Зелените теми не са за изпускане

© Надежда Чипева, Капитал

Текстът е препечатан от блога на вицепремиера Томислав Дончев.

Точно като на ветровит есенен плаж, напоследък ни заливат всякакви вълни. Неоконсервативната, надигнала се преди години, мъртвото вълнение на протекционизма, което сега е мощно, но за първи път усетихме поривите му преди десетилетие и предстоящото цунами, т.е. зелената вълна.

Тя вече дава индикации, че не само няма да поутихне, но ще набира още повече сили и в един момент може да се окаже, че буквално ще залее и потопи всички, които не са запасени със завидни плувни умения.

Формулирането на концепцията като "сделка" е интересно само по себе си, тъй като за наличието на такава, обикновено се изисква съгласието на всички страни. На 12 декември 2019 г. обаче, Европейският съвет одобри дългосрочната цел за превръщането на ЕС в неутрална по отношение на климата икономика до 2050 г. Цел, която на онзи етап не бе подкрепена от една държава членка - Полша, считана за най-силно засегната от планирания зелен преход. България, от своя страна, подкрепи дългосрочната цел, но заедно с Полша застана против повишаването на приетата вече междинна амбиция от 40% намаляване на емисиите парникови газове спрямо нивата от 1990 г. до поне 50 % със стремеж към 55 %. Причината е, че това на практика

означава ускоряване на въглищната трансформация и оставя красивите заявки за справедлив преход

и отчитане на стартовите позиции само на хартия.

Зелената идея е въоръжена с почти непобедими аргументи . Не се сещам за политик или общественик, който би се осмелил да отрече или пренебрегне значението на качеството на околната среда, въздуха, чистата храна и вода. С висока подкрепа се ползват и мерките за управление на отпадъците, рециклиране на различни видове суровини, кръговата икономика.

Безспорно всички искаме да бъдем "зелени", да дишаме чист въздух, да пием чиста вода, да се храним с екологично чисти продукти. Обикновено човешките желания и нужди - естествени или формирани, се превръщат в тема за дискусии, превръщат се в бизнес, а понякога се превръщат и в политическа идеология. Все пак "зелените настроения" не са за изпускане- докосват почти всеки и имат силата да набират инерция сами. Политическите употреби и злоупотреби с темата са различни. От благородния призив - "нека живеем и произвеждаме така, че да съхраним природата за децата си", до опитите за възбуждане на масова психоза.

След столетия спорове как да осигурим баланса между солидарността и здравословния егоизъм (ляво-дясно), последните години имаме и друга сложна дилема -

къде точно е компромисът между благосъстояние, икономическо развитие и намаляване на отпечатъка

върху природата? Искаме да сме зелени, но в същото време не искаме да сме зелени и бедни. В този смисъл, преходът, както и всяко друго нещо в живота по принцип, не бива да се преследва на всяка цена, защото каква полза от това, че си постигнал целта, ако си загубил себе си? А ако трябва да използвам метафората с автомобила: добре е да се движиш със скорост, която дава сцепление на пътя и елиминира риска от центробежната сила при следващия завой.

Зелената идеология като начин на мислене изисква определена зрялост. За да се стигне до този етап означава, че обществото е задоволило основните си нужди, достигнало е относителна удовлетвореност по отношение на заплащане, социален живот, може да се огледа наоколо и да насочи внимание върху усъвършенстване на качеството си на живот. Климатичните промени, опазването на околната среда и стремежът към "позеленяване" са сред основните теми, към които обществото става все по-чувствително. Което е добър знак за развитието му.

Зеленият завой на ЕС провокира интерес. Стартирал като Европейска общност за въглища и стомана, той има за цел да обедини европейските държави в икономически и политически план, за да се гарантира траен мир. 70 години по-късно наднационалният й орган слага на масата за преговори концепцията за бързо премахване на въглищата и производство на стомана с нулеви въглеродни емисии (стомана - сплав на желязо и въглерод - игра на думи). Зелената идея, сама по себе си, също е с пацифистки нюанс, но в настоящия контекст

поставя известни предизвикателства пред постигнатото по отношение на интеграцията до момента.

Въпреки очевидно недостатъчното ниво на амбиция в световен план по отношение на климата, заявката на ЕС за глобална роля в областта е исторически разбираема. Трудно ще бъде обаче намирането на точния баланс между амбицията, инструментите и скоростта, с които тя да се преследва. За баланса на успеха ще се съди по това дали ЕС ще успее да постигне целта си, без да разшири допълнително пропастта между държавите членки и без да отвее със зеления вятър на промяната постигнатите до момента конкурентни предимства на Източна Европа, правейки я още по-бедна и енергийно зависима. По предварителни изчисления цената на енергийния преход, която не се покрива от проектираните към момента финансови компенсаторни механизми, е много висока за икономики като българската.

Това, че Европа позеленява, не означава обезателно ефект за целия свят. Въздухът има способността да се движи през националните граници и да не се съобразява с политиките. Сложността на уравнението се засилва и от факта, че редица държави членки са с изнесени производства в трети държави. Това обяснява защо за тях ще бъде малко по-лесно да бъдат зелени. Ще се увеличи силно търсенето на литий във връзка с по-широката употреба на електромобили и ще се стигне до зависимост от внос на редки метали, добивани предимно от страни с недемократични политически режими, с много тежки методи за добив и негативно влияние върху околната среда.

Отдавна твърдя, че основният проблем на Европа не се крие в поредната криза, която трябва да управлява, а в

липсата на голяма идея, която да катализира амбиция, да дава самочувствие

и най-вече да осигурява колективен стремеж на всички държави членки. Такава дръзка идея би могла да бъде свързана със сигурността, с консенсусна политика за миграцията и опазването на външните граници. Това би била естествена еволюция след големите и амбициозни идеи от предишните десетилетия- Шенген и еврозоната. Изглежда, че следващата дръзка идея ще бъде т.н. "зелена сделка", което е хем разбираемо, хем неразбираемо. Разбираемо е предвид "позеляняването" на обществата и все по- добрите изборни резултати, които показват "зелените" партии. Но не е напълно разбираемо, защото екологията е все по- малко наука и все повече идеология.

По-големият проблем е друг. Има съществена опасност при декарбонизацията на индустрията ни, Европа да загуби глобална конкурентоспособност заради необходимостта от мащабни инвестиции в нови беземисионни технологии, което носи риск от повишаване цената на енергията. За този риск служи оправданието, че светът така или иначе ще позеленява, а ние ще сме лидерите в този процес. Технологиите, които ще разработим днес, утре ще имаме възможност да продадем на другите. Това звучи чудесно, но само ако сме сигурни, че и останалите световни сили също ще поемат курса към декарбонизация, което към момента съвсем не е видимо.

В този контекст, амбициозните цели на Европа да се превърне в първия континент, който ще бъде неутрален по отношение на климата, са

дръзко начинание с неизвестни последици и най-вече с неясен залог.

Това в никакъв случай не го превръща в лоша идея, просто реализирането й изисква реалистичен времеви хоризонт, компромиси и най-вече вяра и убеденост на европейските граждани, че се движат в правилната посока. Зелената вълна има нужда най-вече от обществена подкрепа, защото няма политика, колкото и добра да е тя, която да бъде успешна без обществена подкрепа.

България полага усилия да предвиди последиците от Зелената сделка, защото със сигурност се налага да бъдем проактивни. В годините назад някои икономики са разработили зелени технологии, които сега с готовност искат да продадат. Това не е задължително лошо, но ми се иска да престанем да бъдем краен купувач на произведеното от другите. Хубаво е да се разделим с мисълта, че Европа ни налага Зелената сделка и ще финансира всички стъпки по време на трансформацията. В проекта на Фонда за справедлив преход, България е в топ 5 на получателите на помощ със сума от около половин милиард евро. Към тях могат да се добавят още около 1.5-1.7 млрд. евро по европейски програми. Анализът обаче показва, че общата сума ще покрие много малка част от нуждите. За останалите трябва да се погрижим сами.

Добрата новина е, че никъде не е записано с какъв срок на годност са централите ни.

Въпросът, който ще възникне обаче, е докога централите, захранвани от въглища, ще имат икономическа логика. Като резултат от Зелената сделка имаме ясна перспектива цената на тока да расте. В един момент ще е по-изгодно да се произвежда електроенергия от паро-газови централи, а не от въглища. Това връща и темата за ядрените мощности като базови и ниско емисионни. Непостоянното производство от ВЕИ не може да се разглежда като замяна на базови мощности, а почти 35 % от територията на България (данни към 2018 г.) попадат в Натура 2000 (при 18 % средно за ЕС).

Очакванията са през следващото десетилетие Зелената сделка да промени из основи начина ни на живот и линията на дебатите. А също и начина, по който се прави бизнес, начина, по който се произвежда енергия и начина на живот на хората. Ще трябва да инвестираме в иновации и научни изследвания, да преобразуваме нашата икономика и да актуализираме индустриалната си политика.

Все пак за България е важно превръщането на ЕС в устойчива и неутрална на климата икономика

да не бъде за сметка на конкурентоспособността и растежа на икономиката.

Ще продължим да настояваме за подробни оценки на въздействието за всички настоящи и бъдещи мерки, страна по страна, регион по регион, при отчитане на географското разположение, стартови позиции и национални специфики. Поради строгите изисквания във връзка с емисиите в България вече се наблюдава изместване на производства в съседни държави. По-амбициозното им преразглеждане заплашва да усили този ефект. Като гранична държава ще настояваме и за внимателен анализ във връзка с изтичането на въглерод.

Въпреки предстоящите преговори по бъдещите инициативи на Комисията, ако общите насоки не се дават от Европейския съвет, формирането на блокиращо малцинство в Съвета ще бъде много трудно.

Не би могла да се очаква особена подкрепа и по линия на Европейския парламент, съдейки по гласуваната на 15 януари т.г. резолюция, с която на практика той прие амбициозната средносрочна цел от 55 % до 2030 г. и призовава за бързо премахване на директни и индиректни субсидии за въглища и изкопаеми горива. Макар и незаконодателна, резолюцията се очаква да даде зелена светлина за по-нататъшните действия на Комисията.

В този смисъл думата "сделка", въпреки, че дава заявка за необходимостта от постигане на взаимно съгласие, се оказва, че

може да се сключи и с определени "съпътстващи щети".

За България, която винаги е била в ролята на обединяващ и балансиращ фактор на Балканите и която постави дебата във връзка със Западните Балкани високо в политическия дневен ред на ЕС по време на своето председателство, ще настоява да запази позициите си в региона, които допринасят за привлекателността на идеята за европейска перспектива на Западните Балкани. Все пак традиционно разширяването се е доказало като един от най-успешните стимули за насърчаване на реформите, за укрепване на мира, стабилността и демокрацията на континента.

И най-важното - всички подготвят аргументи за предстоящия европейски и национален политически дебат по темата, което е разбираемо. Опитът ме е научил, че политическите тези, цели и доктрини, които нямат солиден обществен фундамент са почти само flatus vocis. Затова преди залозите кой ще вземе надмощие в политическите разпри, далеч по-важно е да се инициира и проведе истински обществен дебат. Темата засяга всички и не бива да бъде оставена само и единствено в ръцете на политиците.