Българските медии заслужават своето 112-о място

© Юлия Лазарова

Коментарът е от профила на автора във "Фейсбук". Поводът е класацията на "Репортери без граници", в която България се срина до 112-о място по свобода на словото, последна в Европейския съюз.

Символичното 112 място е наистина тревожно. То не е особено различно от 111. Освен това може дълго да се спори колко прецизна е подобна класация, до каква степен отразява реални медийни проблеми и до каква степен е кликбайт подход, който се самозахранва от осветяване на тревожни класации.

Дали е точна или не тази класация би трябвало да ни накара да се замислим сериозно какво е медийна свобода, как се отстоява и от кого и от какво зависи. Няколко лични наблюдения:

1. В българските медии може да публикуваш неща, които е недопустимо да публикуваш в британските и други европейски медии.

2. Във Великобритания съдът може просто да забрани на медиите не само да публикуват факти по даден съдебен казус, но дори и да го коментират.

3. В България предследването на журналисти, физическата и друга саморазправа е доста ограничена.

4. Социалните медии в България, особено "Фейсбук", имат огромно покритие и огромно влияние. Резултатите от последните избори се дължат в значителна степен на неограничеността и свободата на социалните медии.

Прави ли всичко това медиите в България свободни?

Не, не ги прави. Според мен българските медии заслужават своето 112-о място, макар и по причини доста по-различни от аргументите на "Репортери без граници".

1. България няма устойчив медиен фактологически коректив. Това е обикновено функция, която играят националните медии. Те обаче не вършат подобна работа. Типичен е случаят с ваксините и рисковете от тях. Националните медии се държат сеирджийски - този каза това, оня каза онова, правителството каза нещо друго, "Фейсбук" мисли еди какво си. Резултат - медийното отразяване на ваксините, а и на Ковид-19 по принцип е извън контрол, подвластно на слухове, караници, конспирации, а понякога и откровен идиотизъм. Това прави медиите несвободни.

2. Медиите са безкритични. Репортери завират микрофони в лицето на министри и премиер и каквото там кажат.

3. Репортерите са неподготвени, това е. А те много често говорят смазващо баналности, понякога и откровени глупости. Интервюират един кръг хора, не непременно приближени до властта, и стига да са остроумни и да задържат вниманието, предаванията си текат.

4. Огромният брой медии в България не са в състояние да се издържат от журналистика. Те се издържат от платени статии.

5. Медиите не плащат за съдържание. Масова практика е да хвърлят мрежата във "Фейсук" и каквото там се хване. После други го препубликуват, случайни мнения се тиражират, никой не им опонира, не ги опровергава.

6. Проверката на информация е почти немислима. Публикуваш, ако не е вярно, все някой ще изкрещи, ще публикуваш нещо друго.

7. Пълен срив на националната имунна система срещу хибридни новини. От Русия, главно, не само, тече огромен поток медийна помия - за Норвегия, за руски супер оръжия, за "Астра Зеника", за чудотворни лекарства, всякакви историографски извращения, разкази за разпадащия се Европейски съюз и какво ли още не. Тази помия прониква отвсякъде, никой по никакъв начин не й се противопоставя.

8. ТАСС, РТ, "Спутник" - това за високопрофесионални пропагандни канали, които захранват масово българските медии. Като всеки добър пропаганден канал и тяхното съдържание е поне 90% вярно. Това ги прави още по-проблемни.

Нито едно от изброените дотук неща не са дело на насилие върху медиите или пряк политически или корпоративен контрол върху тях. Това е среда, медийна среда, може дори да я наречем свободна медийна среда, която твори несвобода.

Ако махнем изброените проблеми, България ще се качи поне 50 места нагоре.

И тогава може да започнем да се катерим още нагоре с въпросите за собственост, манипулативност и безнаказаност на кафявите медии, превземане на национални медии, селективно отразяване на политически събития и личности, заплахи срещу журналисти (да, това го има), съдебно преследване на собственици на критични и обективни медии (случаят "Икономедия"), ограничаване на достъпа на журналисти до депутати (казусът Народното събрание в Партийния дом), необявено финансиране на медии с публични средства и много други техники на натиск върху медийната среда.

Трябва да признаем също, че в България има немалко качествени, критични, аналитични и в крайна сметка свободни медии. Те се борят за тази свобода и тази борба не е лека, но успяват.

Картината на медийната среда е сложна, особено в контекста на силата на социалните медии. И качването в класацията също ще е сложно. Част от него минава през подготвения критичен поглед на журналиста.