Смъртта възкръсва

Молим се науката и този път да отмени умирането, повтаряме магически думи като "ремдесивир" и "хидроксихлорокин". А междувременно се случва онова чудо, което тази цивилизация е измислила за справянето със смъртта: доброволното й приемане.

© Георги Кожухаров

Молим се науката и този път да отмени умирането, повтаряме магически думи като "ремдесивир" и "хидроксихлорокин". А междувременно се случва онова чудо, което тази цивилизация е измислила за справянето със смъртта: доброволното й приемане.



"Дневник" публикува "Мислене под карантина" - поредица анализи за по-широките импликации на кризата с COVID-19, написани от университетските преподаватели проф. д-р Анна Кръстева, гл. ас. д-р Ружа Смилова и проф. Ивайло Дичев. В разширен, по-академичен вариант текстовете ще бъдат публикувани в онлайн списанието "Семинар БГ".


Пандемията е memento mori - припомня на славното постмодерно човечество, че е смъртно. Защото свикнахме да се мислим за един вид машинки, които медицинската науката е длъжна да поправя, ако не днес, то утре. Оттук впрочем непоносимостта на умирането, когато за беда вземе, че се случи - утре ще има лекарство, а виждаш ли днес трябва да си ходя.


Не можем да се примирим, че този вирус няма да е последен, че, както казва доктор Рийо в романа на Камю, "бацилът на чумата никога не изчезва, че може да остане десетки години заспал в мебелите или прането, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпички, книжата и че ще дойде денят, когато за нещастие на хората чумата ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умират в щастливия град".




Е как така, даже утре, даже други ден - пак ще се умира? Ами какво тогава ни обещаваше прогресът?


От екзистенциално събитие смъртта е дегенерирала до


скандал, за който упрекваме безсъвестни управници или коварни врагове.


Респираторният синдром през 2003, Ебола десет години по-късно - такива бедствия неизменно пораждат съмнение за зла воля, каквато навремето са приписвали на демони и магьосници. Достатъчно е да построиш логическата връзка "кой има полза" и вече си се разтоварил от нетърпимата мисъл, че аз трябва да умирам - не, убиват ме други. Върху кого ще проецирам злото вече зависи от нагласите. Дали върху китайските комунисти, които мъчат роингите и крадат патенти? Дали върху международния капитал начело с Бил Гейтс, който с една такава подозрителна щедрост раздава пари за борба с епидемии...


През 80-те, когато се появи друг мистериозен вирус, СПИН-ът, КГБ изфабрикува слуха, че са го произвели в лабораториите на Пентагона и подхвърли вкусната тема анонимно на маргинален индийски вестник, откъдето и пламна информационната зараза. Днес каузата на специалните служби е прегърната от милиони потребители на социалните мрежи, които препращат, доукрасяват, аргументират съвсем безкористно.


Откъде тази фрустрация, която кара потребителите да се ругаят с нечувана ярост


и да чистят списъците си на "приятели"? Едва ли е само резултат от медийната пропаганда за карантинните мерки - от снимките на масови гробове в Италия и на хладилни морги в САЩ, от всекидневната генералска униформа в България или разкритото правителствено преувеличаване на заплахата в Австрия. Хората бяха наясно, че трябваше малко стряскане, за да се окопити здравната система, че трябва да се действа бързо, защото ще дойде момент на умора, ще излязат напред други проблеми като безработицата, глада. Но нещо в COVID отиваше отвъд всичко това: това беше болест неочаквана, несправедлива, която изведнъж разбърка така добре уредения ни свят.


С това той напомня друг страх на съвременния човек - тероризма. Шансът да бъдеш убит в терористичен акт (за САЩ) е десет пъти по-малък отколкото да бъдеш погребан жив - един фантазъм, който преследва хората чак до 19ти век. Но тероризмът днес ужасява повече; той театрализира медийно една нелогична смърт на случайно човешко същество и с това прави обществата свои заложници. Естествено е да умреш, блъснат от кола, скандално е да се убие терорист. По същия начин нормално ни изглежда да умрем от познатия ни инсулт, несправедливо - от непознатия корона-нашественик.


Жертвите на пандемията, разбира се, са много повече от погребаните живи и тук съвсем не искам да омаловажавам сериозността на проблема. Размишлявам върху нашата


екзистенциална безпомощност пред неизвестното.


Защото, помислете, всяка година в света умират 400 000 от малария, 200 000 (най-вече деца) от туберкулоза, 140 000 от морбили и дори по 35 000 от сезонния грип, но извън само специализираните хуманитарни организации, тези тъжни цифри не пораждат паника. Ще ни накара ли новата зараза да мислим и за тях? Или ще заживеем с вируса и ежегодната статистика ще притъпи сетивата ни?


Спомнете си огромния шок, който донесе споменатият синдром на придобита имунна недостатъчност навремето. Той практически сложи край на сексуалната революция и вкара страха от смъртта вътре в най-интимните ни любовни отношения. До днес няма ваксина, но някак свикнахме с болестта, започнахме повече да внимаваме и някак смъртта се опитоми, стана част от всекидневието. Един "сценарий", казват, е така да приемем и COVID епидемията - без ръкуване, без целувки, с непрекъснато подозрение, че другият, който кашля срещу теб, може би крие смъртна заплаха.


При това, за разлика от "нормалните" епидемии, които обикновено морят бедните в Азия и Африка, новата болест прескочи в сърцето на развития свят, наказвайки страните с най-добрите здравни системи именно заради дълголетието, което са подарили на гражданите си. Несправедливо, нали? От друга страна


защо България, 7-ма по процент на хора над 65 години, има малко починали?


Дали е по-рядко населена? Дали хората общуват по-малко? Пак несправедливост някаква... Прибавете към това демографският ужас - докато намаляващите населения в богатия свят измират, милиони наоколо, най-често млади и здрави, опитват да се промъкнат през границите.


Християнската цивилизация, преродена в светска модерност, въздигна във върховна ценност живота на отделния човек. Да го кажем с патетичната реплика на Иван Карамазов: "Цялото бъдещо щастие на човечеството не струва, колкото една пролята днес детска сълза". Или, ако преведем: щастието на човечеството не струва колкото един старчески дом, където ще измрат от COVID. Старите се поддържат до абсолютния край и често последните дни в интензивното отделение струват на здравната система колкото целия предишен живот на пациента и въпреки това никой няма да дръпне шалтера. В развития свят техните пенсии почват все повече да тежат върху активните, но в развития свят никой се готви да преосмисли пакта между поколенията.


Най-страшната перспектива, повтарят от началото на пандемията, това би било необходимостта лекарят да избира на кого да сложи апарата за обдишване - да решава кой да живее и кой да умре. Според мен тук дори няма истинска морална драма, защото никой не смее да застане на другата позиция, освен скрит зад маската на социалната си мрежа.


Императивът иска да се спасят всички до един и той блокира лесните решения.


Какво друго прави един военачалник, освен да решава за живота и смъртта? Праща едни на смърт, за да запази останалите. Какво прави политикът? Пренасочва едни средства така че едни гладуват, други се лекуват или обратно. Но цената на живота е нараснала неимоверно. Няма кой да каже открито - правя това, обричам тези, жертвам старите заради младите, болните заради здравите. Дори когато срещу карантината протестират крайно-десните тръмпианци или нашите стадни имунитетчици, те не казват "да мрат", а: "аз лично искам да поема риска да се разболея". Пропускайки само, че живеем на една планета.


Чудесно е, че се еволюирали до това усещане за ценност на всеки един човек, бедата е в нарастващото усещане за безпомощност: очакваме някой да ни пази, а там горе не знаят, се смеят, не могат. Молим се науката и този път да отмени умирането, повтаряме магически думи като "ремдесивир" и "хидроксихлорокин". А междувременно се случва онова чудо, което тази цивилизация е измислила за справянето със смъртта: доброволното й приемане. От лекаря, който умира на предна линия. От болния, който отстъпва леглото си на по-нуждаещия се. От доброволеца, който се подлага на опасни експерименти в търсене на ваксина....


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK