ПАРЛАМЕНТАРНИ ИЗБОРИ 2022

  • 25.3%
  • 20.2%
  • 13.8%
  • 10.2%
  • 9.3%
  • 7.4%
  • 4.6%
  • 3.8%
  • ГЕРБ:67
  • ПП:53
  • ДПС:36
  • ВЪЗР:27
  • БСП:25
  • ДБ:20
  • БВ:12
39.4%активност

Източник: Резултатът, активността и мандатите са от ЦИК при 100% обработени протоколи

Нищо чудно утре нападнат да бъдеш ти. Или пък аз

Днес мнозина удрят, заклевайки се в сърдито гледащите портрети на национални герои, които са си татуирали.

© Цветелина Белутова, Капитал

Днес мнозина удрят, заклевайки се в сърдито гледащите портрети на национални герои, които са си татуирали.



Текстът е препубликуван от "Свободна Европа".


Случаите с агресия срещу журналисти провокираха мигновена асоциация с мястото на България в класацията по медийна свобода на "Репортери без граници" - през последните две години задържаме не особено престижното 111-о от общо 180 държави. Добавям - частният проблем със свободата на и в медиите е елемент от картината на свободата въобще, от представата на обществото за свободата и от начините, по които тя се мисли и прилага днес. Вината за липсата на свобода далеч не е само на една партия или обществена група. Няма невинни.


На свобода би следвало да ни учи читанката. Учебникът би следвало да показва ясно що значи свобода и как се използва тя. Пример е "демократската република" на Левски - формула от документ, който все повече намира място в учебниците по история, но без няколко уточнения, без които със сигурност не може.




Заглушаване на опонента с крясък


Първо - документът, в който е записано това словосъчетание, се приема с едно на ум от историческата наука. По всяка вероятност негов автор не е Васил Левски, но - второ - това едва ли означава, че той не е споделял ценностния му заряд. В учебника по история, публикуван през 2012 г. от издателство "Просвета" и все още актуален, този инак прогресивен термин е остойностен от щампите на популярния национализъм - идеите на Левски са назовани "гениалени прозрения" (с. 154), а разказът за него мъчно прикрива изходната си точка - един популярен национализъм, характерен за лозунгите на площада, чието намерение не е диалог и рационално осмисляне на света в дълбочината на демократичните ценности, а заглушаването на опонента с крясък.


Дискурсът "робство и тиранство" продължава да осмисля учебния исторчески разказ, макар и доста прикрит в сравнение с текстове със същото предназначение от преди две-три десетилетия.


Примерът тук е урокът за падането на България под османска власт, където доминират навичните, но исторически неверни картини на всеобщо смазващо насилие, което не подминало никого. Носещ за изложението е речникът на споделеното мъченичество, представен от "разорение, опустошение, обезлюдяване и поробване на трудоспособното население" (с. 60).


Нашият и другият


Достатъчно е да се отбележи, че науката отдавна полага усилия да си служи с максимално внимание с подобна лексика, която превръща травмата от минала в културна, осигурявайки ѝ перманентна актуализация. Обезлюдяването на цели области отдавна е категорично отречено, опустошението при военни действия е норма на епохата, видима и при сблъсъци между единоверци, даже и в граждански войни, а за разоряване на селища имаме достатъчно плътни данни и за периода на управление на хан Крум, който опожарил и плячкосал множество села, след като се разгневил на ромеите за организираното от тях покушение под стените на византийската столица.


Последното е споменато в учебния разказ (с. 20), но тълкуването му е строго националистическо - поведението на византийците е наречено "вероломство", а действията на българския владетел придобиват знака на очистителното насилие, възвръщащо порядъка в света на принципа на въздаденото възмездие като етическо зануляване на станалото.


Модел, който се основава на двоен стандарт, в който "нашето" е всякога положителният герой, а другият е злодей. Стъпката от текста на учебника към действието на политическото събиране е съвсем малка, а "нашите" и "вашите" отново се оказват определящи за ориентацията на участниците в света и за хоризонта, в който виждат вписана свободата.


"Моята свобода"


Болезненото усещане за несвобода, пренесено от миналото в днешния ден, поражда агресия, представена като искрен порив към свобода. По този начин свободата се превръща в бухалката, с която ще бъде неизбежно пребит всеки, който постави "моята свобода" под въпрос.


Подобна приватизация на свободата, комплектувана с готовност за насилие, видяхме и тази седмица. Оказва се, че историческият разказ от учебника предлага не стойности като толерантност и взаимно признаване, а агресивно поведение, представено като справедливо възмездие за някогашни страдания, като възстановяване на някаква космическа справедливост.


Никак не е напразно, че на плакатите на фуболните агитки до Ботев и Левски стоят националистически и расистки лозунги - разказът за миналите злосторници намира проявления и в живота в актуалното. Крачката от футболния стадион до партийното мероприятие е съвършено къса.


Свитите юмруци


Нападенията над журналисти, уви, ни доближават не до Европа и граждансткото съзнание, а до местата, където човешкият живот няма особена ценност, а правото на съществуване се дава не по силата на рождението, а на благоволението на господаря. Атаките срещу свободата са практика, присъща за цивилизационен модел, който авторите на учебници инак отричат - те застават зад прогреса и модернизацията, за тях всичко нехуманно, ретроградно и унижаващо достойнството следва да бъде премахнато. Дали този принцип би могъл да се проследи и в зададения от тях модел на възприемане на другия? Въпросът, разбира се, е реторичен.


Днес мнозина удрят, заклевайки се в сърдито гледащите портрети на национални герои, които са си татуирали. Площадът, екранът и часът в училище единогласно промотират демокрацията в кавички - една ценност със свити юмруци, в която всички обществени и политически играчи се оглеждат, но с единствената цел да узаконят чрез нея инак не особено приемливи свои действия, полагайки ги до гранитните монументи на фигурите от историята. Така, както социализмът идва с претенцията да продължава "националната революция" на Възраждането, но със средства, които трудно застават в един разказ с тези на отминалото.


Захаросано-високопарното клише, изговарящо свободата в стила на зарята-проверка, обслужва определени интереси. Резултатите от това служение са видими: няма свобода, а насилие, представено като "моята свобода", в която никой друг не е добре дошъл. Тъкмо с този патос господин с бели коси опита да прогони Полина Паунова от мястото, където тя изпълняваше работните си задължения, снабдена надлежно с журналистическа карта.


Наред с канонизирания национализъм, проникнал до нивото на ежедневното, представител на свободата е и свободният избор в рамката на апатията. Ако няма агресия, има безразличие - свободата няма как да бъде усетена физически, следователно тя изобщо не следва да бъде важна. Със свободата няма как да си послужим като с гаечен ключ. Или като с вилица и лъжица. Тя не отваря врати. Тя не пълни хладилника, резервоара на колата или портфейла.


Къде е свободният човек?


За съзнанието, взряно единствено в света на вещите, свободният човек е просто някакъв пореден луд, който следва да бъде игнориран. Онова, което не е вещ, не е нищо. Ето защо за този тип мислене свободата е нищожество, което прави неистови усилия да се представи за нещо.


Институциите, управляващи образователния процес, остават глухи и за двете крайности. В Министерството на образованието и науката (МОН) малцина съзнават проблема с травматично-мъченическия разказ за миналото в учебниците. Поредица министерски състави показаха безчувственост към проблема. Далеч по-важни се оказват матурите, приемните изпити за гимназии и университети, предотвратяването на изтичане на важна информация и други ежедневни мъчнотии от организационно естество.


Няма невинни. В някаква мяра всички сме съучастници - с активност или с търпение към неприемливото. Нека бъде ясно - проблемът не е партиен. От насилието и/или апатията всички намират начин да спечелят. Губи само обществото. Учебникът по история не е единственият отговорен, но е сред факторите, подпомагащи отглеждането на агресори - смалени хора, вгледани патологично в травмата си, за които гражданството, фигуриращо чак в името на някои политически субекти, се оказва отдалечено на няколко галактики разстояние. Болката смалява. Озолобява. Особено когато е култивирана от публичността и образованието до съществена част от споделения жизнен фон. Нищо чудно утре нападнат да бъдеш ти. Или пък аз.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK