© "Туитър"
Само преди седмици Тоби Орд публикува книгата си "Пропастта – екзистенциален риск и бъдещето на човечеството". В нея изследователят изчислява шансовете за екзистенциална катастрофа през идните 100 години.
Анализът е препубликуван от "Свободна Европа".
Има събития, сякаш създадени, за да се вслушаме в думите на някой все още непознат, но интересен автор. Тоби Орд е австралийски философ, преподавател и изследовател в Оксфордския университет, доскоро най-вече познат с проекта си за "ефективен алтруизъм" - човек заделя 10 процента от доходите си, но ги насочва единствено към ефективни благотворителни организации според специална методология.
Но в момента Орд става известен с нещо съвсем друго. Само преди седмици той публикува книгата си "Пропастта - екзистенциален риск и бъдещето на човечеството". В нея изследователят изчислява шансовете за екзистенциална катастрофа през идните 100 години. Вероятността да ни отнесе някакъв проблем с изкуствения интелект е най-голяма - 1 на 10. При неочакваните и причинени от хората рискове, тя се променя - 1 на 30, колкото е и при пандемиите. Не по-малък риск има и от нещастия, причинени от свръхупотребата на антибиотици. Абстрактната опасност вече има своята актуална, разграфена вероятностна матрица. Нещо повече, тя очевидно предполага и изисква колективна реакция.
Къде изчезнаха големите организации
Преди малко повече от десет години колективно обявихме появата на новата организация за глобалния свят и сътрудничество, Г-20. Тя бе едновременно бърза в реакциите си, смела в намеренията и езика си и представителна в структурата си. Контрастът със сегашната ситуация трудно можеше да бъде по-голям. В първите седмици на паника, политиците бяха почти забравили за нейното съществуване и трябваше Индия и Саудитска Арабия, като сегашен председател, да напомнят, че рано или късно тя трябва да бъде включена в усилията за справяне с корона кризата.
Виртуалната среща на лидерите просто интегрира отделните мерки и излъчи пожелателни послания, повечето от които нямат особена връзка с реалността. Например, по отношение на свободната търговия на продукти, свързани с овладяване на здравната криза. Страните сумарно заделят над 5 трилиона долара за овладяване на икономическите последствия, но това е просто общата сума на отделните пакети в страните-членки.
Единственото съществено решение е за суспендиране на плащанията по дълговете на най-бедните държави. През 2008 година влиянието на Г-20 бе гарантирано от съгласието между Европа, САЩ и Китай да координират политиките си. Днес трите участника в процеса са на съвсем различни позиции и това де факто ограничава до минимум ролята на организацията.
Г-7 е в идентична ситуация. На ниво лидери, решенията бяха просто обобщение на мерките на отделните държави, а общият ангажимент за координация бе толкова неубедителен, че само ден след срещата Канада затвори границите си за всички държави с изключение на САЩ. Разбира се, и тук бе използвана вече прословутата фраза на бившия шеф на ЕЦБ, Марио Драги, за решителност в стил "whatever it takes" (каквото и да ни струва това). Каквото и точно да означава фразата в този контекст.
Проблемите продължиха и на срещите на ниво външни министри, когато дори не беше приета обща позиция, заради настояването на САЩ да бъде използвана фразата "вируса от Ухан". Структурата продължава да е блокирана в резултат на нарасналото напрежение между Брюксел и Вашингтон, а плановете за евентуален дигитален данък на ниво ЕС ще доведе до още по-остър конфликт. В повечето европейски столици със сигурност гледат към президентските избори в САЩ през есента и са в изчаквателна позиция. Поради тези причини вероятността Г-7 да има някаква съществена роля в пика на корона кризата е на практика нулева.
ООН, МВФ, Световната банка...
Десетилетия наред ООН продължаваше да символизира надеждата за дълбоко и всеобхватно сътрудничество, но неговата продължаваща безпомощност вече дори не предизвиква симпатия. Ролята и функционирането на Световната здравна организация тепърва ще бъдат подробно анализирани и коментирани, но отсега е видно, че нейното поведение предизвика много въпросителни. Не са вече малко гласовете за цялостно разследване на нейното поведение по време на тази криза. Някои държави дори предлагат създаването на съвсем нова международна структура, която да се занимава с пандемиите оттук нататък. Вашингтон вече замрази своята вноска, а Китай реши временно да вдигне нейната, за да бъде компенсиран недостигът.
Няма никакво съмнение, че след овладяване на COVID-19 цялата международна институционална мрежа ще бъде подложена на оценка и преструктуриране. Ще нарастват и въпросителните около МВФ и Световната банка. Тежестта върху тях непрестанно се увеличава, но те могат да увеличават капацитета си единствено след одобрение на страните-членки. На фона на непрестанно увеличаващите се оценки за необходима финансова подкрепа, тепърва предстои да видим доколко полезни ще могат да бъдат.
Щеше да е впечатляващо, ако екзистенциална заплаха не бе предизвикала инстинктивна самозащитна реакция. Особено когато толкова много държави бяха толкова неподготвени. В този смисъл, зациклянето на международните организации не е изненада, още повече че при много от тях това бе започнало доста преди сегашната криза.
Малко по-добре се справят регионални организации като ЕС, но към момента по-интересно е нарастването на двустранни договорки, които частично "отпушват" блокажа на обществата и стопанствата. Например, Южна Корея и Китай вече договарят "коридори за снабдяване", които възстановяват отношенията и производствените вериги. Този модел се обсъжда и между други страни в Азия, а в Европа вече се коментират двустранно коридори за туристи за летния сезон. Корона кризата притиска и разклаща колективните модели и организации за сътрудничество, някои няма да устоят, други ще бъдат променени, могат да се появят и нови. Но постепенно сътрудничеството ще нараства. Причината? Спасението може и да е индивидуално занимание, оцеляването обаче не е.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
