нуждае от привързаност и обич.


Човечността ни започва в мига, в който уловим погледа на другите върху нас. В същия този миг започват и изпитанията на нашия морал, на способностите ни да живеем в емпатия и в заедност. Получаваме толкова обич, колкото сме дали, колкото повече даваме, толкова повече притежаваме. Най-голямото богатство е в дълбините на човешките взаимоотношения, откъдето извличаме любовта, с която подхранваме живота си. Колкото по-силно обичаме, толкова по-пълноценно живеем.


Самотата събужда животинските ни инстинкти, а враждебността ги изостря.


Човек, който е отдаден на егоистичните инстинкти за самосъхранение, е нещастен, унил, посърнал.


Няма по-окаян човек от самотника, който не дава и не получава обич. Пътят към съвършенството е невъзможен без присъствието на другите, които да изострят длетото на нашите морални рефлекси. Взаимната ни привързаност е изворът на нашите добродетели.


За да ги опазим, добродетелите ни се нуждаят от почитта и закрилата на свободно гражданско общество, което съществува само в условия на политическа свобода. Тази политическа свобода се отстоява с усилията на морални граждани, които са монолитните късове на гражданското общество. Затворени в собственото си его, ние се откъсваме от тази монолитност и се превръщаме в прашинки, прахоляк, който вятърът, бурите и дъждът превръщат в кал. Тази кал е по ботушите на всяка власт, която не се опира на народа.


Трябва да опазим добродетелите си и да носим отговорност за своите пороци. Добродетелите ни обединяват, а пороците ни разделят и ни превръщат в удобна за газене кал. Порочно е неразбирането, че


собственото ни благополучие зависи от благополучието на обществото.


Разумът ни трябва да е буден за това тревожно разминаване, а тревогата да сублимира в дързост на морални граждани. Поведението на всеки от нас в обществото трябва да е толкова убедително за останалите, че те да го припознаят като закон. Този закон действа чрез християнската Любов, любовта милосърдие (agapé), най-високата точка на човешката привързаност. Дори и да загубим някое любимо същество, ако сърцата ни са преизпълнени с християнска любов, все някога, някъде, чрез нещо или чрез някого тази любов отново ще се върне при нас.


Попитали един скитник защо при този недоимък се грижи и за кучето си.


А кой ще ме обича? – отговорил той.


Любовта и правдолюбието не са напуснали християнската душа и точно те ни задържат все още на тази земя. Винаги и навсякъде ги носим със себе си. Ние сме техният храм. Остава само да прекарваме повече време в него.


Щастливо Рождество Христово!


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK