Хоум офисът обезсмисля поговорката "Моят дом е моята крепост"

© Юлия Лазарова

Локдаун" и "хоум офис" са англоезичните думи, които покрай пандемията от коронавирус навлязоха с летящ старт в българския език. Те вече рамкират на представите ни за социално-икономическата действителности и за политиката. Двата термина са като различните страни на един и съща монета, едната от които е силно потъмняла, а другата е излъскана или поне така изглежда.

Затварянето на бизнеси, училища и университети, дори на отделни градове и на цели провинции, е временно противодействие на сериозния проблем, който се надяваме да бъде овладян с масовото ваксиниране. Но докато мнозинството по света и у нас подкрепяше първия локдаун, отношението към втория е далеч по-поляризирано.

Бизнеси като ресторантьорския и артистичното съсловие са най-силно потърпевши от затварянето. Те нямат късмета на заводите за автомобили и хранителните магазини например, които по една или друга причина локдаун не ги лови. Затова напоследък наблюдаваме нарастваща съпротива срещу него в не една и две европейските страни. Включително с драматични сцени на насилие в стара демокрация като Нидерландия. В окървавените протести там участваха както пряко потърпевши от затварянето, така и привърженици на различни теории на конспирацията, футболни агитки, неонацисти. В Германия преди това имаше мирни антиковид демонстрации, на които към подобен "отбор" от демонстриращи се бяха присъединили и някои левичари.

Дали от всичко това ще се забърка взривоопасен коктейл, който може да нанесе трайни поражения на демокрацията, предстои да видим. Но и сега е видно, че обединяващото между разнородните по своя състав протестиращи е усещането, че демократичната държава ограничава гражданските им права: на труд, достойно съществуване, свободна придвижване, на събирания и на протест, въобще - отнема им свободата. При това, без да е дала доказателства, че противодейства ефективно на заплахата и разпределя справедливо социалните й тежести.

Парадоксалното е, че макар и почти невидимо, права се ограничават и в условията на шумно пропагандирания с настъплението на коронавируса нов организационен модел на работа - този на хоум офиса. В годините на соца може би щяхме да му казваме надомна работа, макар че с това словосъчетание се описваха дребнопроизводствени дейности. До началото на тази година офисната по своето същество работа, но извършвана извън фирмата беше по-скоро изключение в трудовото ни всекидневие. От март обаче десетки хиляди българи, подобно на стотици милиони хора по цял свят, се трудят в своеобразен принудително-облекчителен режим в домовете си. Тези хора създават нематериални блага в учудващо големи размери като обучават ученици, извършват застрахователни услуги, създават висококачествен софтуер.

Работата от къщи разкри нови, неподозирани възможности и шансове за фирмата, университета и държавното учреждение, но крие и сериозни заплахи за хората и обществото. Спасителен изход в труден момент, неизбежна за определен период от време, тя в никакъв случай не трябва да се превръща в "новото нормално", както е модерно да се казва сега. В бизнес средите вече се шири убеждението, че и занапред работното място може да бъде ситуирано дълготрайно у дома, за да се пестят разходи от наем на офис, за режийни и хигиена. Хоум офисът се разглежда и като среда за разгръщане на нов тип бизнес култура. По света някои политици от левицата апелират той да бъде гарантиран на максимално широк брой трудещи се. Целта е защитата на колкото се може по-голяма част от обществото от прякото въздействие на коронавируса.

Хоум офисът обаче има и сериозни минуси, които ще натежат, ако се наложи след затихване на пандемията. При това оставям настрана сериозни аргументи "против" него като тези, че води до ръст на домашното насилие и че ще отпуши бум от неврози. Те вече са широко популяризирани.

На заклетите фенове на нововъведението може и да не им се вярва, но с него се нарушава принципът на равнопоставеност на работното място. Причината е елементарна - само за малцина то означава работа в къща с двор или поне в по-просторно жилище. Не само в България на средностатистическия хоум офис труженик му се налага да работи в малък апартамент, в които трябва да дели работното си пространство с други членове на семейството, включително с децата, с домашните любимци, а често и да изтърпява всевъзможни съседски шумове. Най-потърпевши, разкъсвайки се между служебните си задължения, децата и кухнята, са майките, особено самотните. Разбира се, офисни неволи има във всяка фирма и агенция, но и без проучвания е видно, че в службата мнозинството от хората могат да се отдадат в много по-голяма степен на работата си, отколкото у дома.

Някои откриват предимствата на хоум офиса и в сферата на лайфстайла - докато работи, човек може да слуша любимата си музика, да сърфира в интернет, а когато не е включена камерата - и да се размотава по пижама, а защо не и гол. Но тези предимства не компенсират загубите, които търпи офисният планктон при новите условия. Макар че видеоконферентните срещи се превърнаха във всекидневие, те не могат да заменят реалното общуване между служителите. Понеже човекът е социално животно, не придаваме особена тежест на обичайни неща като поздравите с колегите, съвместния обяд, заседанията със строгия шеф, пушенето пред офиса, дори размяната на клюки в коридора. Сега на мнозина тези неща силно им липсват. Те са солта и пипера на рутинната, но и на творческата дейност във всяка фирма и не могат да бъдат заменени от виртуални обеди, съвместно гледане на видеа и чатове.

Работата вкъщи, в съчетание със затворените ресторанти, барове и кафенета, задълбочава социалната изолация, макар че в наши дни сме технически по-свързани от всякога. Във всекидневието на някои от нас вече свойски се настаниха форми на общуване като видеоконферентните връзки, виртуалните класни стаи и други подобни. Те обаче са като червените домати с вкус на пластмаса - засищат глада, но не задоволяват вкуса.

Хоум офисът може да бъде разглеждан и през друга призма на трудовата социология. Възможно е и да възразите, но според мен липсата на нормална трудова среда ускорява превръщането на средната класа в прекариат. И в предковидните времена мнозина нейни представители дори и да получаваха добри доходи, водеха несигурно съществуване: с временни трудови или граждански договори, с ненормирано работно време, без синдикална защита. А представяте ли си някой да се опита да организира стачка от хоум офиса? Мисията - невъзможна!

Работата вкъщи позволява на работодателя да своеволничи над подчинените си, като им възлага изпълнението на задачи извън официалното работно време. Не че досега не е имало такива практики, но заплахата е те да се превърнат в норма. Това би върнало демократичното общество във времената на тежка експлоатация на наемния труд, предизвикала битката за осемчасов работен ден и социални придобивки на работниците. Дори да бъдат приети законови промени, които да регулират по-стриктно докъде свършват правата на шефа чрез монитора на домашния ни компютър, те няма как да противодействат на функционалното размиване между работно и свободно време. Трайното присъствие на фирмата или публичната институция в дома на работещия все повече ще нарушава частната му сфера. А тъкмо тя, при това добре защитена, е един от фундаментите на модерните демокрации.

Благодарение на масмедиите границите между частното и публичното отдавна са се размили, дори интимното става все по-често обект на публичен интерес. През последните 20-30 години, в условията на борба с тероризма и дигитални комуникации, тече обратният процес. В името на националната сигурност полицията и тайните служби получиха големи правомощия да интервенират в частната ни сфера. Пандемията от коронавирус отваря широко вратите за по-натътъшното й превземане. Хоум офисът е на път да обезсмисли класическата английска поговорка "Моят дом е и моята крепост".