Проф. Георги Каприев за македонския въпрос: България не бива да бъде стилизирана като враг

© Велко Ангелов

През 2020 г. думата "история" навлезе ударно в публичния речник във връзка с наложеното вето от българската страна на старта на преговорите за присъединяване на Република Северна Македония към Европейския съюз заради спор за общата ни история. По темата разговаряме с проф. Георги Каприев. Интервюто е направено с писмени въпроси и отговори.

Сред думите на 2020 г. година се откроиха ударно "история, българската история". Вашият прочит на споровете на историците?

- Длъжен съм да започна с уговорка. Аз съм историк, но на философията. Философ, диалогизиращ с осъществено философско мислене. Когато българският публичен речник се оставя да бъде ударен от думата "история", питам като философ, от кое нейно значение се удря? От самото протичане на събитията, от разказите за него или от науката история, която, напомням, се дефинира като методологично изследване на миналото въз основа на критично анализирани източници - възникнала през XIX век и преходила през множество парадигми? Боя се, от никое сред тях.

"Историята", за която питате, е мито-публицистичен конструкт, идващ пак от XIX век и съзнателно поддържан в някои култури, сред които и българската. Той е векът, в който се генерират нациите,
под въздействие на тогавашния либерален и иновативен национализъм.

В нашия регион корен пуска "немската" формула за нация: общата кръв и общата земя. Това тук означава разбиване на идеята за единия род, рода Христов, фиксирана в Османската империя чрез понятието рум миллет: общността на ромеите, православните християни. Национализмът инфектира източноправославното мислене. Домогва се сепариране от останалите ромеи, успоредно с придобиването на собствена държавно-политическа власт. Българските публицисти от това време успяват да внушат тъждество между "гърци" и "фанариоти", тоест Вселенската патриаршия, която обаче по това време е в конфликт с гръцката държава и нейните претенции. Един изгоден за времето си ход.

За днешния масов българин това пропагандно отъждествяване е превърнато в исторически факт. Подмяната е налице даже в публикацията на учредяващия Българската екзархия ферман от 1860 г., излязла от печатницата на вестник "Македония" през 1870 г. В "Образ на царскыӥ ферманъ за решеніето на Българскый въпросъ" се забелязват симптоматични измествания в превода. Ако на гръцки и турски е написано за разногласие между Ромейската патриаршия и изповядващите православието българи, на български четем за препирни между "Гръцката патриаршия" и "православните българи". Впрочем там, където е казано, че се учредява обособено църковно отделение (τμῆμα) или кръг (daire), на български пише "особен Духовен окръг".

Все примери, потвърждаващи думите на Петко Славейков, "успокоил" Гаврил Кръстевич, смутен от промените в проектоустава за Екзархията: "Кротко, бай Кръстевич, не правим църква, държава правим." Конструирането на действителната държава става обаче по друг формат.

"Македонският въпрос" стана описателно име на проблема. Защо възниква македонският въпрос - ако на Берлинския конгрес наистина над милион българи са оставени извън пределите на новоучредяващата се българска държава, надали е било защото лорд Дизраели или Горчаков са мразели българите или пък са спорели по научните тълкувания на историята?

- Македонският въпрос възниква именно около учредяването на Екзархията. За отделянето си от ромеите българите нямат друг критерий освен езиковия. Неслучайно тогава се полагат неимоверни - и накрай успели - усилия по конструирането на литературния български език. Ферманът от 1860 г. скрупульозно - до отделни села и махали - описва границите на Екзархията. Не е трудно да се види, че това са тъкмо езикови граници. Сред тях попадат Нишката, Пиротската и Велеската епархия.

Член 10 от фермана постановява възможността да се добавят и неупоменати диоцези, но след допитване до населението и при поне 2/3 от "православните жители", пожелали "в своите духовни работи да се подчиняват на Българския Екзархат". По тази схема се добавят Скопската, Охридската и Битолската епархия.

Когато прелиминарният Санстефански договор от 3 март 1878 г. заявява: "България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско", неговите
автори нямат друг мерител за "българско" освен екзархийските епархии. Било е ясно, че този предварителен документ ще бъде реално-политически коригиран. Което и става с Берлинския договор, подписан на 13 юли 1878 г., тоест четири месеца по-късно.

Дипломатите на тогавашните "Велики сили" не мислят в етнически категории, не се водят от морални или емоционални подбуди, а прилагат геополитически критерии, следващи, разбира се, и от техните държавнически интереси.

Въведената от екзархийската идеология перспектива довежда до парадокса да се мисли за единен
етнос главно през некодифицирания език, от която перспектива се реконструира и историята на етноса, който именно, а не държавната граница, да дефинира обема на българската нация. Масовото съзнание продължава да припознава като нейни компоненти и Вардарска Македония, и т.нар. Западни покрайнини, услужливо забравяйки и събитията след 1878 г., и учредяването на Югославия през 1918 г. Затова се заговаря за "над милион българи, оставени извън пределите на новоучредяващата се българска държава" и се настоява за обща история до 1944 г.

Защо е важно да не се употребява в официалните документи понятието македонски език?

- Тъкмо затова е важно. Защото главно по този начин може да се поддържа съзнанието за източноправославните граждани на Република Северна Македония като принадлежни към модерната българска нация. Независимо че патриотите на тази идея, стига да могат да четат гладко български, не биха могли без речници да се ориентират в съвременния книжовен македонски език, както се е конституирал през последните 75 години. Споменатият парадокс е налице и тук: гледайки през език, мисли се територия, населявана не само от източноправославни, и култура, правена не само от тях.

"Историята се пише от победителите" - твърдят, че тези думи са на Чърчил. Историята същевременно претендира да е наука, както и вие отбелязахте. Как става това? Двустранната българо-македонска комисия от историци също се нарича научна...

- Думите са много по-стари от Чърчил и се появяват във времена, когато историята е просто селективен (и затова идеологизиран) разказ. Сега има историческа наука. Онези членове на комисията, които познавам, са добри професионалисти. Но са поставени в позиция, гротескна за академичния учен.

Кога се затяга възелът на македонския въпрос, кои са грешките на България и кои на международните фактори? Питам, тъй като чуждестранни дипломати доста смело посочват българските вини, оценявайки събития отпреди повече от век - от епохата на националните държави, от гледната точка съвременните европейски принципи и ценности?

- Затягането започва с учредяването на новата българска държава през 1879 г. Понеже питате за политика и дипломация, да кажа: не може да става дума за вини, а за адекватна или неадекватна перспектива и съответно позиция. Във всеки случай официалните днешни български недоволства и изисквания са дефинирани по модел, неадекватен още през XX век.

Въпрос на професионална компетентност ли е, че гръцката дипломация успя да наложи своята визия, например за името на Република Северна Македония, а българската не?

- Че гръцките дипломати и политици са несравнимо по-подготвени от българските, е очевидно. Там поне от столетие се формира социален слой, образоващ и подготвящ се специално за такава кариера. Република Гърция има своите няколко ясно формулирани цели, от които не се отклонява никое правителство.

Какво направи гръцката държава по отношение на македонския си въпрос? Формулира една политико-административна претенция: Μακεδονία, съответно западна, централна и източна, е административен регион, покриващ почти цяла Северна Гърция. За всеки читав политик е ясно, че такова дублиране на името е неприемливо.

При въпроса за националния флаг гръцките дипломати успяха да облекат днешния гръцки ретрограден национализъм, който не е по-хрисим от днешния български, отново в приемлива дреха. Като всички, и гърците не бяха чували за Звездата от Вергина до 1978 г., когато бе разкрита гробница, евентуално на Филип II. Върху едно погребално ковчеже, щитове и няколко монети се разчита този знак, тълкуван като владетелски герб. От 1987 г. той - върху син фон - е флаг на гръцка Македония, малко след това - и официално. Днешните гърци слагат в своя трезор Филип и Александър, макар тъкмо те да разрушават онова, което произвежда историческия им ореол - полисна Елада.

Но те не представиха "заграбването" като похищение на история, а отново най-вече като административен проблем. Гърците формулираха политически грамотно точно две изисквания, не отстъпваха, не променяха в движение и получиха каквото търсеха.

Какво направи българската държава? Унесе се в разнопосочни и сантиментални жалби за кражба на история и език. Те, във всеки случай през XXI век, не могат да бъдат преведени вменяемо. Включително на съвременен български, както виждаме.

© Велко Ангелов

- Онова, което все още придава някаква убедителност на българската позиция, е наличният "език на омразата" към България и българите. И тук се направи грешка. Не се прокара разлика между враждебността в частни излияния на разни кръчмарски бабаити и медийни кресльовци, от една страна, и, от друга, в официалните държавни и партийни документи заедно с публичните изявления на съответните лидери, независимо дали в момента са на власт или не.

Ефективно би било да се настоява стилизирането на България като враг дефинитивно да отпадне от втората група: подобна установка е непоносима в политически съюз, какъвто е Европейският. Тогава би получила валидност и голяма част от исканията за ревизиране на учебниците в Република Северна Македония. Дилетантското говорене затлачи и тази, иначе съществена, тема.

Наистина е натрапчиво сатанизирането в Република Северна Македония на българите - това слово на омразата психологически феномен ли е за изграждане на своя идентичност чрез отделяне от другия, от лошия, или чисто политическо средство?

- Все пак между гръцкия национализъм и българския или македонския има разлика. Гръцкият формулира себе си ето как: "Ние сме по-добри от всички възможни други." Нашият се заявява така: "Добри сме, защото другият е по-калпав." Тук "другият" трябва да бъде посочен.

По силата на конюнктурни мотиви в политическата пропаганда на Северна Македония той засега се оказва България и българите. Тотална неистина е, че там българомразието е масово. Познавам интелектуалната ситуация и твърдя, че това е оптическа илюзия или просто лъжа. Плакатната доктрина за македонската национална идентичност се базира върху типа национализъм, на който се основава и производството на българската, ала през XIX век. Те го правят със закъснение от 120-150 години и затова изглежда неадекватно - защото е анахронистично. Но мигар реакцията на днешните български патриотари към македонската пропаганда не е от същия десен?

Две тези влизат в противоречие за решаване на "македонския въпрос": да гледаме напред и да оставим историята на историците; и другата - гледането напред е продължение на историята. Какво трябва да направи българската дипломация, за да бъдат зачетени историческите факти и същевременно да се ускорят преговорите за членство в ЕС на РСМ, за което няма спор?

- Не искам да съм на мястото на българските дипломати, не знам как ще изплуват от кашата, в която сами се потопиха.

На първата част от въпроса ще се опитам да отговоря така: Родът на баща ми е от Анхиало (след 1930 г. - Поморие). В края на юли 1906 г. градът става жертва на вълната антигръцки погроми: жителите оказват съпротива, но лумва пожар, изгаря почти целият град, има стотина преки жертви, следват репресии, закрива се митрополията, емигрират десетки фамилии.

И сега какво? Трябва ли потомците им да се втренчат в тази трагедия, да се определят чрез нея, да искат да черпят символен капитал, авторитет или даже привилегии от там? Нищо подобно. Те са взрени в настоящето и бъдещето си и желаят да бъдат оценявани чрез онова, което правят и планират.

Българските и македонските национал-идеолози не са така. Защото са некадърни да творят достойно настояще и да градят мобилизиращи стратегии, те черпят ресурс единствено от историческото минало. Едно митологизирано и манипулирано минало, трябва да признаем. Ако бяха някакви други, нещата биха си отишли по местата. Историческата наука би вършила спокойно присъщата ѝ академична работа, политиката нямаше да има за централно измерение историята, а нейни сегменти биха залегнали като основа на перспективно насочена традиция или като коректив за тази традиция. Къде ти!

Но споровете за историята възпрепятстват ли днешното самоопределяне на населението на Република Северна Македония? Ако предците на днешното население на РСМ от времето на Берлинския конгрес и войните за национално обединение са се самоопределяли като българи, това пречи ли днешното
население да се самоопределя както желае?

- Боя се, че принципно отговорих на тези въпроси, но пак ще поясня. Необходимо е да се прави разлика между етническа и национална причастност, при което никоя от тях няма характера на природен закон. Днешното идеологическо самоопределяне на славянското население в Република Северна Македония минава през исторически обосновавана национална идентичност при съзнателно сближаване на двете понятия.

Това не е само анахронистично, то е и непродуктивно. Същото трябва да се каже и за българското националистическо мислене. "Предците", тоест предните три-четири поколения, сигурно са имали основания да се заявяват като принадлежни към дадена културна или държавно-политическа общност. Техният избор не е фаталистично предопределящ. Да не забравяме, че след II век провинциалните римски граждани са били десетки хиляди. Някои от тях са населявали и тези земи. Подобна смяна на перспективата може да ни подсети за скорошната структурираност на понятието "нация" и неговите флуктуации.

Как прогнозирате, че ще се развие този болезнен и за двете държави проблем, за да може РСМ да започне преговорите за присъединяване към ЕС, за което няма спор?

- Отварянето на присъединителна процедура е съществено важно и за ЕС, и за региона, и за България. Желая да станем свидетели на неинфантилни, хладнокръвни и професионални действия от дипломатите и на двете страни по спешно изработване на формула и програма, решаващи действителния проблем.

Проф. д.ф.н. Георги Каприев (1960, Бургас) завършва философия в СУ и преподава там от 1992 г. Специализирал е в Кьолн и Париж. Основател на философската византинистика в България. Ръководил е (2002-2012) комисията "Византийска философия" на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на 27 книги на български и немски. Носител на
националната награда "Питагор" в категория "Хуманитарни и социални науки" за 2020 г.