Гражданите срещу мутрите

Протестът е срещу една ъндърграунд среда, която не само се превърна в нещо нормално за българското общество, но и в лице на успеха в него.

© Георги Кожухаров

Протестът е срещу една ъндърграунд среда, която не само се превърна в нещо нормално за българското общество, но и в лице на успеха в него.



Избори 2022

Анализът е препубликуван от "Дойче веле".


След като Коалиционният съвет на управляващите реши да няма оставки, можеше да се предположи, че полицията ще разгони протестиращите от блокираните кръстовища в София. Но това за никого не е добре, освен може би за някакви напълно аполитични столичани, които гледат на града си само като на битова услуга. Не е добре за властта, защото тя в момента е в твърде слаба позиция, за да си позволява резки движения. Не е добре и за протеста, защото подобни барикадни сблъсъци поставят в центъра на обществото внимание жестикулации и персони, които са далеч от същността му. В какво се състои тя, видяна в светлината на българския преход?


Големите протестни вълни у нас са средно през седем години:




1990-а, 1997-а, 2013-14-а и 2020-а. Ако изключим, разбира се, периода между 1997-а и 2013-та, когато очертаващата се циклична криза е избегната заради влизането в НАТО през 2004-а, а малко по-късно и в ЕС.


Предишните три вълни по правило са срещу присъствието на БСП в институциите на властта: през 1990-а те водят до падането на Петър Младенов (след неговото "Да дойдат танковете") от поста председател-президент, а през 1997-а и 2014-а - до падането на правителствата на Жан Виденов и Пламен Орешарски, излъчени от червените. Площадното недоволство е адресирано по линията на основния конфликт на прехода - между бившите комунисти и демократичните очаквания на посткомунистическото общество.


Сега, през 2020-а, оста на конфликта вече е друга.


За първи път на улицата са представителите на поколение, което има европейска идентичност,


формирана в университетите на Европа. То, завърнало се в неочаквана ваканция заради пандемията, се чувства лично засегнато от разликата между там и тук. Протестът е израз на нарастващата (вместо да е обратното) несъвместимост между това едновременно да си европеец и да си българин, от вътрешната травма, която носи културният конфликт между тези две идентичности. Тя добре личи в станалия популярен плакат: "Искам да искам да живея в България". Родината да е обект на желание, а не на принуда.


Свидетели сме на един нов вид родолюбие - не с патетични идеализации, подхранвани от далечното минало, а с гневна загриженост, загледана в близкото бъдеще. Младите протестират, защото искат да запазят родината в себе си, независимо къде ще живеят. Същото послание отправя и нашата емиграция с паралелните си протести в над 20 европейски градове. Сегашната протестна вълна за разлика от предишните три, които бяха повече политически, по същността си е повече културна - опира до това какъв искам да бъда, а този въпрос опира до това на каква общност принадлежа.


Казано по-директно, младите не искат повече да се срамуват, че са българи.


И заради себе си, и заради своите родители, които са на площада заедно с тях. И които, когато са били на възрастта им, са участвали в милионния син митинг пак на същото място и със същите очаквания, останали нереализирани. Така че сега им се налага да протестират, за да нямат и децата им същата съдба.


А децата им добре знаят какво трябва да се случи, за да нямат съдбата на родителите си, както се разбра дори само от изявленията на четирима от тях в предаването "Референдум". Трябва да се смени типажът, станал представителен за нацията през годините на прехода. Тази цел е фиксирана в друг популярен лозунг, който президентът обича папагалски да повтаря: "Мутри, вън!".


Не е изненадващо връщането към това понятие, защото то продължава да има неотслабваща описателна мощ за всичко нетърпимо след Десети ноември, събрано в една дума. Мутри е жаргонно наименование на параикономическия елит на прехода, тръгнал от спортните школи под покровителството на ДС и пазарно преориентиралата се номенклатура на БКП. Родил силовите групировки, формирал олигархичните кръгове и проникнал в държавните институции.


Мутрите са тези, които блокират легалните процедури на демокрацията


и осъществяват разпределението на социалните блага с насилие - с кражби и убийства, с рекет и корупция, с подслушване и компромати и т.н. Образът им е почти карикатурно стилизиран в общественото съзнание - яки, прости и безцеремонни, с анцузи и ланци, яхнали черни джипове и налитащи на бой. И белите якички, които някои от тях по-късно си сложиха, не могат да скрият дебелите им вратове.


Протестът е срещу една ъндърграунд среда, която не само се превърна в нещо нормално за българското общество, но и в лице на успеха в него. И дори наложи като престижен собствения си чалгаджийски лайфстайл. Разпространяваните записи, за които се твърди, че са на телефонни разговори и от спалнята на Бойко Борисов, се оказаха особено разрушителни за имиджа му, именно защото са демонстрация на език и поведение, характерни за въпросния лафстайл. И го означават като мишена на протеста срещу мутрите.


Защо обаче, освен на него и даже повече, отколкото на него, протестиращите искат оставката на главния прокурор? Това досега не се е случвало. Едва ли е само заради склонността му към непремерени изказвания и показни арести. Заради ДПС е. Движението се превърна в емблема на сливането между властите от видимата и невидимата част на спектъра им. А почетният му председател, когато беше действащ, си позволяваше да изрича на глас неща, които останалите смятаха за срамна тайна - че


около партията му има обръч от фирми и той лично разпределя порциите.


Типична мутренска хватка - демонстрираш, че не те е страх да стоиш над закона, и колкото повече нищо не ти се случва, толкова повече нараства силата ти. Изглежда, че и главният прокурор на свой ред няма намерение да й се противопостави. Нещо повече, докато смело повдига обвинения на фигури извън кръга около ДПС и никога от този кръг, затвърждава подозрението, че сам му принадлежи.


Но има обаче по-важно от оставките - кой ще дойде на опразнените места. Дали най-после това ще са образовани и възпитани хора с културни задръжки и европейска ориентация, от които на младите да не им е неудобно, че ги представляват?


Не протестът обаче може да ги излъчи. Той не е партия, за да има лидери и програма, по-скоро е медиа, през която една част от обществото - по-малката, говори на другата, несравнимо по-голяма част. Какво тя ще чуе и какво ще разбере и дали пак няма да стане жертва на добре познатите дилъри на политическо влияние, които сега обикалят между протестиращите, ще покажат предстоящите избори.


Всичко, което трябва да знаете за:
Избори 2022


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK