Шареното училище и едноизмерният човек

Шареното училище и едноизмерният човек

© Надежда Чипева, Капитал



Началото на учебната година е традиционен повод училищата да се похвалят с летните си ремонти, а през последните години тази гордост често се фокусира върху най-видимата за обществото част от модернизацията - прясно обновените фасади.


Десетки училища, начални, основни и гимназии, след десетилетия на бавно овехтяване и разруха действително имаха нужда и от малко боя. Затова напоследък доста от тях светнаха с ярки тонове и разнообразни цветни композиции на фасадите. Мнозина смятат, че промяната е към по-добро, а отделните критични гласове се посрещат с възражения като "На децата така им харесва" и "Виж какво е шарено и свежо".


Че на децата им харесва - харесва им. Явно и на немалко родители. Въпросът тук обаче не е дали им харесва, а защо им харесва.


Красивото, грозното и естетическите полутонове




За децата е ясно. Усещането за красиво и грозно у човека е отчасти вродено, но не се изгражда за един ден и преминава през различни етапи. По времето, когато влизат за първи път в училище, повечето деца отъждествяват красивото с веселото, с ярките цветове, с шареното, със слънцето и деня, а грозното - с черното, с тъмните тонове, с едноцветните повърхности, с нощта. При тях все още няма естетически полутонове, цялото възприятие се движи в едно измерение, някъде по оста между доброто (красивото) и лошото (грозното), светлото и тъмното, цветното и безцветното. Този стереотип в детската естетика се подхранва и от моделите на приказките и на детските филми - принцесата е в бяло, вещицата е в черно, принцът е в ярки дрехи, злодеят - в тъмни, а щастливият край в повечето случаи настъпва с многоцветни фойерверки и балони.


И какво лошо има, ще попита някой. Няма лошо на седемгодишна възраст, съвсем нормално е. Но училището е периодът, в който човек трябва да отиде на по-високо равнище в естетическото си развитие. Тогава е времето детето лека-полека да разбере, че има литературни произведения, които са тъжни, но красиви. Че има картини, които са мрачни, но гениални. Че има музика, на която може и да не можеш да танцуваш или да пееш, но може да изпиташ радостта дори да страдаш с нея. Че хармонията често не е в екзалтацията, а в спокойствието на правилната пропорция.


Че има книги, известни с богатите си описания, но и книги, известни именно с пълната липса на описания. Че има автори, които имат пищен стил и такива, които са известни с лаконичността и икономичността си и то не защото не владеят употребата на достатъчно прилагателни имена, а именно защото са превърнали отсъствието им в изкуство. Че има картини, пълни с детайли, но и картини без никакви детайли. Че има фотографи, които правят черно-бели фотографии нарочно. Че понякога по-малкото е повече.


Предполагам, че всеки работещ в сферата на образованието би определил тези разсъждения за изкуството като очевидни от само себе си, обидно тривиални, които не заслужават нито да бъдат писани, нито да бъдат четени. Същевременно обаче по неизвестни причини мнозина от тези, които имат отношение към ремонтите в училище, са убедени, че в архитектурата липсата на много цветове и пестеливостта на детайлите се дължат не на художествена изразност, а на някакви технологични затруднения или на недоимък в миналото, които днес сме призвани да поправим чрез мощта на химическата индустрия и достъпността на различни пигменти. И с няколко кофи боя те искат да демонстрират целия вкус към красивото, цялата щедрост към образованието и любов към децата, които вярват, че притежават в по-големи количества, отколкото са имали стиснатите или небрежни към хубавото и шареното градители на българските училища.


На какъв език говори сградата на училището


В училище е времето, в което учениците трябва да придобият поне най-основни познания за стиловете в изкуството. Или поне да чуят, че има стилове в изкуството и всеки стил има своите изразни средства. И - ако пренесем тази логика към архитектурата като част от визуалните изкуства - че всяка сграда, включително и тяхното училище, има свой стил и говори на свой език. Че с нея нейният създател, архитектът й, е искал да каже нещо, да предаде някаква естетическа визия, художествено послание или творческо убеждение.


Всъщност, освен учениците да рисуват с променлив успех с водни бои, в часовете по изобразително изкуство могат да се кажат и тези неща. И докато все пак понякога и сега в час става дума за подобни теми, няма причина това да се ограничи до разлистване на албуми или до посещение в галерия, а би могло да се поговори и за стилове в архитектурата. И какъв по-добър и по-удобен пример от самата сграда на училището? Защо да не се поговори за нейната история, кога е построена, кой е архитектът й, към кой архитектурен стил принадлежи, какви са особеностите му, каква е логиката и посланието на този стил.


Дори и да не се сбъднат всички тези добри пожелания, архитектурата, както всяко визуално изкуство, има силата да говори без думи. Самият контакт с едно произведение на архитектурата автоматично въздейства.


А сред училищата в България има прекрасни сгради. Има училища, построени в първите години след Освобождението, които носят чара и оптимизма на епохата си с цялото декоративно богатство на фасадите си. Има преднамерено семпли, но хармонични и елегантни образци на модернизма от 30-те години, в които се усеща първият полъх на съвремието в България. Има тежки сталинистки сгради, които може и да притискат наблюдателя със студената си маса, но изпращат несъмнен сигнал за солидност и монументалност. Има и по-късни сгради, в които функционалността е съчетана със светлина и лекота, каквато липсва при по-ранните училища.


За бояджийския хъс на образователния фактор


Как обаче тези сгради могат да предадат своето послание, когато са боядисани меко казано произволно? Как може например едно училище от епохата на предвоенния модернизъм да говори без изчистените си линии и първоначален равномерен светъл цвят? Как могат тежките колони и дебелите стени на училище от 50-те да предадат усещането за масивност и непоклатимост, ако са розови? Какво остава от минималистичната, но сериозна и делова функционалност на едно училище от 60-те - 70-те години, ако е нарисувано с лилави балони?


Шареното училище и едноизмерният човек

© Цветелина Белутова, Капитал


Всички тези мечти за опознаване на езика на сградите умират пред бояджийския хъс на днешния образователен фактор. Колкото повече архитектът на едно училище се е опитал то да говори с тих и сдържан глас, толкова по-ярки и многобройни цветове избира за него реноваторът му. Колкото повече архитектът се е постарал да подчертае хоризонталните линии на сградата, толкова повече бояджията днес иска да нарисува по него вертикални черти. Или обратното. Колкото повече авторът на проекта е искал да изтъкне обемите на сградата, толкова повече съвременният "подобрител" на делото му иска да ги размие с цветни петна с неправилна форма.


И, най-вече, как ще демонстрираме на децата, че естетиката не се изчерпва с принципа, че яркото е красиво, а ненатрапчивото - грозно? И че в техния живот усещанията не трябва да се движат между партито и скуката, веселието и безсмислието, между екзалтацията и апатията? Че има много други емоции, които човек може и трябва да преживее, че красотата е на много места, стига да има очи да я види, и не е нужно тя да му се рекламира с ярки цветове?


С две думи - училището не би трябвало да бъде просто място, което се харесва на седемгодишните. Училището е преди всичко онова място, на което седемгодишните трябва накрая да станат деветнайсетгодишни - не само хронологически, физически и интелектуално, но и емоционално и естетически. Да им отвори очите за всичко, което още не са могли да възприемат като малки, да вдига непрекъснато летвата на познанието, но и на моралното, емоционалното и естетическото порастване, а не да я сваля изкуствено за радост на питомниците си.


А шарениите по училищните сгради са точно такова сваляне на летвата до нивото на естетиката на циркова шатра. И вместо децата да научат как да четат абстрактния език на сградата на своето училище, тя се профанизира с буквалистична и първосигнална декорация, която заглушава и посланието, и историята й.


Какво пък да кажем за абсурдната гледка, която представляват гимназистите, вече практически възрастни хора, които всеки ден влизат в нещо, което прилича в най-добрия случай на детска градина.


Кр-р-расота


Естествено, че сградите сами по себе си, както и да ги боядисат, сигурно не са най-големият проблем на образованието. За сериозни неща може да се говори и в шарена сграда. Но хората, които са допуснали да превърнат достолепните училищни сгради в подобие на парти-клуб за деца в почти кърмаческа възраст, са същите, които решават какво и как да се учи в училище. Същите, от които очакваме (защо не?) да научат децата ни да различават готическа катедрала от будистки храм, а те самите не различават произведение на архитектурата от място за проява на наивистично декоративно изкуство. Същите, от които очакваме да възпитат вкус към красивото, а възпитават масов вкус с оправданието, че това се харесва на масовия вкус.


Затова нищо чудно, че естетически едноизмерните деца, за които красивото и грозното се идентифицират с интензивността и броя на цветовете, след като преминат през инфантилната естетика на българското училище един ден - вече пораснали - ще предпочетат "шарения" Слънчев бряг пред някой "скучен" пуст плаж, "музика за душата" пред музика за духа, а литературата винаги ще бъде за тях твърде бавна, тягостна, тъжна, тъмна и безцветна, за да отговаря на желанието им да живеят живота си като непрекъснат цветен купон. Ще си направят къща с крещяща декорация, ще си купят шарени дрешки от магазина, ще си пуснат забавна музика, в която ще се смесват прости радости и скърби, и ще казват като Елочка Шчукина: "Кр-р-расота!".


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK