© Thibault Camus, REUTERS
Емануел Макрон все по-често получава обвинения в предателство и лицемерие, либералите го уличават в първото, а консерваторите във второто. Това е цената на хибридната политика.
Владимир Шопов е завършил Лондонското училище по икономика и политически науки. Специализирал е в университетите в Оксфорд, Лондон, Калифорния, Пекин и в Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Бил е съветник по европейски въпроси на министъра на вътрешните работи (1997-1998 г.), съветник в Мисията на България към ЕС (1998-2001 г.), съветник на министъра на външните работи (2014 - 2016). Текстът му е от "Свободна Европа".
"Ние трябва да приемем, че днес в нашата република съществува нещо, което бих нарекъл сепаратизъм. В някои части на Франция той се е вклинил между нашите общности. Ислямът е изправен пред криза и някои желаят да го политизират, но, тук във Франция, няма място за политически ислям. В нашата страна съществуват региони и градове, които просто трябва да бъдат отвоювани."
Тези думи не принадлежат на Марин льо Пен и не са част от началото на нейната дълга предизборна кампания за президентския вот през 2022 година. Те са фрагменти от реч на Еманюел Макрон отпреди няколко седмици, произнесена в Мюлуз, който попадна в една от 47-те зони, определени за републиканско "отвоюване". Те бяха идентифицирани през 2018 година като част от програма за "завръщане на държавата" и нейните институции за справяне с престъпността и радикализацията.
Новият език на Елисейския дворец
Ако това звучи нетипично, към него спокойно можем да добавим още поне 4-5 политически инициативи от последните месеци.
"Става въпрос за суверенитет, ние просто искаме да си върнем контрола върху имиграцията", заяви неговият премиер-министър, когато страната наскоро въведе квотна система за имигранти.
Правителството затегна и режима спрямо бежанци и имигранти като ограничи възможностите за събиране на семейства и затрудни достъпа до здравната и социална система на чакащите решения за статут.
Ако към всичко това добавим и реториката за интеграция, възстановяване на авторитета на държавата, голистката външна политика, блокирането на разширяването на ЕС и борбата със "социалния дъмпинг", изведнъж образът на Макрон започва да става неразпознаваем за либералните очаквания.
Ново политическо нормално, което никак не е ново
Всъщност френският президент се опитва да се превърне във виртуоз на хибридната политика, a la carte сглобка, която събира в себе си наглед несъвместими позиции и се опитва да говори на най-различни социални групи. С малко търпение е напълно възможно да го залепите в доста алтернативен колаж и политики с обратен знак. Независимо от относително силната роля на държавата, няма съмнение, че Макрон се опитва да наложи и немалко либерализиращи мерки, като намалява данъци, реформира склерозирали публични системи, най-вече пенсионната, стимулира предприемачеството, модернизира самата структура на стопанството.
Иновациите, дигитализацията и зелената икономика са все по-често в неговата реторика. Все повече обаче подобно поведение не прилича на тактическа двойнственост, а на ново политическо нормално.
Взаимстването на идеи и позиции от различни идеологии не е новост. "Радикалният център" или "Третият път" на Тони Блеър бе сред последните и най-популярни опити за синтез. Помирението на лейбъристите с пазарната икономика, европейската интеграция и новия индивидуализъм бе цената на политическото завръщане, но и обща координатна система за късната социалдемокрация. Тя изпълни практическата задача за електорална релевантност, но очаквано се пропука на власт под тежестта на вътрешните си напрежения. Блеър успя да превърне този центризъм в международен бранд, преди глобалната криза да го помете. Има и други примери за тактическо придърпване на теми от различни части на идеологическата палитра. Ангела Меркел го направи след трагедията във Фукушима и с въведената през 2015 година минимална работна заплата след десетилетия на колективно договаряне.
Не е само Макрон
Емануел Макрон все по-често получава обвинения в предателство и лицемерие, либералите го уличават в първото, а консерваторите във второто. Това е цената на хибридната политика.
Но отвъд политическата реторика всъщност колажната политика става повсеместна и в нея се впуснаха всички. "Зелените" са на път да приемат необратимо пазарната икономика и ще се опитат да постигнат целите си чрез нейното "позеленяване". В Австрия те се съгласиха да застанат едни до други с партия, която иска да сваля данъци и да укрепва националната идентичност. Десницата пък е на път да отстъпи от фундаменталната си опозиция към фриволното харчене на публични средства, трупане на дългове и разрастване на държавата.
Борис Джонсън изостави целомъдрието на публичните финанси и започна да обещава инвестиции в най-различни посоки. В годините на Доналд Тръмп пък Америка достига невиждани нива на задлъжнялост.
Под особена обсада е социалдемокрацията. Тя губи гласоподаватели във всички посоки - към крайната левица, зелените и консерваторите. Затова и все по-често прави завой надясно.
Датските социалдемократи на практика се присъединиха към антиимигрантския консенсус и успяха не просто да овладеят своя електорален спад, а дори се върнаха във властта. Пред подобни крачки са и други техни идейни съмишленици в цяла Европа.
На целия този фон това, което прави Макрон, не е изключение, а ново нормално. Социалната фрагментация, нарастващото недоверие в традиционни партии и авторитети, както и струпването на множество структурни проблеми трансформират западната политика и всички се надпреварват да се адаптират, за да не изпаднат от борда. Политиката a la carte е тук, за да остане. Остава да видим дали нейният фронтмен ще бъде вестоносец или исторически репер.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
