"Сангвиникът българин не може да чака"

© Надежда Чипева, Капитал

Анализът е препубликуван от "Дойче веле". Заглавието е на "Дневник".

"Сангвиникът българин не може да чака", пише преди близо век един български генерал. Нека днешните ръководители на България се замислят над това.

От известно време се занимавам с архиви, свързани с България по време на Първата световна война. Далеч съм от мисълта да сравнявам COVID-19 с тази война, но споделям тревогата, че пандемията е прелюдия към следваща "световна война" - не с оръжия и окопи, а насочена към едно ново глобално пренареждане на света. Ще се наложи България да заеме позиция. Тази позиция ще трябва да бъде съобразена с българския национален характер. Затова е важно постоянно да си припомняме особеностите на този характер в извънредни ситуации, като например по време на война.

Лесните сравнение на тема "война"

Да, с времето милитаристичната реторика на властта в световен мащаб поомекна, или по-скоро мутира, съобразена със спецификата на населението на дадената страна. И докато в САЩ президентът Тръмп поддържа бойния тонус и хората продължават да се запасяват с огнева мощ, президентът на Германия Щайнмайер го каза ясно още преди 10-ина дни: "Не, тази пандемия не е война. Нациите не са изправени срещу други нации, войници срещу други войници. Това е изпитание за нашата човечност." Дали е така?

В България употребата на военна терминология от командващите държавата сякаш също беше преодоляна, но усещането за живот под обсада все още потиска, а с идването на хубавото време все по-трудно ще се справяме с извънредното положение.

Вчерашният генерал и днешните генерали: поуки на тема "коронавирус"

И след като днес начело на българската държава практически са все генерали, позволих си да потърся някои щрихи и отговори у един български генерал от миналото. При това генерал, който е участвал в сражения и е побеждавал в неравни битки, докато политиците са губели войните. Да, в трагедията на българските генерали може да бъде открит безценен опит. Защото победите носят гордост и слава, но истински важните уроци се научават единствено в пораженията. Всеки индивидуален, а и колективен провал може и трябва да бъде важен урок във всяка следваща война. С което не искам да оправдавам която е да война.

Големият български генерал Стефан Тошев (1859-1924) участва като младеж в Опълчението през Руско-турската освободителна война, после като офицер в Българо-сръбската война от 1885, след това в Балканската и в Междусъюзническата война, а в края на кариерата си командва Трета армия в Добруджа през Първата световна война. Той оставя скъпоценно наследство - както реално водачество, довело до исторически военни победи, така и своите мемоари, записки и наблюдения по важни въпроси.

Измокрен, гладен, уморен

Накратко - след първоначалния устрем и категорични победи на българските войски през 1915 г. срещу Сърбия и особено есента на 1916 г. в Добруджа се случва нещо трудно обяснимо: войната кой знае защо се проточва. Проточва се и от нападателна се превръща в т.нар. позиционна война. В нея войниците трябва да стоят денонощно "на позиция" в окопите, военни действия почти няма, ако не се брои артилерийският обстрел от време на време, връзката между командването и обикновения войник изтънява, храната става все по-оскъдна, униформите се износват, нови дрехи просто няма, войниците остават буквално боси и полуголи, влачат се като просяци из окопите, монотонността на ежедневието ги смачква, бойният морал дезертира, в тила се появява и комунистическата зараза, после и испанският грип

"Позиционната" война на Южния фронт трае не няколко месеца, както е мислено в началото, а 2 години. Две години! През армията минава огромна част от боеспособното население. И така почти всичко, което е извоювано с кръв и устрем в първите дни и месеци на Първата световна война, е загубено за две години "позиционно" клечане по окопите. България излиза от войната както българският войник от окопите - изпосталяла, деморализирана, сломена, унизена. Да не забравяме накрая и войнишките бунтове, обръщането на оръжията срещу управниците и заплахата София да бъде окупирана от анархизирана, изгладняла и въоръжена тълпа.

В книгата на генерал Тошев "Победени, без да бъдем бити", публикувана през 1924 г., намираме както задълбочен анализ на трите последни тогава войни, така и едни от най-проникновените редове за характера на обикновения българин.

"Българинът не може да чака"

"Както огънят, за да гори, има нужда от постоянно подклаждане, тъй и националният дух има потребност от подгряване - посредством интензивно отиване напред, което да донася възможно по-скорошни резултати. Всяка забава постепенно намалява бойния жар, а бездействието, особено под огъня, убива духа, поражда разколебание в идейността на войната и спомага за израстване на отрицателни качества у борците - тъкмо така стана и при 2-годишното ни пасивно стоене на Южния фронт. Следователно налагаше се да се отива с народния темперамент, искащ постоянна интензивност в действията, непрестанни нападения до окончателното поваляне на враговете. Сангвиникът българин не може да чака; той трябва да отива, колкото по-бързо, толкова по-добре, да бие и да бие, и по-скоро да свърши войната; иначе той е загубен. Така е било в старо време, така трябваше да бъде и сега, обаче ний направихме тъкмо обратното."

Юруш и на нож срещу коронавирус?

Нека обърнем внимание: "Сангвиникът българин не може да чака" подчертава генерал Тошев, чиито житейски и лидерски опит надвишава този на всеки обикновен униформен. Историята на България след 1878 показва, че "народният темперамент" (така печеливш за краткосрочни цели) винаги трябва да бъде вземан предвид, когато иде реч за "дълги позиции", принципни решения, стратегически отношения, умни договорености, избиране на правилната страна, споразумения, изтъргуване на победи и т.н.

Как ще се прояви "народният темперамент" сега, в тези времена, които изискват търпение и интелигентно международно позициониране, а не "юруш", "на нож" и прибързани действия?

Светът се пренарежда. А България?

Как ще излезе България сега от тази нова "позиционна" война, в която светът се пренарежда и икономически? Как ще договорят сегашните български политици мястото на страната в условията на новия мир след COVID-19?
Защото проявленията на "народния темперамент" имат определени последствия в бъдещето - понякога положителни, но често отрицателни - и за тях винаги плаща народът. Не политиците. Политиците са най-ярките проявления на "народния темперамент".