Чумата в Атина

Партенонът в Атина

© Costas Baltas, Reuters

Партенонът в Атина



Историкът Тукидид описва като свидетел голямата епидемия в Атина от 430 г. пр. Хр. И до днес се спори какъв е причинителят на епидемията: дали бубонна чума, както смятат някои, дали тиф, както смятат други, или ебола, както смятат трети. По съвременни изчисления в епидемията, която преминава на няколко вълни през града, загиват между 75-100 000 души. Може би тя е и една от причините атиняните да загубят Пелопонеската война.


Преводът от старогръцки език е на Георги Гочев - класически филолог, преподавател в Нов български университет (НБУ). Превел е "Държавата" на Платон, "Поетика" на Аристотел, "Медея" на Еврипид. Редактор е на новото литературно списание "Текстил".


Мина тази зима и с нея приключи и първата година на войната. Веднага щом дойде лятото, пелопонесците и техните съюзници нахлуха както и първия път с две трети от войските си (предвождаше ги лакедемонският цар Архидамос, синът на Зеуксидамос), настаниха се на земята и започнаха да я опустошават. Не бяха минали много дни и болестта се появи за пръв път в Атика сред атиняните, като се говореше, че върлувала и преди на много места - около Лемнос и другаде. Наистина обаче никой не помнеше да е била такава болест и такъв мор. Дори и лекарите в началото бяха безсилни да я лекуват поради непознаването ѝ и тъкмо те гинеха най-често, понеже бяха най-често в досег с нея,




и изобщо - човешкото знание беше безсилно.


Също и всякакви молебени, гадания и изобщо всичко такова, до което обикновено се прибягва, сега беше напълно безполезно и в крайна сметка хората се отказаха от тия неща и се предаваха на злото.


Както се говори, болестта тръгнала най-напред от Етиопия, която е под Египет, а после се разпространила из Египет, Либия и голяма част от земите на персийския цар. В Атина болестта избухна внезапно и най-напред засегна хората в Пирей, които разправяха, че лакедемонците били хвърлили отрова в кладенците (там чешми нямаше). После обаче се качи и в горните части на града и там хората вече сериозно започнаха да гинат. Нека всеки - и лекар, и неспециалист, да си каже мнението откъде е вероятно да се появи това нещо и какви според него трябва да са причините за едно бедствие, което с такава сила хващаше и мореше хората. Аз обаче, който съм преболедувал болестта и съм наблюдавал как други са страдали от нея, ще кажа как се случи тя и какво трябва да се знае, ако отново се появи в бъдеще, така че човек да разполага със знание и да не стои неподготвен.


Тази година по всеобщо мнение се случи най-малко болнава и незасегната от сезонните промени, но ето какво стана. Ако някой беше вече болен от нещо, заболяването му се прояви чрез новата болест, а на останалите, дори напълно здравите, внезапно и без никакви причина им пламваха главите, очите им се зачервяваха и възпаляваха, а отвътре фаринксът и езикът изведнъж се наливаха с кръв, дишането им се учестяваше и дъхът им ставаше зловонен. След това идваше


кихане, дращене в гърлото и не след дълго страданието слизаше в гърдите със силна кашлица.


Когато стигнеше до сърцето, то го караше да се обърне, а жлъчката да отделя сокове, които лекарите наричат с различни думи, и всичко това - съпроводено от страхотни болки. На повечето болни напразно им се гадеше, което водеше до силни спазми, и при някои гаденето скоро спираше, но при други продължаваше и по-дълго. Тялото на болния не беше на пипане горещо, нито на вид бледо, ами зачервено, сивкаво и покрито с малки мехурчета и отоци; отвътре обаче гореше така силно, че хората не можеха да понасят допира и на най-тънките дрехи, покривки и изобщо тъкани, ами лежаха голи и се облекчаваха, като скачаха в студената вода. И наистина, ако никой не ги наглеждаше, мнозина се хвърляха в кладенците, подтиквани от неутолима жажда. Многото и малкото течности водеха до един и същ резултат. Към жаждата трябва да се прибави и невъзможността за покой и безсънието.


Тялото обаче не се предаваше, дори и когато с времето болестта се обостряше, ами противно на всякаква логика се съпротивляваше на страданието, така че повечето хора умираха от вътрешен огън или на седмия, или чак на деветия ден, при това все още запазили малко сила, или ако това им се разминаваше, болестта слизаше в червата, където причиняваше тежко гноясване и неспирна диария, така че накрая оцелелите умираха от общо изтощение. И действително, болестта минаваше по цялото тяло, като тръгваше най-напред отгоре - от главата, защото злото се установяваше именно там, а ако някой все пак преминеше през най-тежката фаза, крайниците му оставаха белязани от поражения. Болестта увреждаше слабините и пръстите на ръцете и краката и мнозина се лишаваха от тях, за да оцелеят, а някои и от очите си. Най-сетне,


някои оздравяваха, но бяха поразени от пълно безпаметство


и не можеха да познаят нито себе си, нито близките си.


Не стигат думи, за да се опише видът на тази болест, която изискваше от хората свръхчовешки усилия, и една подробност показва колко различна беше тя от всичко, с което бяхме свикнали: при толкова непогребани птиците и животните, които се докосват до месото на човека, или изобщо не ги приближаваха, или, ако ги ядяха, умираха. И е факт: онзи вид птици напълно изчезна и не се виждаха никъде - нито около труповете, нито другаде. Поведението на кучетата е още по-показателно, тъй като те са свикнали да живеят с хората.


Та като се оставят настрана изключенията, които се проявяваха в един или друг случай, болестта имаше приблизително такъв вид. По същото време не върлуваше никоя от обичайните болести, а ако се появеше някоя, тя стигаше до въпросната. Умираха и хора, които никой не поглеждаше, и такива, които се лекуваха с големи грижи. Нямаше нито едно лекарство, което да бъде, както се казва, наистина полезно; това, което помагаше на един, на друг вредеше. Нито едно тяло не беше неприкосновено за болестта, ами тя завличаше еднакво всички - и слабите, и силните, и тренираните с всякакви режими.


Най-страшното на това зло обаче беше отчаянието, което обземаше всеки, щом разбере, че се е разболял


(тогава хората на мига се поддаваха на безнадеждни мисли, отпускаха се и изобщо не се съпротивляваха срещу болестта), а и когато се заразяваха едни от други в опитите си да се грижат и умираха като овце; и най-много народ измря именно по този начин. Ако пък от страх избягваха контактите, умираха сами и много къщи опустяха вследствие на липсата на грижи; но и да се приближаваха, болестта пак ги покосяваше - и най-вече онези, които държаха да постъпват правилно. От срам те жертваха себе си, като отиваха при своите приятели, защото близките им, смазани от общото зло, нямаха сили дори да оплачат своите умрели. Онези, които бяха преживели болестта, сега проявяваха повече съчувствие към умиращия и страдащия, защото вече бяха минали през това и бяха набрали смелост. И наистина, ако се хванеше повторно, болестта не беше смъртоносна. И тия хора останалите считаха за живи богове и те се изпълваха с радост и с една, естествено, куха надежда, че в бъдеще никоя друга болест не ще бъде в състояние да ги убие.


Освен от настоящото бедствие местните бяха угнетени и от наплива на хора от провинцията към града. Той беше не по-малко тежък и за самите бежанци. Поради липсата на къщи те живееха в колиби - ужасно душни поради лятната жега, и морът ги косеше без никакъв ред, умиращите лежаха в една купчина с труповете, а по улиците и най-вече покрай чешмите се валяха за глътка вода полуумрелите. Храмовете, в които бежанците се бяха настанили, бяха пълни с трупове и хората умираха и там. Най-сетне, понеже злото газеше наред, у хората, които не знаеха какво ще стане, изби пренебрежение към ритуалите и всичко свято. Нормите при погребение, които по-рано всеки спазваше, сега напълно се объркаха и всеки погребваше както дойде. И мнозина го удариха на пълна непристойност при погребването, но това беше вследствие и от липсата на най-необходимото, защото навсякъде вече беше пълно с трупове. Отиваха пред натрупаната чужда клада, мятаха отгоре своя труп и бързаха да я подпалят, или ако вече бе подпалена, хвърляха в огъня това, дето носят, и си отиваха.


Освен другото болестта докара на града и с всеки ден растящо беззаконие.


Сега хората лесно дръзваха да правят това, което преди прикриваха, че вършат не без удоволствие, защото виждаха как рязко се мени благополучието на богатите - че мрат изневеделица и тия, дето преди са нямали нищо, сега получават тяхното. Затова и всеки се отдаде на бързи удоволствия и радост, защото виждаше, че и телата, и парите са еднакво ефимерни. Никой не искаше да се мори за неща, считани за красиви, защото не беше сигурно дали ще ги постигне преди да го застигне гибел. Което беше приятно, то се считаше за печалба, а което се считаше за печалба - то навсякъде зае мястото на красивото и правилното. Страхът от бога или законът на човеците - тия неща не възпираха абсолютно никой, защото всеки смяташе, че е все едно дали се отнася почтително или пък не, защото и почтителните, и непочтителните си умираха еднакво, а ако някой бе извършил престъпление, той не се надяваше, че ще доживе до процес, камо ли пък до присъда. С една дума:


всеки виждаше, че над главата му виси присъда и че преди тя да влезе в сила, е редно да си поживее.


Такова бедствие се стовари върху главите на атиняните: вътре в града, сред самите хора - мор, навън - опустошение върху земята. Както става при такова зло, някои припомниха предсказание, а именно един такъв стих, който едно време пеели:


Чуйте, ще дойде война, и чума ще дойде дорийска,


и разбира се, хората взеха да спорят, че в древния стих не се казвало "чума" (loimos), ами се казвало "глад" (limos), но в крайна сметка съвсем нормално с оглед на ситуацията надделяха привържениците на "чумата". Естествено: хората си нагласят спомена по болките. И си мисля, че ако пак стане война и пак дойдат дорийците, но се появи не чума, ами глад, тогава хората ще запеят стиха за глада. Освен това сведущите надлежно ни припомниха, че когато лакедемонците питали божеството дали да воюват или не, то им предсказало, че ще грабнат победата, ако не пестят сили във войната, и че освен това щяло да им помага. И изглежда, че самите събития потвърдиха това предсказание: защото болестта избухна веднага щом лакедемонците нахлуха и самият Пелопонес остана до такава степен незасегнат, че не си заслужава да се споменава, ами пострадаха най-много Атина и някои други, по-гъсто населени райони. Толкова около болестта.


Коронавирусът е най-голямата тема за България и света, но ако искате да следите лесно какво друго си струва да знаете, четете новата рубрика "Новини без коронавирус".


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK