Българският национализъм няма да спаси българската кауза в Северна Македония

© Георги Кожухаров

Спорът със София ще се реши след парламентарните избори в България през пролетта, предрече наскоро премиерът на Северна Македония Зоран Заев и по всичко личи, че това очакване не е само негово. Подобни са прогнозите и на мнозина в България, според които след изборите или националистите ще излязат от властта, или, дори да останат, няма да са толкова мотивирани да търсят краткосрочна популярност сред избирателите. Вероятно такива са очакванията и сред партньорите ни в ЕС, които засега оказват умерен натиск върху България да промени позицията си с разбирането, че преди изборите това ще е трудно, но след тях натискът за решаване на спора със Скопие ще стане съвсем различен.

И едва ли някой очаква, че геополитическите интереси на Германия например ще отстъпят пред нашите. Или пък че Зоран Заев просто ще излезе по телевизията и ще "признае", че дядо му е бил българин. Никой реалистичен сценарий не допуска подобно развитие, а сравненията с решаването на противоречията на Скопие с Гърция са повърхностни. В нашия случай ние искаме доста повече, ситуацията днес е различна, ресурсите и лобитата ни са по-слаби, ЕС вече е уморен от казуса, а и да не забравяме, че на Гърция й трябваха почти 30 години да постигне някакво и то компромисно за нея решение - време, което ние няма да имаме.

С други думи най-вероятният сценарий след пролетта е, че българската външна политика ще бъде изправена пред провал, който ще трябва да завърши или с явно и унизително отстъпление, или с формално приемане на някакъв "план за действие", който вероятно ще съдържа точно толкова малко конкретни и ясни ангажименти, колкото и прословутият Договор за добросъседство. И докато такъв провал може да зарадва краткосрочно политическите противници на националистите у нас, то в общ план ще бъде провал на българската външна политика, който ще ни върне в по-лоша позиция на Балканите, отколкото преди "македонската" акция, оглавена от вицепремиера Красимир Каракачанов в края на миналата година.

Разбира се, малко пресилени са твърденията, че едва ли не Европа "не разбира" българската позиция.

Европа доста добре разбира проблемите на идентичността.

Франция не е забравила напълно времето, когато учениците в Прованс са били тормозени, ако говорят на диалект (или на провансалски език, ако желаете) в междучасията, а в Южна Италия и във Венеция днес може и да се чувстват италианци, но има хора, дори и да са малцинство, които изпитват малко носталгия към времето, когато италианци изобщо е нямало, а пиемонтският крал си е знаел мястото.

Кой е ирландец и кой "британец" в Северна Ирландия пък остава политически въпрос, който е решен преди всичко с желание да не бъде поставян.

Така че за Европа въпросът за идентичностите не е неразбираем, а е просто нежелан - спомен за всичко, което тя иска да преодолее с проекта за Европейския съюз и напомняне за всичко, което може да провали този проект. Затова и българската позиция беше възприета повече или по-малко като антиевропейска и направо опасна.

На българската външна политика ще бъде трудно да представи убедителен аргумент срещу това, което заявяват лидерите в Скопие, а именно - че

всеки е такъв, за какъвто се самоопределя.

На фона на българските искания за признаване на някакви исторически обстоятелства на международно и държавно равнище това звучи като европейска и модерна позиция.

Именно в това иначе безспорно твърдение обаче се крие слабостта на позицията на Скопие - слабост, която засега българските дипломати доста плахо атакуват, като предпочитат да се фиксират върху исторически въпроси и особено върху сакралната 1944 година, която искат да бъде призната за начало на македонската нация въпреки основателните възражения, че нациите не са предмет на "признаване" от когото и да било.

Вярно е, че нациите не са предмет на признаване, но държавата има един прерогатив, с който фактически предопределя отношението си по националните въпроси - образованието. И докато през XIX или началото на XX век е било норма държавната образователна политика свободно да формира и унифицира идентичността на гражданите, това в наши дни не е толкова безспорно и очевидно право на държавата. И в този елемент се крие шансът на българската външна политика да избегне унизителния провал и все пак да постигне нещо от целите си в Република Северна Македония.

Един по-съвременен подход към въпроса за идентичността

несъмнено би приел позицията на Скопие, че всеки е такъв, за какъвто се самоопределя. Но това, което можем да използваме успешно, е именно думата "всеки". Всеки един гражданин, а не мнозинството от гражданите от името на всички. Идентичността не е въпрос на гласуване, а на лично убеждение или избор и доколкото тя почива на определен исторически разказ, всеки има право да получи достъп до историческо образование, което не засяга неговата идентичност, не я отрича, не я заклеймява и не се опитва да я промени.

Докато фактът, че в наши дни македонска идентичност съществува, е безспорен, дори от думите на политиците от Северна Македония се вижда, че тя не е хомогенна. От една страна е позицията на националисти като някои кръгове във ВМРО-ДПМНЕ начело с бившия премиер Никола Груевски, според които македонската народност съществува едва ли не от край време.

В тази посока обаче е и официалната линия в македонските учебници, които виждат македонска народност поне от средните векове. На другия полюс е крилото на друг бивш премиер от ВМРО-ДПМНЕ, Любчо Георгиевски, който сам придоби българско гражданство, като се обяви за българин. По средата са позициите на бившия външен министър Денко Малески, но и на бившия премиер и сегашен специален представител на Скопие за разговорите със София Владо Бучковски, които застъпват тезата, че днешните българи и днешните македонци някога са били един народ, макар че днес не е така.

И накрая стои политически обусловената двойнствена позиция на днешните лидери на Република Северна Македония, която може да бъде проследена в изказванията на президента Стево Пендаровски, който един ден казва, че Гоце Делчев се е самоопределял като българин, на втория ден - че всеки е такъв, за какъвто се определя, а на третия пламенно отхвърля идеята, че Гоце е бил българин, независимо как се е определял.

Тази многопластовост, нееднородност и понякога противоречивост на македонската идентичност не е нещо уникално. Тя просто не е имала времето, което са имали останалите национални идентичности, да се унифицира, да заличи от поколение на поколение различията и вътрешните противоречия. Това, което обаче ние можем да поискаме, е не тя да се откаже от съществуването си или да приеме някакъв изгоден за нас вариант на националния си исторически разказ, а да се каже ясно, че

времето на насилственото изграждане на хомогенни идентичности със силата на училището вече е свършило.

И че македонците с българско самосъзнание, както и тези, които са чували, че дядовците им са се определяли като българи, имат право в училище да намерят един исторически разказ, който по един съвременен начин включва всички възможни варианти на идентичността. А не някакъв вариант на историята, който дълбоко в себе си индиректно твърди, че македонците с българско самосъзнание са или заблудени жертви на българската пропаганда, или пък някакво малцинство, нещо различно от техните роднини (в прекия смисъл роднини) с македонско самосъзнание. Не разказ, в който участват отколе и до днес българи и македонци, а разказ, който показва, че можеш да се чувстваш българин и пак да си толкова македонец, колкото македонецът, който не се чувства българин. И че и двата варианта не те правят нито чужд, нито изменник.

Съвременната историческа наука е напълно в състояние да предложи исторически разказ, който няма да засегне ничия идентичност. Днешната историография разглежда идентичността като динамичен процес, а нацията - като продукт на модерната епоха. В края на краищата всяка една идентичност е възникнала в определен исторически момент при определени политически условия. Българи също не е имало от времето на Адам и Ева и ако можехме да се върнем назад в поколенията, всеки един от нас щеше да намери онзи свой предшественик, който се е обявил за българин и с това е отрекъл предишната си идентичност.

Независимо дали това е станало през VII, IX, или чак през XIX в.,

в начина на мислене на днешните националисти и този първи българин е бил изменник

на предишната си идентичност. Но днешната историческа наука знае, че появата на различни идентичности е нормален процес, и разполага със средства да го опише, без да го осъжда.

Това вече бихме могли да го поискаме, без да изглеждаме и да бъдем представяни като дивашки балкански националисти. Напротив, това би било модерна и европейска позиция, а властите в Скопие ще трябва да обясняват защо искат да промиват мозъците на македончетата с българско самосъзнание с македонски националистически разкази в учебниците. Това би било и действителното насилие над македонците с българско самосъзнание, а не толкова къде били публикувани списъците на получилите българско гражданство. Това би било насилието над съвестта, за което бихме могли с право да държим отговорна държавата Северна Македония и за което тя не би могла да се оправдае с действия на частни лица в частни медии.

Тук въпросът е обаче доколко ние самите сме готови да приемем подобен подход към историята.

Макар че у нас разбирането, че българската нация се образува (както и останалите нации) в края на XVIII и началото на XIX в. се налага и в историческата наука, и в образованието още преди поне 50 години, все още в масовото съзнание тегне националният мит, че първият българин се е родил от връзката между прабългарски воин и славянска селянка.

В някакъв момент, особено покрай интереса към тракийското наследство от края на 70-те години на XX в., в този генеалогичен мит влиза и повече или по-малко тракийска кръв. Не че смесването на тези елементи не е истина, напротив - така е, но ние много добре знаем, че вероятно повечето днешни българи няма да намерят в гените си точно тази комбинация. Българската идентичност намира своя апотеоз във вазовия стих "син съм на юнашко племе", но чисто статистически повечето предци на днешните българи през по-голямата част от Средновековието вероятно са били поданици по-скоро на "лошия" византийски император, отколкото на "добрия" български цар, плащали са на лукавия василевс данъци и сигурно са участвали дори в армията му.

Докато самите ние не погледнем на принадлежността си към своята нация като на продукт на сложен процес на историческа идентификация, който продължава чак до Освобождението, а не като резултат пряко от пресичането на Дунав от хан Аспарух, няма как да поискаме и от днешната Северна Македония да приеме този подход. Приемането, че идентичността не е обусловена по кръвен път от дълбока древност та чак до днес, ще ни отърве и от още един кошмар на българската политика към Скопие - че някой ще поиска да признаем македонско малцинство у нас или да си адаптираме собствените си учебни програми към съществуването на македонци.

Но ако просто приемем, че националната идентичност се е образувала през Възраждането, че този процес е многолик и обхваща различни по-ранни етнически, религиозни и локални идентичности, няма как да бъдем изобщо въвлечени в спор дали жителите на Пиринския край са българи или не. Щом са изградили българска идентичност, значи са българи - точно по същата причина, поради която са българи хората в останалите части на България. А прословутото село у нас, населено с няколко къщи с македонско самосъзнание, спокойно ще може да се определя както желае по същата логика.

Нашата задача ще бъде по-лесна от македонската,

доколкото българското масово образование е имало доста повече време да прави каквото си иска за унифицирането на българската идентичност и сега няма да му се налага да лавира между толкова слоеве в нея. Но подобен цивилизован и отворен към различните идентичности подход несъмнено ще постави някои въпроси как се преподава историята у нас.

Например защо, въпреки всички положителни стъпки и усилия през последните 30 години, все още избухват такива ожесточени спорове при всеки опит историята ни в училище да не бъде представяна като непрекъсната борба на "нашите" ("добрите") и "чуждите" ("лошите")? Ще трябва да сме готови да отговорим защо все още съществува онзи исторически разказ, който още преди десетилетия даде повод за вица за българското турче, което било вдигнато в час по история да разкаже за боя при Шипка и казало: "Нашите отгоре се отбраняват, а нашите отдолу нападат".

Разделянето на историята на "наша" и "чужда" е характерно за националистическата историография. Националистическа не в някакъв осъдителен смисъл, а в чисто хронологически - от времето на изграждането и господството на националните държави, когато господстващият исторически разказ за "добрите" и "лошите", "правите" и "заблудените", "патриотите" и "изменниците" е бил налаган задължително на всички още от първия ден в училище.

Днес е напълно нормално да поискаме това да не се повтаря в Северна Македония. Но трябва да имаме очи да го поискаме. Трябва да сме готови за такъв своеобразен гамбит, защото ще трябва да пожертваме нещо, за да получим предимство в преговорите, но преди всичко пред международната общественост.

А докато външната ни политика е функция от позицията на националистически сили, които не дават да падне косъм от нашия собствен национален мит, това няма как да стане. Ако нашата позиция е по-съвременна, македонският национализъм ще се разкрие с цялата си анахроничност и примитивност. Но колкото по-националистическа е нашата позиция, толкова повече на нейния фон македонският национализъм ще може да се представя като едва ли не европейско мислене.