Бай Ганьо – герой на всички времена

Но ако приликите между Алековия герой и министър-председателя са толкова много, как да обясним политическото му дълголетие?

© www.janos.gr

Но ако приликите между Алековия герой и министър-председателя са толкова много, как да обясним политическото му дълголетие?



Петър Чолаков е политолог. Доцент е по социология в Института по философия и социология на БАН. Текстът му е препечатан от "Дойче веле".


Комедийният заряд на корицата явно е в това, че поне според някои грешката е вярна. Критиците на г-н Борисов, които от десетилетие го сравняват с героя на Щастливеца, аплодират. А и лидерът на ГЕРБ сякаш дава немалко поводи за такива паралели.


Да вземем например случката с американската посланичка Херо Мустафа, която наскоро се озова в прегръдките му. Тази случка неволни ни припомня други герои от други времена, когато политическата коректност беше непознато понятие:




"Тука [в чужбина] не можеш да ги разбереш коя е слугиня, коя е господарка, все лъскави, все чисто облечени. Изпречи се някоя насреща ти, хили се така мазно-мазно, мислиш, слугиня е, закачиш я, вземеш си беля на главата; изпречи се друга, хубавичка, смирена, мислиш, ха това е господарката, станеш ѝ на крака, поканиш я да седне, тя се срами...".


Култови фрази, които се помнят


Култови премиерски изрази като "тадуф-тадуф", "фифа-фафа-фуфа" и "фъш-фъш" се вписват прекрасно в речника на г-н Ганьо Балкански - например когато в басейна имитира колелото на параход ("чакай сега да им покажем вампор на кое викат", "тупа-лупа, тупа-лупа, фйюууу").


Ако бай Ганьо трепери за своето килимче и мускали, носи си люти чушчици при странстванята си из Европата, то явно за някои членове на ГЕРБ пътят към сърцето на лидера минава през суджука...


В опитите на премиера да впечатлява чужденците сякаш дочуваме триумфалния вик: "Булгар! Булга-ар!" на "балканския гений" Ганьо, който вкаменява благочестивите немци в басейна.


Пословичното самочувствие на г-н Борисов ("аз ви построих", "аз дадох", "аз реших", "аз разпоредих", "мене трима папи са ме галили по главата" и др.) според опонентите му е в същата тоналност като откровенията на бай Ганьо: "Тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара"; "Туй Иречек-Миречек, ей тъй - зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден".


Наследниците на Алековия герой


Но ако приликите между Алековия герой и министър-председателя са толкова много, как да обясним политическото му дълголетие? Дали отговорът не е в това, че тъкмо бай Ганьо, а не Щастливецът е този, който оцелява?


Ще сгрешим, ако потърсим наследниците на Алековия герой само на днешния политически Олимп, в нахлупилата каскет прокуратура или в мутрите на прехода. Байганьовщината има наперени емисари не само на всички етажи на държавната машина, във всичките ѝ колелца и бурмички, а неизлечимо е белязала цялата тъкан на обществото.


Поевропейчването, захвърлянето на "агарянския ямурлук" и замяната му с "белгийска мантия" са много повече от еднократния акт на пришиването на чужд конституционализъм към противоречивата българска политическа традиция, описан от Алеко. Този екзистенциален, но подражателен и в този смисъл повърхностен жест описва трагикомичните метаморфози на цели поколения.


Байганьовщината не е само българско явление


Можем да се утешим, че байганьовщината не е само българско явление. Подобни герои (Тартюф, Тартарен Тарасконски, Санчо Панса, Швейк и др.) се пазят в редица литературни съкровищници по света.


Гръмогласна бездуховност, келепирджийство, тарикатлък, нечистоплътност, опортюнистичен патриотизъм, презрение към чужденците (според бай Ганьо "на немците един гвоздей не им стига ума да забият") - това са някои от отличителните белези на простака. Те не са присъщи само на една нация.


Според проф. Кьосев все пак нашенският простак се отличава с особена дързост, той живее "със сбъркана представа за социалните и образователни йерархии" и "смята, че е в правото си". Но арогантността и илюзорното превъзходство, в което са убедени някои неквалифицирани индивиди (т.нар. ефект на Дънинг-Крюгер), не са български феномен. Особеното у нас, без да е уникално, е диктатът на простака. В злощастните страни като че ли именно простакът е героят на всички времена.


Героят, който уби своя създател


Прегледът на нашата най-нова история е обезкуражаващ: байганьовщината е по-скоро правилото, а не изключението в следосвобожденска България; тя не само не изчезва, а доминира след 9.09.1944 (не случайно Тодор Живков е един от двата "университета" на г-н Борисов според признанията му; другият е Симеон). А днес байганьовският манталитет е в перфектна кондиция. А поради постоянната емиграция на мнозина от най-образованите може би е по-могъщ и несломим от всякога.


Тогава кой се смее последен? Дали критиците на министър-председателя Борисов, които виждат в него оживялата карикатура на един литературен герой? Или последната дума принадлежи на "колажа" от кръв и плът - на политика, изградил кариера върху симпатиите, които печели, заради приликите с един забавен образ, познат още от ученическата скамейка? Това е герой, който ни разсмива. Затова обикновено забравяме, че той убива идеалистичния си създател.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK