Благодаря, че сте нашите супергерои с недостатъци

Смятам, че скоро съвсем уверено и ние ще успеем да бъдем рамо до рамо с вас във вашата незавършеност и ще се допълваме взаимно.

Смятам, че скоро съвсем уверено и ние ще успеем да бъдем рамо до рамо с вас във вашата незавършеност и ще се допълваме взаимно.



"Дневник" препубликува проекта "12 писма до дванайсетокласниците", в рамките на който послания до абитуриентите от випуск 2020 отправиха Георги Господинов, Кирил Златков, Снежина Петрова, Мария Ландова, Манол Пейков, Стефан Иванов, Нева Мичева, Радосвета Стаменкова, Яна Бюрер Тавание, Христофор (Крис) Караджов, Станислава Запрянова-Кинг и Магдалена Малеева. Неговата инициаторка Емилия Славова покани абитуриентите да й пишат и обеща да публикува най-интересните писма. Ето десетото писмо:


Скъпи същински възрастни,


Започнах да следя писмата, които ни пратихте, още от първото. Следях и коментарите на другите същински възрастни, които подкрепяха вас и посланията ви. Често изникваше и коментарът, че ние, несъщинските възрастни, не отговаряме на вашите обръщения или дори изобщо не ги четем. Още тогава исках да ви отговоря, за да не остане вашият глас напразно отекващ в пустинята. Исках да отговоря и поради друга причина, но нея искам да запазя за края на писмото.




Първо, искам да споделя, че съвсем не тъгувах, когато отмениха баловете, защото знаех, че нашият несъщинско-възрастен порив да тичаме подир вятъра не би допуснал да ни държат затворени дълго време в панелките или в къщите ни.


Да, определено се позагуби инерцията на яростния спринт, в който се бяхме впуснали


през изминалите няколко месеца от нашата последна година във втория ни дом, наречен училище. Месеците бяха наистина натоварени и минаваха, без да ги забележим. Е, всъщност ги забелязвахме, де. Някои ги виждахме през мигренозната мъгла от лампата на бюрото или пък през светкавиците от екрана на компютъра, на който сме подготвяли проекти, дипломни работи (някои несъщински възрастни също пишат подобни текстове). Други пък ги виждаха размазано заради някоя пакостлива водка и ослепяващите светулки по дискотеките или пък от преумора поради ученето, балансирано все някак, макар и нескопосано, с работата в някоя претъпкана книжарница или ресторант.


Зная, че на всички вас, същински възрастни, това ви е до болка познато и сте запазили в спомените си тези няколко размазани години, струващи ви се като само няколко месеца. Но всички позабавихме темпото и това май ни се отрази облагородяващо. Наистина се радвам, че пристъпвам по пътя на метаморфозата ми от несъщински през пре-същински и накрая същински възрастен по този начин, а именно чрез забавяне на темпото. Когато то бива забавено, ставаш способен да проглеждаш през мъглата, да осмисляш видяното и почувстваното, които вече не са толкова размазани.


Радвам се, че и на бала си няма да профуча по булевардите към "Александър Невски", показала глава през прозореца,


бързайки все за нещо - да преброя до 12, да се натанцувам до 00:00 преди да ни изгонят от ресторанта на улицата, да пребродя целия център с приятелите си през нощта... Радвам се от това, че ще опитам да погледна всеки свой съученик и учител в очите, мислейки си, че е за последно, а после ще броя бавно дните, в които ще се срещна с някого от тях случайно на улицата или ще го очаквам с нетърпение на един от двата терминала. Радвам се и че няма да си давам зор да изпитам всичко, което всеки един от вас е изпитал.


Като стана дума за бързане, трябва да ви споделя, че съвсем и не бързам да ставам същински възрастен, но все пак не ми се остава несъщински възрастен. Да си призная - съвсем малко ме е страх, защото все пак пътят е непознат, дори и да сме способни да си представяме бъдещето и в най-малките вероятни детайли. Но всеки от вас го е изпитвал, което ме успокоява донякъде.


Успокоява ме и че вие продължавате да сте несигурни, както и да бъдете за някои неща незнаещи и неспособни. Това доста ме плашеше преди - страхувах се, че няма да знам много неща в тяхната цялост и в техния най-дълбинен смисъл; плашеше ме и че няма да мога да правя нещата, които искам. Страхът дойде вероятно поради факта, че когато бяхме съвсем-не-възрастни,


наистина ви смятахме за перфектни супергерои, способни на всичко.


Този страх постепенно се превърна в блага усмивка, с която ви се възхищаваме.


В тази връзка искам да ви споделя и това, което оставих за накрая. За нас вие никога не сте спирали да бъдете супергерои - просто станахте незавършени, недописани супергерои. Смятам, че скоро съвсем уверено и ние ще успеем да бъдем рамо до рамо с вас във вашата незавършеност и ще се допълваме взаимно. Вярвам, че дори и физиологически се класираме - в гимназиалните си години намерих не един бял косъм, а през последните няколко седмици ми се появиха две хоризонтални бръчки на челото!


Шегата настрана Бих искала най-сърдечно да благодаря за всяка ваша усмивка, докато сме прохождали; за чувството ви на гордост, породено от някоя наша нескопосана рисунка като съвсем-не-възрастни или пък за последните шестици в последната ни година като несъщински възрастни; за всяка една бръчица по вашите лица поради някоя караница, от притеснение или от бурен смях; за всеки нюанс на лилавото под вашите очи, появил се заради плача през нощта, заради някоя непокорна висока телесна температура от грип, заради съпреживяването на притеснението преди важен за нас изпит...


Благодаря ви за това, че сте нашите супергерои с недостатъци, а именно човешки супергерои! Бих искала да ви благодаря и за това, че ни имате за някои и искате да бъдем някои.


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK