Обществото се развращава, като се приучва да очаква репресия към обвиняемия

Значителна част от дефицитите на държавната политика пред електората се запълва с новини за мерки за неотклонение, забрани за напускане пределите на страната, отстраняване от длъжност и т.н.

© Юлия Лазарова

Значителна част от дефицитите на държавната политика пред електората се запълва с новини за мерки за неотклонение, забрани за напускане пределите на страната, отстраняване от длъжност и т.н.



"Дневник" се обърна към юристи да коментират зрелищните арести, които прокуратурата провежда, и превръщането на мярката за неотклонение "задържане под стража" на практика в наказание, въпреки че става дума за хора, които са невинни до доказване на противното. Изпратихме въпроси и на министъра на правосъдието Данаил Кирилов, който досега не е отговорил.


Поводът е серията от показни акции на прокуратурата в последните седмици. В Басейнова дирекция в Пловдив директорката, обвинена в безстопанственост, беше арестувана пред очите на всички от въоръжени с автомати полицаи. След това беше освободена и повторно арестувана след часове. В дружество "Лъки инвест" за замърсяване на две реки бяха арестувани двама души, единият на 84 г. Бившият екоминистър Нено Димов продължава да е в ареста от началото на януари след показно задържане пред телевизионните камери. Непълнолетни момчета без криминални досиета, съблекли в тролея момче, защото било с дрехи на мразен от тях футболен отбор, също бяха задържани. И още много обвиняеми "търкат наровете" за демонстрация на държавната репресия. Случващото се изостри отношенията в управляващата коалиция - екоминистърът Емил Димитров предупреди, че чиновниците ще спрат да работят от страх от арест, а вицепремиерът Красимир Каракачанов се възмути: "Какви са тези акции от Цветаново време да пращат качулки с автомати срещу жена с писалка? Ми следващия път да пратя специалните сили с танкове!"


Пръв отговори Андрей Янкулов - прокурорът, който напусна системата заради несъгласие със случващото се в нея. Днес публикуваме отговорите на съдия Мирослава Тодорова - наказателен съдия в Софийския градски съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България. Съдия Тодорова е известна със своята последователна и принципна позиция срещу опитите да бъде подчинена съдебната система. Тя заведе дело за клевета срещу Цветан Цветанов в качеството му на министър на вътрешните работи и понесе тежки удари от политически контролирания Висш съдебен съвет в опит да бъде заглушен критичният ѝ глас.




Как се вместват в закона зрелищните арести? Има ли според Вас нарушение на процесуалните правила?


- Нямам право да коментирам конкретните случаи, защото са неприключили дела и по тях предстои евентуално да бъде сезиран съдът за произнасяне по различните форми на съдебен контрол в досъдебното производство, а по-нататък, ако бъде внесен обвинителен акт - по основателността на повдигнатото обвинение. Но извън конкретиката от първостепенна важност за обществената сигурност е практикуващите юристи в областта на наказателното правосъдие да разясняват смисъла на закона и какви са легитимните цели на различните форми на наказателна принуда, какво се очаква да постигнат и какво никога не могат и не бива да постигат. Това е важно за индивидуалното отстояване на правата на всеки гражданин, защото информираността на собствените му права и правните средства за защита е в основата на възникване на гражданското общество като силен коректив на държавната власт и основна гаранция срещу възникване на каквато и да форма на тирания. В съвременната българска ситуация то е важно и за разбирането на всички останали обществени и политически въпроси, доколкото през последните години се създаде впечатление, че значителна част от дефицитите на различните видове държавни политики пред електората се запълват с новини от наказателния процес, и то от досъдебната му фаза, т.е. с мерки за неотклонение, забрани за напускане пределите на страната, отстраняване от длъжност и т.н.


Става въпрос за обилно медийно отразяване на популяризирани от прокуратурата мерки за процесуална принуда на обвиняеми, чиято съдба по някаква причина е обществено интересна. В повечето случаи след първоначалните шумни арести, някои от тях достигащи до нечовешки ексцесии, и след отразяването на съдебните заседания за задържане под стража делата се забравят и когато бъде постановена присъда по обвинението, това изглежда маловажно или му е отредено незначително медийно внимание.


А в правовата държава всъщност само окончателната присъда е важна, защото всеки е невинен до доказване на противното.


Затова и вниманието на хората и на медиите трябва да бъде съсредоточено в това - кои от показаните по телевизиите арестувани публично граждани са били осъдени впоследствие.


Общественото внимание би трябвало да се задържи достатъчно дълго и да не позволява да бъде разсейвано от действия, които нямат нищо общо с доказването на виновността. Тогава ще бъде възможно да се поставят съществените въпроси: ако след показните първоначални мерки на принуда - задържане или много високи парични гаранции, делата са били прекратени още на досъдебното производство или пък са били внесени обвинителни актове, но подсъдимите са били оправдани, какви са ползите от шумните силови акции и тяхното широко популяризиране? Кому е било нужно тяхното продуциране и многократно ретранслиране? Ако то не е свързано с нуждите на наказателния процес, тогава очевидно е свързано с нещо друго. Това "друго" трябва ясно и честно да бъде дефинирано - не само за да може да се търси отговорност за злоупотребите с власт, но и за да се търси решение за преустановяването на една вредна за правовата държава дългогодишна тенденция.


Ако правосъдието се ползва не по предназначение, това означава, че на практика няма независима съдебна власт.


Нямам предвид, че всички дела са такива или че се решават нечестно в полза на силната страна, но самото съмнение, че съществуват и подобни случаи, превърнати в определящи за функционирането на държавата, се отразява върху общото доверие на гражданите. А когато правосъдието не се основава на доверието и респекта на гражданите, не може и да се очаква, че те доброволно ще се самоограничат чрез спазване на приетите от държавата правила и доброволно ще изпълняват съдебните решения. Това води до още по-тежки вредни последици, които в крайна сметка рефлектират отново върху гражданите. Ако държавната власт загуби ресурса на доверието и уважението в нея, тя ще разполага само с ресурса на принудата и ще осигурява общностния живот и правопорядъка единствено чрез различни форми на държавна репресия, т.е. на насилие. Това е порочен кръг, защото хората, държани в страх и подчинение, не могат да се превърнат в отговорни граждани, а това рефлектира на практика във всичко - от способността им да носят отговорност за собствения си живот, неуспехи и житейски избори до способността отговорно да упражняват политическите си права на избори.


Затова на първо време трябва да насърчаваме гражданите да познават, разбират и помнят какво пише в конституцията на държавата и да настояват органите на държавната власт да я спазват. А в чл. 31, ал. 3 на основния закон е записано, че всеки, обвинен в престъпление, се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда. Съществено е също, че според ал. 4 на същата разпоредба не се допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието. Това означава, че във всеки отделен случай прокуратурата и съдът са длъжни да търсят най-малката по сила принуда, която е годна, т.е. достатъчна, за да постигне процесуалната си задача.


Всичко, което надхвърля достатъчната принуда, е противоконституционна намеса,


не носи никакви ползи, а само вреди. Освен конкретните вреди за конкретния човек и неговите близки има и други дългосрочни вреди - обществото се развращава, като се приучва да очаква, че правосъдието се изразява в предприемането на тежка принуда и интензивна репресия по отношение на обвиняемия още преди той да е признат за виновен. Това извращава самата идея за правосъдие и не постига върховенство на закона, а приучва хората да се страхуват от "оперативната власт". От една страна, се създава нездраво разбиране на смисъла и задачите на мерките за неотклонение, които не са наказание, не постигат възмездие, още по-малко справедливост, а са процесуално средство за своевременното приключване на наказателното производство и за възпиране на обвиняемия да върши престъпления, докато трае процесът.


От друга страна, вземането на която и да е мярка за неотклонение според НПК не е задължително правило, валидно по отношение на всеки обвиняем. Вярно е тъкмо обратното (чл. 56, ал. 1 от НПК) - ако няма опасност за извършване на престъпление или от укриване, не следва изобщо да се взема каквато и да било мярка за неотклонение. Това не означава безнаказаност, защото дали обвиняемият е виновен ще се разбере от влязлата в сила присъда и никога преди това. В този смисъл при всяка новина за вземане на мярка за неотклонение въпросът, който следва да си задаваме, не е дали тя е могла да бъде по-тежка, а дали по-лека мярка би постигнала целта си, без ненужно да ограничава индивидуални права. А по отношение на непълнолетните обвиняеми процесуалният закон поставя специални изисквания, защото става въпрос за деца, т.е. за личности в процес на формиране и съзряване. Задържането на непълнолетните е изведено в закона като изключение - не само за да не бъде непропорционално тежко процесуалното третиране на деца в риск, както ги нарича Законът за закрила на детето, но и за да не се превърне самият наказателен процес в криминогенен фактор. Ако детето бъде изолирано в тази чувствителна възраст от семейството си и ако не може да завърши образованието си, то става податливо на всякакви отрицателни въздействия.


Кой трябва да понесе отговорност, ако има прекомерна репресия? И какво може да се направи, ако специално създаденият съд на властта - спецсъдът - участва в тази прекомерност?


- За да не се стигне до прекомерна репресия от органите на МВР и прокуратурата, е предвиден съдебен контрол в досъдебното производство. Само съдът може да реши дали ще бъде ограничено правото на свобода на обвиняемия. За да бъде съдебният контрол истински, е от първостепенна важност съдът, който го осъществява, да е истински. Това означава много неща - на първо място - ясен конституционен модел, в който са създадени всички гаранции за независимост на съда от политическата система и от икономически силните субекти, включително от криминалните среди.


В този аспект се изисква и да бъдат изведени в конституцията ясни разграничения между съда и прокуратурата, като административното управление на съда бъде изцяло отграничено от това на прокуратурата по всички кадрови, образователни и финансови въпроси. Необходимо е да бъде намалено политическото влияние в Съдийската колегия на ВСС, тъй като сега съдиите, избрани от съдии, там са малцинство - те са 6 от 14. С други думи, независимо какво казват представителите на политическите партии отговорността за управлението на съдебната власт в момента е тяхна, те формират мнозинството на органа, който назначава, повишава и наказва съдиите. Те са го формирали от самото създаване на институцията Висш съдебен съвет, т.е. дълги години политически са "заложили" в кадровия процес на съдиите своите собствени проблеми и недостатъци.


На второ място, истинският съд означава определен манталитет и култура на независимост и способност за самоактуализация, т.е. за хуманитарно и професионално саморазвитие и самоусъвършенстване. Моралът, образованието, общата и правната култура са тези механизми, които най-ефективно възпират злоупотребата с властнически правомощия. Ако тези регулатори липсват, какъвто и закон да бъде написан, неговият смисъл може да бъде извратен. И то дори не само умишлено и преднамерено за услуга на властта или на една от страните, а поради невежество и посредственост.


Затова е толкова важно на ръководните властови позиции да бъдат избирани просветени хора,


за да съществува обоснована обществена сигурност, че тези хора имат лични способности и културна предистория, които ще ги възпират при упражняване на правомощията им да напускат полето на хуманността и приличието. Говоря само за минималните стандарти. Едва след тяхното безусловно утвърждаване ще достигнем и до съществените въпроси на наказателното правосъдие - каква е неговата цел, как се постига, какво трябва да направи държавата, за да познава престъпността, така че да осигурява разумна система от мерки за превенция, как да се осъществява наказателното правосъдие така, че да не мачка и обезличава хората, а да им осигурява възможност за достоен законосъобразен начин на живот след изпълнение на наказанието.


За съжаление обаче сега заплахата е срещу базовите ценности на демократичната държава и трябва да се съсредоточим върху защита на фундамента. Самото създаване на специализирания съд по инициатива на управляващите като съд за избрани престъпления на властта, което беше последвано и от акт на правителството за допълнително специално финансиране, е проблематично, защото внушава впечатление за извънредност. Тепърва предстои да бъде направена равносметка на дейността му и на степента му на независимост.


Извън съдебния контрол в досъдебното производство върху правомощията на прокуратурата да ограничава основни права след приключване на наказателното производство увредените от дейността на съдебните органи - прокуратура и съд, граждани имат право след приключване на процеса да претендират обезщетение за нарушаване на основните им права първо пред националния съд, а след изчерпването на вътрешния ред - и пред Европейския съд по правата на човека. България многократно е осъждана за нарушаване на презумпцията за невиновност, включително във връзка с показни задържания и изявления на държавни органи по неприключили производства за виновността на задържаните.


Как възприемате думата "възмездие" - от най-високо място в държавата се призовава за това?


- Наказанието е и възмездие, но далеч не е само това. Наказанието действително представлява категорична държавна реакция на нетърпимост към извършеното престъпление и така изразява уважение към страданието на пострадалия, ако има такъв, но не може да заличи стореното. Наказанието обаче може да обслужи бъдещето, като елиминира опасността извършителят да извърши ново престъпление. Именно в тази насока са формулирани целите на наказанието (чл. 36 от НК). Разумната цивилизована държава създава такива правила и компетентности на своите органи, които осигуряват незабавна помощ и подкрепа на пострадалите, така че остатъкът от живота им да не бъде сведен единствено до гняв и стремеж за отмъщение. Извършеното спрямо тях престъпление не трябва да бъде подценявано, на тях им се дължи признание и съчувствие, но за да им бъде помогнато реално, е необходимо да бъдат окуражени да не остават заложници на престъплението и на негативните си емоции срещу извършителя, защото това би означавало да бъдат увредени тежко и за цял живот.


Същевременно сигурността на обществото изисква усилията и вниманието на държавните органи да не се изчерпват с осъждането на извършителите и с налагането на наказания, а напротив - да се усложняват оттук нататък, като се прилагат


мерки и политики, които да влияят на факторите, довели до престъплението.


Например - наивно и безотговорно е да се казва на обществото, че ефективна форма на борба с престъпността е налагането на много тежко наказание на извършител на действително ужасно престъпление, израснал в условията на пълна социална занемареност, неграмотен и без реални житейски перспективи за прилично препитание. Опасността, която произтича от факта, че има множество граждани, поставени в същата ситуация като на тежко осъдения извършител, които вече второ или трето поколение са неграмотни и не могат да бъдат конкурентоспособни на пазара на труда, изобщо не може да се неутрализира с конкретното наказание, дори то да е възможно най-тежкото.


Страхът от наказание може да постигне краткотраен възпиращ ефект у хората, но е съмнително, че този ефект ще проработи по отношение на най-рисковата група, за която са валидни същите криминогенни фактори, които са тласнали към престъплението и конкретния извършител. Тези хора разполагат с ограничени възможности да разберат за осъждането, съответно - да се уплашат. Мнозина няма да могат да прочетат новините, защото са неграмотни, нямат достъп до интернет или телевизия, защото са бедни.


Освен това


не ми е известно друга държава освен нашата да е унищожила криминологичната си наука изоснови.


Сега у нас наказателното законодателство се приема без какъвто и да било криминологичен анализ, т.е. без всякакво познание за конкретния профил на престъпността и за пораждащите я криминогенни фактори. Без такова знание всички мерки срещу престъпността ще имат съмнителен или случаен ефект. Постъпателно и хаотично се завишават наказанията, което води до тяхното девалвиране и обезсмисляне. Политиките за социален контрол, в който се включва и контролът върху престъпността, изискват задълбочено познание за причините за всеки вид престъпност, защото само така ще бъдат приложени ефективни мерки за противодействие.


Наказателноправните мерки не са панацея. Ако успоредно с тях не се прилагат други мерки, които да укрепват способностите на уязвимите групи и на всеки извършител на престъпление за успешна ресоциализация, се стига до това, което имаме в момента - висок ръст на рецидивната престъпност. Един елементарен и реален пример за мислене в тази насока -


какво реалистично може да очаква държавата от неколкократно осъждан за дребни кражби неграмотен човек?


След първото осъждане той вече е стигматизиран и трудно сам ще си намери работа, макар и неквалифицирана. А ако няма перспектива и източник на законен доход, то той неминуемо ще направи това, което единствено може.


В държавите, в които затворите не са препълнени, има стройни системи за надзор и подкрепа на такива хора след изтърпяване на наказанието, включително чрез осигуряване на възможност за работа. В някои държави има забрана работодателите, ако не са държавни органи или работата им не е свързана с финансови средства, да изискват справки за съдимост. В много държави се търсят уместни способи извършителят и пострадалият да се срещнат, за да може пострадалият да преодолее страха си например. Това е неизчерпателното изброяване на въпросите, с които българската държава не се занимава. Първоначално, защото подцени значението на тези теми, вероятно защото те не носят краткосрочни политически ефекти, а сега, опасявам се, защото нивото на знание и разбиране е критично ниско.


През последните години станахме свидетели на странна субординация: Премиерът се срещаше с предишния главен прокурор всяка сряда и за тези срещи не беше оповестявана информация. Премиерът прекрати тези редовни срещи с новия главен прокурор, но обяви, че се е разбрал с него "да се размаже всичко живо, което цапа". Силовият вицепремиер Красимир Каракачанов обяви, че не е информиран за силовите акции на прокуратурата. По силата на кой закон върви стиковката между премиера и главния прокурор? Трябва ли силовият вицепремиер да бъде уведомяван за действията на прокуратурата?


- Конституционният модел залага дистанция между силовия вицепремиер, министър-председателя и прокуратурата. Това е така, защото прокуратурата е поставена в съдебната власт, за която е записано, че независима. Не е направено разграничение между статута на съдията, който е същинският орган на съдебна власт, защото той решава окончателно делата, и статута на прокурора, който ръководи разследванията на престъпленията и привлича обвиняемите към наказателна отговорност. Самото естество на прокурорската работа е такова, че между прокурора и разследващия полицай от МВР не може да има китайска стена, напротив - изисква се добро взаимодействие и дори система на кариерна взаимозависимост помежду им. Например от мнението на прокурора за работата на полицая следва да зависи неговата кариера, както трябва от резултатите от делата, т.е


от влезлите в сила присъди, да зависи кариерното развитие на прокурора.


Освен това отговорността за наказателната политика на държавата е на правителството, което означава, че правителството трябва да може да има претенции по отношение на дейността на прокуратурата.


Сегашното фактическо положение, резултат на недостатъците на конституционния модел на съдебната власт, предпоставя противоречие, което се свежда до извращаване на разделението на властите - от една страна, прокуратурата трябва да работи с изпълнителната власт, от друга страна обаче, не подлежи на никаква форма на демократичен контрол. Така се стигна до създаване на институция, която крие всички рискове да хипертрофира с власт -


близка е с правителството, но е недосегаема за механизмите на контрол върху правителството.


Това е и базата, върху която се изграждат всякакви спекулации и въпроси от типа кое е първото: кокошката или яйцето. Дали главният прокурор като институция надделява над управляващите, след като "те/той си го изберат/избере", или съдебната власт е зависима, защото главният прокурор е зависим от властта. Тази заложена грешка и многогодишната порочна практика изпълнителната власт да се възползва от нея изискват особено старание от страна на прокуратурата действията й да не изглеждат като политическа кампания или нелегитимно средство за постигане на трайно политическо доминиране.


Как оценявате идеята да отпадне давността за престъпления, свързани с приватизацията? За целта управляващите имат намерение да променят конституцията.


- Оценявам я като недоразумение, което може би ще има краткотрайно ефектно въздействие за мнението на някои обществени среди. Но със сигурност в крайна сметка това недоразумение - безсмислено, безотговорно и непродуктивно, ще доведе до разходване на значителни финансови средства и институционален ресурс, а няма да има никакво правно значение.


Каквото и да направят с конституцията и правилата за давността, съществуват правни актове, които не могат да бъдат изменени от българските народни представители. Така че няма да бъде отменен основният принцип на наказателното правосъдие, че всеки може бъде съден само по правилата, които са били действащо право по време на съответното деяние, а новият закон се прилага само ако е по-благоприятен.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK