За разделенията в демократичната общност и защо не успяваме

"Стената на толерантността"в Епископската базилика в Пловдив. Когато признаеш поне част от възгледите, опасенията, надеждите на опонента за легитимни – то той е готов да признае и твоята гледна точка за други неща.

© Анелия Николова

"Стената на толерантността"в Епископската базилика в Пловдив. Когато признаеш поне част от възгледите, опасенията, надеждите на опонента за легитимни – то той е готов да признае и твоята гледна точка за други неща.



Избори 2022

Текстът е от профила на автора във "Фейсбук".


Темата за малката, разпокъсана, но все пак демократична общност е любимата дискусионна дъвка от поне десетилетие. В България има потенциално три милиона активни граждани (общо взето те гласуват на парламентарни избори), като около 2/3 от тях желаят България да се развива като най-вече демокрация, а останалите - като най-вече социална държава без значение от конкретната политическа система.
Т.е. ако тези, които желаят демократична държава, не преодолеят, а правилно степенуват прилики и различия, винаги ще могат да конструират мнозинство.


Според мен основните разломи в тази общност са по шест линии:




1. Миналото (темата комунизъм - антикомунизъм)


2. Икономиката (темата пазар - държава)


3. Обществото (темата либерално-консервативно)


4. Държавата (темата социална/голяма - ограничена/малка)


5. Геополитика (темата Европа - Евразия)


6. Начин за успех в живота (темата индивидуализъм - колективизъм)


В стотиците си неформални разговори с представители на различни гледни точки винаги съм се изненадвал от едно: че когато признаеш поне част от възгледите, опасенията, надеждите на опонента за легитимни - то той е готов да признае и твоята гледна точка за други неща. Когато хората не се напрягат, че трябва да бъдат насилени да приемат чуждото мнение, то те са склонни да бъдат много повече кооперативни и склонни за сътрудничество.


Разбира се, винаги има хора с чугунено или платено мислене, но те са винаги


по-малко от тези, които могат да бъдат обединени под общ знаменател.


По някои теми е нужно търсене на консенсус, по други - по-добре и правилно поднесени аргументи за предимствата на нашата и недостатъците на другата гледна точка.


Не е тук мястото да правя задълбочен анализ на разделителните линии, но ще дам няколко примера.


Ако спрем да асоциираме престъпленията и миналото на родителите с личността на техните деца - може би самите те няма да се чувстват длъжни да ги оправдават.


Ако успеем да обясним на етатистите вредата от прекомерната роля на държавата в икономиката (корупция, приятелски капитализъм, олигархия) и на "пазарниците" - колко сложни са предпоставките да има ефективен пазар и защо понякога е по-добре държавата, вместо частни структури, които имитират пазар да разпределят благата.


Ако либералите признаят значението на род, религия, нация и държава в съзнанието и манталитета на поколенията ще бъдат по-толерантни към липсата на желание за бърза европеизация; обратно - консерваторите трябва да отчитат човешкия прогрес, разместването на пластовете между хора и общества и че всичко е преходно и трябва да се развиваме - може би ще бъде по-лесен диалога за постигане на компромис, включително по отношение толерантността към различните от нас.


Ако привържениците на голямата социална държава по-добре разбират нейната неефективност, особено когато не е подчинена на правовия ред, може би ще бъдат


по-внимателни към управлението на техните данъци и няма да са толерантни към безобразното харчене.


А тези на малката държава - трябва да разберат, че няма развита държава без развити социални функции и че ако държавата не ги поеме - това трябва да е или бизнесът (излишна заетост и неконкурентоспосбност) или... друга държава и демографска катастрофа.


По геополитиката не може да има компромис, но ако искаме европейският избор да бъде окончателен, трябва да си даваме сметка за натрапеното русофилство в националното съзнание още от Освобождението през училищната система; т.е. огромна просветителска дейност е нужна и толерантност с отчитането на този факт.


Всички смятаме, че индивидуализмът и личните усилия са основата на просперитета, но това също може да е илюзия в обществото на мрежите, където все повече само колективните усилия раждат резултат. Въпросът е да не допускаме колективи, чиято цел е извличането на рента от другите. Защото в това е парадокса - колкото по-важен е индивидиуализмът, толкова по-силни са рентиерските колективи! Това трябва да бъде осъзнато.


И разбира се, трябва лидерство на обединението чрез разумни компромиси.


Защо все забравяме приказката за Хан Кубрат?

Избори 2022


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK